Наследството на Хрисан Цанков

В структурирането на книгата съставителите са избегнали експлицирането на свой, личен наратив за оставеното от Хрисан Цанков и са предпочели да го покажат чрез различния тип опит, който текстовете представят, или чрез различните дискурси, в които този опит се разполага. Това са автобиографичният, медийният, професионалният, административният и театрално-теоретичният дискурс. Добавени са няколко приложения с фактологична биография на Хрисан Цанков и списък на спектаклите му, които са много ценен апарат при четенето на текстовете. Така книгата показва различни страни от личността и отваря наследството му към широк кръг изследователи - театроведи, историци, теоретици на българската култура и пр.
Как присъства в периода между двете войни в пресата българският интелигент-театрал? Какви са взаимоотношенията му с държавата тогава и по-късно - с изграждащия се апарат на комунистическата държава? Каква е неговата всекидневна култура и взаимоотношения? Каква е представата му за изкуството, за функциите му? Това са само част от възможните въпроси, за които книгата отваря богато изследователско поле. Изобщо, "Наследство"-то е респектиращо.
Тази книга или фигурата на Хрисан Цанков, която тя представя, ни дава възможност да погледнем от различна гледна точка към нашата култура. Първо, българският театър, българската култура изобщо се мислят като част от общо европейско духовно пространство. Във всички статии, студии, теоретични текстове, дневници, бележници, в които коментира, анализира, разсъждава върху драмата и театъра, върху българското изкуство, Хрисан Цанков не го мисли в типичната за времето от първата половина на ХХ в. дихотомия "Европа и ние". Дали става дума за спектаклите на МХТ, които той гледа в продължение на година, за Народния театър, за работата му в театрите на Райнхард, за Полевицкая, за персонажа в комедията или за режисурата, анализите на Хрисан Цанков имплицират убеждението за иманентна (лична, национална) принадлежност към европейската художествена култура - към автономния свят на "художествата". Неговата логика, неговите закони той се опитва да разбере, за да интегрира българското театрално изкуство пълноценно в него, без да затваря очи за недостатъчностите му.
От тук може да проследим и разбирането му за национален театър. Националното за Хрисан Цанков - сродно на Пенчославейковото разбиране - е проява на преобразувания според законите на театралното изкуство български опит и възглед за света, а не имитирането на селския живот или използването на фолклорни мотиви. За него в "идеалната държава" на изкуствата народите присъстват, доколкото спазват художествените закони. Така той се опитва да концепира българския театър като автономна от политическото територия - и като обществени функции, и като финансова независимост от държавата, заради което посвещава дълги доклади до Министъра на Просвещението с предложения за промени и заради които той среща силни съпротиви.
Хрисан Цанков е първият български режисьор, който не само въвежда понятието за режисура така, както то се въвежда и развива през първата половина на ХХ в. в европейския театър, но и който последователно го провежда в сценичната си практика. Нещо повече, той се опитва да развие собствен възглед за режисурата. В битката си за институцията "режисьор", за собствен театрален език той среща разбираема съпротива в една театрална култура, мъчително изграждаща се като модерна - без ясно изразени вътрешни пластове, естетически конфликти, устойчиво следвана представа за театъра като обществен институт.
Накратко казано, "Наследство"-то на Хрисан Цанков е възможност да препрочетем канонизираните представи за нашия театър през погледа на вътрешния Друг, като негово непознато Аз.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Наследство от Хрисан Цанков. Съставители: Искра Цанкова, Кристина Тошева, Иван Драгошинов. Издателство "Валентин Траянов". София, 2003.