Сирано по Москов
Подкупващо развеселяващ е този Сирано. В началото на представлението Петер Йордан се възнася в театър "Талия" като красивата душа на един огромен нос от плат. В края на краищата, в реда на нещата е - това е театър. После Йордан оставя настрани костюма, отупва го и промърморва: "Чакай ме тук". След което се втурва в дуел като един страховит Самотен ездач. Първият му противник в постановката на Стефан Москов е Рагено (Кристоф Томанек). Той говори като орките във "Властелина на пръстените" и изглежда като Арнолд Шварценегер без риза преди 20 години. Една комично обстоятелствена театрална битка с четири шпаги, която ще предадем в четири реда. Рагено няма шанс. Той е така сразен с думи от поета Сирано, че за фехтовача Сирано пробождането му е чиста формалност.
Същото се случва и с публиката по отношение на представлението. Москов е подходил към работата си обмислено и хладнокръвно, има безброй хубави идеи, остроумни хрумвания и коментари. Дали силуетът на Сирано се проектира като сянката на неговото подсъзнание, дали с няколко удара на шпагата той сътворява за Роксана вселената със звездите и луната върху нощното небе, дали поставя носа си като платно и с дъха си подкарва лодката на своята любов - сценографията на Чавдар Гюзелев се превръща в идеалната арена за игра на Петер Йордан. На нея героят може докрай да развихри импровизационния си талант, светкавично да прескача от хлапашки шеги към бездънно отчаяние и опияняващи моменти на истинска любов. [...]
Хинерк Шьонеман прави от Кристиан, антагониста на Сирано - при по-внимателно вглеждане, всъщност неговото второ лице с нормален нос, един завършен картонен нос на два крака. Самостоятелно, като пълен идиот, той се подготвя за балконската сцена, докато чакат със Сирано на една спирка следващия балкон. Там срещат Ромео, който тъкмо е изпуснал своя. Трагедия! Когато балконът на Кристиан най-после идва, ситуацията така брутално смазва младия човек, че тук е било възможно отклонение в театралната история. Но Москов е искал историята да продължи така, както я знаем.
Юдит Розмайр като перфектната Роксана надава винаги прекрасно ужасен вик, когато лицето на Сирано се окаже пред носа й, разтапя се прелестно, когато чува стиховете му, и умира за Кристиан, когато той не отваря собствената си уста. Макар да няма представа кой й пише, тя все пак има подозрения. Не се осмелява обаче да прескочи собствената си сянка, т.е. да направи една крачка встрани, когато Сирано за сетен път минава на въртящия се кръг съвсем близо до нея. Така изглежда един вечно пропиляван шанс в голямото кино на Москов.
След смъртта на Кристиан по рапидната киномашина на сцената минават 14 години, преди Сирано да бъде убит от засада. Умирайки, той признава на своята Роксана, че е щастливият изпращач на любовните писма. Макар да го знаем отпреди, поне в театъра ни е позволено да си поплачем, ако имаме желание. После красивата му душа пресреща по стълбата към небето красивото тяло. Окей, това може и да е малко кичозно - но къде иначе, ако не в театъра... Завесата се спуска и всички, освен няколко общоизвестни махнаджии, са щастливи.

в. Ди велт, 17. 3. 2003

Щефан Грунд

Бурлескно, с шарени костюми и шапки с пера историята за Сирано с големия нос и любовта му към Роксана е сведена до повърхностен майтап.
Режисьорът Москов поставя Сирано (игран добре от Петер Йордан) в костюм, изобразяващ огромен нос с шапка с пера. Дуелът на Сирано с един мъжага, камара от мускули, е подигравка с увлечението ни по фитнеса. Благодарение на въртящия се кръг поетът на косъм се разминава с готовата за целувка уста на Роксана (Юдит Розмайр) - кръгът го отнася покрай нея. Красивият Кристиан (слабо изпълнение на Хинерк Шьонеман) опитва лунна разходка. А прочутата балконска сцена започва на автобусна спирка, където се появява и Ромео: "Кога пристига моят балкон?".
Първият час от двучасовото представление може да се пропусне. После става по-добре. Шедьовър обаче не е.

в. "Билд", 17. 3. 2003

Лиен Каспари

Режисьорът е българин. А, по неговите думи, разстоянието между българския и немския театър е един век. В България липсват пари. Последствията - празни сцени, добри актьори. Това донякъде се отнася и за театър "Талия", където Стефан Москов е поставил своя "Сирано!". Но само донякъде. Актьорите наистина са добри, но понеже Хамбург очевидно има повече пари, отколкото се предполага, тук в празнотата има изобилие. Чавдар Гюзелев е създал истинска сценографска оргия по Робърт-Уилсънов маниер. Напръскани със сиво подвижни стени, обагрени ту в червено, ту в синьо, силуети, войска от дървени фигури, звезди, луна. Красиво е, шарено е и много удобно.
Но, скъпи господин Москов, цялата тази домашна забава едва ли е необходима! Разполагате с такива прекрасни комици - Юдит Розмайр, Петер Йордан, Щафан Шад. Те с една усмивка или с една въздишка могат да изобразят целия свят на трагикомичното. А в постановката на Москов непрекъснато трябва да размахват шпаги. Вярно е, че те и в това са майстори. Но... "удар с шпагата и прас, мъртва е пиесата завчас". Онова, което остава, е сбирка от несвързани смешни етюди. Комедия дел'арте, Монти Пайтън - списъкът на цитираните стилове може да бъде продължен.
В спокойните моменти Петер Йордан и Юдит Розмайр успяват да разкажат историята на нещастната любов на грозния, но умен Сирано към красивата Роксана. От пиесата обаче не е останало много.
Накрая излиза, че два часа сме се смели, без всъщност да знаем добре защо.

в. Хамбургер моргенпост, 17. 3. 2003

Сузан Оберакер

Сътресенията, които в момента са обхванали хамбургските сцени, застигнаха и знаменития театър "Талия". Като че ли вече липсва всякакво чувство за организация на времето, след като вече я карат "по" сезона, играят "Макбет" "по" Шекспир, а сега и "Сирано" "по" Ростан.
Но който вече е стигнал с колеблива стъпка до сградата на ул. "Алстер", може да си отдъхне, защото няма да му се наложи, воден от господин Кригенбург, непременно да последва Макбет в претъпкан с компютри обширен офис. Той би могъл да се потопи във водовъртежа на вихреното комедиантство. Негов режисьор е Стефан Москов, който идва от България и от кукления театър. Още преди три години е поставял "Пинокио" в театър "Талия". Сега дарява на хамбургци пиесата с още по-дълъг, така да се каже, запълващ цялата вечер нос. Поне така си мисля. В тази хамбургска пролетна вечер всички предварителни очаквания са излъгани. Москов пет пари не дава, че този Сирано от Бержерак, гасконски благородник, е наистина отличен фехтовач, чувствителен писач на писма и поет със завладяваща проникновеност, но че заради прекалено дългия си нос е предмет на всеобщи подигравки.
Работата с носа бързо се изяснява. Петер Йордан (Сирано) се появява почти целият скрит от голям колкото него, бял, поклащащ се балон. Той бързо го оставя вдясно накрая на сцената, с няколко точни удара му придава форма на лице с огромен нос, което се блещи насреща ни. Представлението може да започне. Йордан си остава представителен, малко раздразнителен господин. Който говори или се сражава с него, винаги поглежда към гигантските обеми на носа, уверява се, че видяното е вярно и, изпълнен с вдъхновение, се впуска в дръзки забележки. Това продължава известно време. После идва една малка лодка, Сирано си взима носа, поставя го като платно на лодката и отплува (временно) в нощта.
Много е поетично. Е, естествено, най-вече е театрална условност. Онези горе на сцената ни казват на нас долу в залата: "Ясно ли е всичко? Нали видяхте за какво става дума. Оттук нататък това няма защо да ви е непрекъснато пред очите."
И после без антракт се изтъркулват два часа, в които има твърде малко спокойни моменти и твърде много каламбури, докато в мозъка ти болезнено се вреже разликата между комедия и палячовщина. Но сякаш импровизираните номера на играещия септет те обезоръжават, даже те вдъхновяват. Защото безкрайно многото действащи лица (съкращението е всичко!) се играят от седем души; от Юдит Розмайр, една интригуващо тайнствена Роксана; от Хинерк Шьонеман, гротескно-комичния красавец Кристиан; и още от Щефан Шад, Кристоф Томанек, Маркус Граф и Йозеф Хегнерт, които "играят още и...".
Върху бавно въртящия се сценичен кръг Чавдар Гюзелев е построил високи зидове и мамещи балкони, облени в светлината на звездите и луната. Но дори в тази постановка Сирано изглежда малко самотен, объркан и враждебен. Петер Йордан, един от най-изтъкнатите актьори на театъра, изглежда някак си неспокойно-припрян, като че ли от него се иска нещо прекалено. Героят му и без това е много разнообразен и разнолик. Но спектакълът иска още нещо от него: "Освен всичко трябва да играя и носа."
Дълги аплодисменти от публиката, която с удоволствие забравя, че тази пиеса е не само празник за театъра, но и трагикомедията на един неприет човек.

в. Зюддойче цайтунг, 18. 3. 2003

Вернер Буркхарт

В театъра всичко е позволено. Затова не е липса на вкус, а напротив, много е забавно, когато душата на един покойник се възнася като шарен балон към небосвода на сцената. В театъра и всичко е възможно. Затова всъщност не е чудно, когато звездите и луната се появяват като от нищото в тъмното пространство.
Стефан Москов прави магии и учудващото е, че за това не му е потребно кой знае колко. Малко дървен материал, малко картон, светлина, цветове. На българския режисьор, чиято постановка "Сирано" по Едмон Ростан очарова премиерната публика на театър "Талия", не му се налага да обърне целия свят, т.е. да задейства цялата театрална машинария, за да превърне идеите си в реалност.
Той просто ги вади от ръкавите си. И подскачащите и премятащи се работи по сцената често пъти са възхитителни. Когато Сирано (чудесният Петер Йордан), героят на свистящата шпага, на поетичните думи и на тъжната любов, за първи път излиза на сцената, той е онова, което го характеризира - грозен, голям нос, преувеличен неимоверно. Зад макета на движещия се, висок колкото човешки бой нос, човекът изчезва. От една страна е ужасяващо чудовищно, от друга страна до сълзи комично. Естествено Сирано веднага оставя в ъгъла този телесен придатък. Той се измъква от него, за да се втурне в смелите си приключения, във възторга на битките и мъката на любовта.
Първо обаче се гмурка дълбоко в чисто комедиантска забава. Сирано се дуелира с един мускулест, като направен от гуми "Мишелин" човек, хладнокръвно разпарчетосва шперплатовите войници на една вражеска Червена армия (!), използа не по предназначение чудовищния си нос като надуто от вятъра платно, барабани с шпагата си по празни бидони за бензин. Хрумване след хрумване, цяла програма виртуозни циркови номера. Смешно и забавно е, но има твърде малко общо с Ростан и неговия текст.
Но после Москов взема завоя. По някое време той просто спира прегрялата машина за гегове и започва да разказва историята на Сирано. Сред поезията на създадената от Чавдар Гюзелев сценографска картина той разказва толкова иронично и меланхолично, както рядко може да му се случи на човек да види. Противоречието между красивата душевност (Сирано) и красивото тяло (Кристиан) определя любовта на двамата неравнопоставени приятели към Роксана (изкусителната Юдит Розмайр). Двойствена любов, обречена на провал. Защото Роксана търси и двете едновременно и с това необединимото - и красота, и дух.
Чрез внушителни метафори Москов показва как влюбените непрекъснато се разминават. Сирано застава на въртящия се кръг на сцената, приближава се до Роксана, вече почти може да я докосне... и кръгът го отнася по-нататък. Друг път гали сянката на Роксана на стената, докато в съседство Кристиан (Хинерк Шьонеман) прегръща реалната Роксана.
Накрая и Сирано, и Кристиан умират. Черни фигури, като проекции на силуети, двамата се срещат на тъмносиния фон на стълбата към небето и се сливат в едно. Противоположностите най-после са помирени. Ефектен финал, побъркващо красив. Просто прекалено красив, за да е истински.

в. Ханзещат/любекер нахрихтен, 18. 3. 2003 г.

Херман Хофер

Театър "Талия" още през март показва един вид коледна приказка. "Сирано!" по Ростан. От тъжната любовна история Стефан Москов, български кино- и театрален режисьор, е измайсторил шарен картонен театър. С една висока колкото човешки бой дреха-нос (костюми Свила Величкова). Сирано се играе от Петер Йордан. Той е най-нещастно влюбен в своята братовчедка Роксана (Юдит Размайр). Съюзява се с красивия си, но глупав съперник Кристиан (Хинерк Шьонеман) и в негова полза излива сърцето си в стихове. Много дуел, каламбури и возене по въртящия се кръг. Опитва се всичко - първо комедия дел'арте, накрая силен сантимент. Но героите си остават плоски, а хубавата стара история доста неразвита.

в. Тагесшпигел, 25. 3. 2003

Катрин Улман

Могат ли тромпетите да целуват? При Стефан Москов такъв въпрос не се задава. Българският режисьор не крие, че има слабост към изкуството на кукления театър и едно малко анархистично чувство за комичност на ситуацията а ла Монти Пайтън. Рядко вълнуващата история за нещастно влюбения Сирано дьо Бержерак е била толкова свежо адаптирана за сцена като неговия "Сирано!" в театър "Талия".
Редуцираният състав представя прекрасните си хрумвания с огромно желание за игра. Шпагата се превръща в просешка тояга, огромният нос в платно, дуелът може да завърши с бурлеска. Сюрреалистичната сценография на Чавдар Гюзелев оформя тъжно мъжко лице, а по-късно една стълба, водеща към небето. Заедно с костюмите на Свила Величкова това ни пренася в една омагьосана страна на приказките, когато мъжете още са давали любовни клетви под балконите.
Сирано (страшно комичният Петер Йордан) има склонност към безразсъдни схватки с шпага и към текстове от висока класа. Но лицето му е украсено с възпрепятстващ щастието в любовта недостатък - голям нос. А зад него се крият "фантазия и дух". Сирано обаче пламва завинаги по братовчедка си Роксана (преливащата от веселие Юдит Розмайр), а тя има очи само за красиво подстригания, но за съжаление глуповато наивен войник Кристиан (Хенерк Шьонеман).
Либидото поощрява поезията и от любов към Роксана Сирано събира неравностойната двойка, заемайки на безхитростния Кристиан думи и любовна поезия. И след смъртта му той продължава да играе домашния приятел. Шегата струи от всяко движение на актьорите и от всяка перфектно измислена гримаса, най-вече при Петер Йордан, който играе с дълга перука. Без касапници и дандания, но с простота и прекрасни фехтовъчни сцени това представление изправи на крака дори преситената хамбургска публика.

сп. Сцене Хамбург, април 2003

Анете Щикеле

От немски Ирина Илиева


Сирано! по Едмон Ростан, режисьор Стефан Москов, сценография Чавдар Гюзелев, костюми Свила Величкова, музика Антони Дончев. Участват Петер Йордан, Хинерк Шьонеман, Юдит Розмайр, Щефан Шад, Кристоф Томанек, Маркус Граф, Йозеф Хейнерт.
Премиера: 15 март 2003, театър "Талия", Хамбург.


Сирано! е най-новата постановка на Стефан Москов в Германия. Тук публикуваме (с малки съкращения) част от изобилните отзиви в немската преса.