Шекспир е парче въглен
Людмил Димитров: Може би трябва да започна с това кой е авторът и как е написана тази книга. В момента Гилилов е научен секретар на Шекспировата комисия към Руската академия на науките. В няколко интервюта вече бе споменато, че тази книга е писана дълго и има много трудна съдба. Около шест години минаха от излизането й в Русия, но едва през 2002 тя получи заслужена оценка и признание в родината си. Първото издание през 1997, което е доста по-кратко и по-различно от това, което четем на български, излиза в тираж 3000, което за Русия е изключително малко. Авторът ми е разказвал интересни подробности за това как през годините се е променял Шекспировият въпрос, как един колос като Александър Аникст мисли едно през 40-те години, след това, когато се налага табуто, за което пише и в книгата, той се съгласява с ортодоксалната версия.
Няма да скрия колко съм доволен от факта, че нашият превод е първи. В предговора към английското издание Иля Гилилов е посочил, че книгата вече е излязла на български.
Първото нещо, което си помислих, когато я изчетох, е, че тя съвпада с тенденцията за преобръщане на литературни митове, което в много отношения характеризира края на миналия век. Освен това тя обръща внимание на нещо, което започва да се натрапва напоследък - реабилитирането на авторството и изобщо на проблема за биографемата. Всички, които са тук, мисля, добре си дават сметка как последните търсения и в българското литературознание силно разчитат на биографията. Има връщане към статута на автора и на неговите текстове. Книгата поставя, разбира се, много други въпроси. За тях бих искал да предоставя думата на аудиторията.
Проф. Здравко Митков: Струва ми се, че съм първият театрал, който донесе на руски книгата в България. Аз се влюбих буквално в нея, разпространих я сред приятели и колеги и говоря вече на моите студенти само за граф Рътланд, макар че може и да не съм прав. Изключително съм пристрастен към тезите й.
Проф. Никола Георгиев: Не се учудвам, че съдбата на тази книга е била, е и ще бъде трудна. Причини много. Да пишеш по Шекспировия въпрос в Съветска Русия при онази почти пълна изолация е било много трудно и то личи по пропуските, по недостатъчната осведоменост на автора по Шекспировия въпрос. Това не е негова вина. Тази книга се удря в разбиранията на твърде много хора, към които ще се осмеля, каейки се, да причисля и себе си. На мен ми е напълно безразлично кой е написал "Хамлет" и кой е написал сонетите. Но не ми е безразлично, че са написани, че ги има и са стигнали до нас. Много ми е безразлично коя е the Dark Lady, тъмната дама и дали е тъмна. Напълно ми е безразлично в кои от стихотворенията на Шекспир, в сонетите му има гей-теми. Напълно ми е безразлично, тъй като в литературната условност и еротиката, и липсата на еротика са условни неща. Тази книга ще срещне трудно четене от хората, които са минали през школата на незабравимия Марко Минков. За него заниманията с въпроса кой е написал тези произведения беше несъстоятелен. Следвайте произведенията и престанете да се занимавате с него. Тази книга ще срещне отпор и от хора, които веднага ще кажат: "Е, хайде, стига вече! Пак ли взехте да се сговаряте - десетки са кандидатите за авторство. Не ви ли дойде до гуша?". А една от реакциите на Запад ще бъде: "Там някъде в Русия хора, чели-надочели, пишат нещо, но отново остава един празен въпрос". Очаквам такова виждане от страна на хората, които попиха възгласа на Барт: "Авторът е мъртъв! Да живее читателят!". И все пак препоръчвам на всички, които не са чели книгата, да го направят - от нея се лее голяма човешка красота. Но в тази хипотеза има нещо много странно. Ако е вярно, че толкова много хора са били посветени в тайната и никой не я е издал, никой не е изплюл камъчето, никъде не се е похвалил какво знае, това за мене като българин е напълно неправдободобно.
И накрая, разрешете да си припомня един случай от историята на Софийския университет. Преподавател по западноевропейска литература на студенти по българска филология кани шекспироведа Марко Минков да говори за Шекспир. Марко Минков започва лекцията си с думите: "Шейкспиър е Шейкспиър" - така говореше той. И колежката до мене записва великото откритие, че Шекспир е Шекспир.
Проф. Валери Стефанов: За мен не е важно колко начетен или неначетен е Иля Гилилов и каква част от нещата, писани по Шекспировия въпрос, той е коментирал в своята книга. За мен Иля Гилилов е важен със своя текст като един възможен начин на поведение спрямо определени научни институции. Шекспирознанието безспорно е институция и като институция тя поддържа определени правила, режими на работа, схеми за оценностяване на едно или друго. В тази институция, наречена "Шекспирознание", която има правото приоритетно да се занимава с Шекспировия въпрос и авторитетно да се произнася за него, има, разбира се, различни кланове. За мен Иля Гилилов е изключително интересен с начина, по който описва тази институция - с полемиките си, с ирониите си. Тоест тя е авторефлексивна книга в този добър смисъл, че гледа към етоса на тези гилдии, етоса на интелектуалците, както казваше Барт, които си създават особени схеми на поведение, на жестове и т.н. В този смисъл книгата е изключително ценна като начин да оглеждаме себе си и начините, по които говорим, начините, по които работим, по които защитаваме възгледите си. Това е едната интересна и полемична гледна точка.
Вторият проблем е, че книгата отново проблематизира и прави актуален въпроса за автора. На мен пък, за разлика от професор Георгиев, не ми е чак толкова безразлично какво стои зад текста-Шекспир. Съгласен съм, че може и да не е важно кой е написал Шекспир, за мен обаче въпросът има друго измерение - какво ние полагаме зад текста-Шекспир; какво искаме да оценностим като гарантиращо стойността и валентността на текста-Шекспир. В този смисъл е изключително важно това, което книгата на Гилилов предлага - ние можем да мислим Шекспир като мрежа от възможности, можем да мислим названието "Шекспир" като покриващо тези възможности от човечеца в Стратфорд-на-Ейвън с неговите чувалчета и възглавнички до цялата персонажна система, която Гилилов е изградил като възможни автори на Шекспир. Тук става дума за едно много по-различно разбиране на фигурата на автора, за това, че авторът е фигура - следствие от определени културни жестове, от определени типове културни изграждания, ако щете от определени типове културни моделирания. Така че наистина тази книга за мен връща, прави възможен отново разговора за авторството. За начините, по които авторството бива оценностявано, институционализирано, разпадано и т.н.
И третото е множествената фигура, която Иля Гилилов полага като маска, като велика тайна. Вероятно в общество и в менталност като българската трудно разбираемо е как може да се вмести такава сложна социална конструкция като колективен автор. В този мисловен процес би трябвало в работа да ни влезе нещо друго - че историята на европейската култура освен всичко друго е и история на тайните общества, на особените заговаряния, на затворените кръгове, на специалните ритуални поведения. А една култура, която България не е поддържала, просто не е в състояние да го разбере. От тази гледна точка на мен пък ми се вижда съвсем възможно, колкото и провокативно да е, никой да не е издал онова, което знае.
Влади Владев (студент): Иля Гилилов полага търсенето на автентичността на Шекспир в неговото творчество, тоест в изящното слово. И тук е въпросът: доколко поетичното слово, изящното слово, божественото слово може да претендира, че казва абсолютната истина? В "Сън в лятна нощ" точно поезията и приказното се явяват като истината, докато театърът се представя от "прозата", от трупата на Кросното. В този смисъл творчеството на Шекспир може да бъде разгледано като стремеж да се утвърди изящното слово като истината, която трябва да се утвърждава в живота.
Доц. Христо Манолакев: Аз ще говоря не като специалист, а като читател, който обича тайните. В момента се занимавам с такъв проблем - за романтичната тайна. Тайната, която управлява четенето; и накрая, разбира се, насладата, след като сме узнали тайната, да затворим книгата и да се насочим към друга книга с тайна. Струва ми се, че след като сме чели Антъни Бърджис или други популярни информации за някоя нова хипотеза относно личността Шекспир, винаги е оставало едно удовлетворение - да, изказва се хипотеза, но тайната не падна. А сега, след като изчетох тази книга, за първи път, признавам си, се сблъсквам, вместо с наслада, със страх. Тя дава окончателна разгадка: затваряш корицата и оттук насетне тайна няма. Ето го вероятният кръг от автори, няма тайна, има отговор. Добре, няма автор, това не е толкова важно, важен е текстът! Според мен обаче книгата имплицитно завършва с много интересен въпрос и този въпрос е малко страшничък. Тя настоява за препрочитането на множество творби и може би за промяна на канона. Ето това е страшното. Значи, щом като няма Шекспир, щом той според книгата би следвало да бъде преосмислен като няколко текста, като поредица от текстове, то тогава се отваря вакуум. Книгата носи питане към канона - кои имена или група от имена, или личности да бъдат вмъкнати? От тази гледна точка беше любопитно да чуем колегите англицисти, тъй като е глупаво да си затваряме очите, че книгата съществува. Това е, може би, в контекста на казаното от професор Георгиев, най-българската реакция. Книгата е факт и е хубаво за нея да се говори.
Огнян Ковачев: Един мой гимназиален учител цитираше английския литературовед и шекспировед Артър Кетъл, който казвал: "За Шекспир и за неговото творчество е написано толкова много, че всеки, който отсега нататък дръзне да говори или пише за него, се изправя пред много сериозния риск да бъде сметнат за луд". С тази предпазливост е добре да подхождаме и към книгата на Иля Гилилов, защото е съвсем естествено тя да предизвика много силно поляризиране на "за" и "против". Като си мислех какви са по-концептуалните основания за подобно поляризиране, реших, че едно от тях е институционалното шекспирознание, както каза и проф. Валери Стефанов. То в никакъв случай не е единно и аз бих разграничил в него две страни. Едната е академичното, а другата е неакадемичното шекспирознание. Не е задължително академичното шекспирознание да бъде представено само от академични хора, не е задължително и обратното. В случая, струва ми се, имаме пример как човек, свързан повече с академичното шекспирознание, се държи по неподобаващ за него начин. И това със сигурност прави книгата интересна и занимателна. Друго съществено разграничение е дали литературоведът гледа на литературата през погледа на автора или през погледа на читателя. Позицията на проф. Георгиев в тази дихотомия е лесно обяснима. А третото е въпросът за сюжета, който беше наречен сюжет на тайната и тайните истории. Такива тайни истории се пишат, поне доколкото аз съм запознат с тях, и в западния свят. Примерът, който мога да дам, е книгата на трима английски журналисти, която беше преведена у нас в началото на 90-те години - "Светата кръв и свещеният Граал". Тя, според мен, е образец за исторически детектив, който изравя дълбоко закопаните основи на европейската култура и преобръща големия разказ. Впрочем големият разказ е един от приоритетите на академичното литературознание. То трябва да поддържа и да преподава големи разкази, колкото и консервативно да изглежда понякога на самото себе си. Ето ви още едно основание то да е скептично към подобни подривания. Людмил Димитров каза, че тази книга ще се превежда и в Англия, и в Америка, и в Япония. Възможно е тя да предизвика вълнения и отзиви, подобни на тези, които Михаил Бахтин е предизвикал преди години. Аз, обаче, ще си запазя скептицизма или по-скоро ще продължавам да си повтарям цитата, с който започнах изказването си.
Искра Николова: Бях първа година студентка английска филология, когато имах щастието да чуя единствен път в живота си професор Марко Минков и се радвам, че днес името му се спомена с любов. Повод да взема думата са неговите думи, което професор Георгиев припомни: "Shakespeare is Shakespeare". А зад тях стоят може би години размисъл и работа. Аз пък се сетих за една формулировка на Питър Брук, зад която също седят години работа. Тя е малко парадоксална, но по някакъв начин има отношение към това, за което си говорим днес. Той казва в едно свое есе: "Shakespeare is a piece of coal". "Шекспир е парче въглен." Тоест Шекспир съдържа толкова калории, че винаги, когато го хвърлиш в огъня, той лумва. И днешната дискусия отново доказва колко той е калоричен не само с пиесите си, но и с паратекстуалните, извънтекстуалните натрупвания около неговото творчество. Паралелно около него винаги се върти някакъв роман.
Людмил Димитров: Поетиката на тайната, разбира се, присъства в тази книга. Но ако я четем само през нея, тоест четем я като сюжет, вероятно нещо ще пропуснем или ще я прочетем едностранчиво. Според мен тя не залага на спекулацията - да подменя или изкривява някакви тези, а се опитва много бавно и дори, ако щете, мъчително да се отскубне от масата установености, които на Гилилов се струват неубедителни. Велчо Вапцаров (студент): Съгласен съм с това, че Шекспир наистина е Шекспир, че Шекспир е почти по библейски Шекспир. Това, което практически ме притеснява, е, че без значение дали е лудост да се мисли и да се говори за Шекспир, то се случва така или иначе. В този смисъл Гилилов прави прекрасен реверанс към всеки от тук присъстващите, които го обсъждаме, като ни дава една (ако приемем, че всичко е лъжа) красива приказка; а ако приемем, че всичко е истина - прекрасен модел. Не защото съм застъпник на платоническата любов, Бога ми, не. А защото възможността да твориш красиво не зависи от това кой си. Ако Барт наистина е прав, ако авторът е мъртъв, то аз в момента гледам срещу себе си и говоря с устата на мъртвец. По простата причина, че в една или в друга степен, говорейки днес за него, ние се превръщаме в негови претворители. И умираме. Явно е, че безсмъртието е някъде другаде, а това е един вид безсмъртие - възможността да показваш на другите, че красотата в каквато и да било форма, без значение дали е човешко тяло или трева, може и ще съществува и след нас.
Златка Паскалева (студентка): Много ме провокира това, което каза проф. Никола Георгиев, защото той ни е научил да не вярваме много на никого. А тази книга точно от такава гледна точка е много объркваща, защото е страховито убедителна. Книгата е изумителна, тя ме впечатлява с това, че авторът или авторите, които са скрили гениално личността си зад нещо прекрасно, най-после са дочакали човека, който има същия вкус към тази игра, има същия вкус към красивото, към историята назад, както те са имали евентуално към историята напред, и е успял да разкрие част от мрежата, в която попадаме, когато става въпрос за Шекспир. Аз също като доц. Манолакев се чувствах много странно след тази книга, защото всичко стана ясно, а пък това също е толкова трудно да се приеме, колкото и усещането за наличието на голяма тайна.
Проф. Валери Стефанов: Искам само да допълня нещо по един ключов въпрос - канонът. Какво се случва на канона, ако на името "Шекспир" му откраднем биографемата? Ключов въпрос, около който може да се дебатира. Какво се случва с един канон, който остава с имена, но без биографеми? Ако изрежем биографемата, тогава ще трябва да си отговорим на другия въпрос - какво вгражда на нейно място книгата на Иля Гилилов?

На 17 април 2003 г. в 160-та аудитория на СУ "Св. Климент Охридски" се състоя сбирка на семинара "По повод...", този път посветена на книгата на Иля Гилилов "Играта Уилиам Шекспир или Тайната на Великия Феникс". Семинарът бе открит от доц. Румяна Евтимова, а водещ бе преводачът на книгата д-р Людмил Димитров.
Стенограмата от дискусията предлагаме със съкращения.