Прощаване с проф. Дочо Леков

В началото на май, между двата светли християнски празника, от нашия свят си тръгна професор Дочо Николов Леков (11.10.1928 - 03.05.2003).
Разделихме се с един автентичен учен, принципен и отзивчив човек, винаги енергичен, добронамерен, коректен колега. Целият професионален път на проф. Леков е свързан с Института за литература при БАН, а също с ПУ "Паисий Хилендарски" и СУ "Св. Климент Охридски", където повече от две десетилетия той четеше лекционни курсове по българска възрожденска литература. За него литературоведските занимания и преподаването бяха избор, съдба, удоволствена работа. Вече тежко болен, в последните години от живота си ученият завърши-окръгли своята авторска история на литературата през Българското възраждане и дългогодишните си изследвания върху възрожденските литературни и културни процеси, средища, бележити дейци; с изчерпани сили консултираше колеги, рецензираше хабилитационни и дисертационни трудове - съвсем се стесни кръгът от специалисти с неговата подготвеност.
Многопосочните и многобройни проучвания на проф. Дочо Леков могат да бъдат систематизирани, могат да се откроят най-важните сред тях, не искам обаче да се пропусне забелязването, че в различен жанров формат - статии, студии, монографии, очерци, предговори и научен коментар в отделни издания - те буквално покриват конспекта за университетския изпит по възрожденска литература. Проф. Леков скъпеше литературната конкретика, беше почтителен ценител, познавач, интерпретатор на разнородни и разноредови факти. Рядката почтеност към наличностите той успяваше да внуши на многобройните си студенти, дипломанти, специализанти, аспиранти, асистенти, научни сътрудници, под вещото му ръководство работата със старопечатни книги и ръкописи ставаше любопитно приключение. Монографиите върху живота и творчеството на Васил Друмев, Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Тодор Пеев, въведените от Дочо Леков в научно обращение архивни материали и документи явяват най-привлекателните страни, несъмнените достойнства на новия историзъм, на съвременния позитивизъм. Теоретичните интереси на професор Леков бяха насочени основно към рецептивната естетика, жанровия развой, текстологията, литературната периодизация - монографиите "Проблеми на българската белетристика през Възраждането" (1970), "Литература, общество, култура" (1982) и "Писател-творба-възприемател през Българското възраждане" (1988) са сред представителните за нашето литературознание изследвания от последните десетилетия на ХХ век.
Като научен секретар на Института за литература и ръководител на секцията по Възрожденска литература, като член на специализирани научни съвети и комисии при ВАК проф. Леков показа колко отговорна и резултатна може да бъде административната дейност, убеди ни непосредно, че взискателността - към себе си и към другите - е достойнство на характера, че емоционалният ангажимент към захванатото има завладяваща, увличаща сила... Той щедро влагаше собствените си идеи, енергия, време в общата работа, инициираше колективни проекти, мобилизираше колегията за тяхното осъществяване.
Поклон пред светлата му памет!


Катя Станева