Българският Хердер 2003
Член-кореспондент проф. Васил Гюзелев миналата седмица получи Хердерова награда. Макар и връчена във Виена, тя не е от онези, за които австрийският писател Томас Бернхард пише, че имаш право да получиш "само ако си изпаднал в крайна нужда и съществуването ти е застрашено, и то само до четирийсет". Хердеровата награда е извън институционалните йерархии и интриги, тя е за професионализъм в областта на хуманитаристиката и изкуствата; може да се каже, че е награда на индивидуалния престиж, при това с европейска акустика.
Научният престиж на проф. Васил Гюзелев отдавна е оценен не само от медиевистиката, но и от българската хуманитаристика въобще, а и не само от българската... Той принадлежи на поколението историци, което обърна гледната точка към събитията в българската история, или по-точно - върна я в науката. То предложи, къде директно, къде по-езоповски, алтернатива на характерния за предишните десетилетия интернационализъм в историята, свързан с комунистическата идеология. Заедно с това не се изкуши от фантасмагорични националистични тези, остана в границите на науката, на научния довод и дебат; впрочем, тъкмо дебатът е физиономична черта на изследователския му маниер.
Проф. Васил Гюзелев по-успешно от много други прескочи и втория голям капан, заложен пред историка - политиката; остана встрани от размяната на наука срещу власт или, както по друг повод самият той цитира латинската сентенция: aquila non capit muscas, орелът не лови мухи.
Проф. Васил Гюзелев като ученик и последовател на акад. Иван Дуйчев развива неговата традиция в българската наука по посока на един по немски просветен емпиризъм. След като завършва история и археология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", той специализира при редица известни учени в чужбина: при проф. Херберт Хунгур във Виена - византинистика, при проф. Лайош Уморовиц в Будапеща - латинска палеография и медиевистика, при проф. Джео Пистарино в Генуа - латинска палеография и медиевистика, и в Дъмбъртън Оукс (Византоложки център във Вашингтон) при проф. Джайлс Констебъл.
Тези срещи с голямата наука обаче в никаква степен не го оставят безмълвен пред чуждите авторитети. Той самият е автор на 40 монографии, книги и издания на извори, около 300 студии и статии в областта на Средновековната история на България и на Византийската империя. Негови трудове са издадени, освен в България, и в Австрия, Белгия, Германия, Гърция, Испания, Италия, Русия, Мексико, САЩ, Франция и Япония. Само през последните 12 години например излизат: "Очерци върху историята на българския Североизток и Черноморието през ХII - началото на ХV в., София 1995; "Извори за средновековната история на България (VII-ХV в.) в австрийските архиви и библиотеки, т. I -II. София 1994-2000; "Виенски документи за историята на България и българите от ХII-ХV в., София, 2002; Orient und Okzident in der gestigen Kultur Bulgariens im XIII-XV jh., Wiena 1993 (Изток и Запад в духовната култура на България през ХIII-ХV в.); Mittelalterliches Bulgarien. Qellen,Gesehidete, hanptstudte und Kultur, 2001 (Средновековна България. Извори, история, столици и култура).
Независимо дали става дума за паметници или идеи, пред по-голяма част от неговите публикации можем да сложим "за първи път". Сред основните теми в неговите трудове са проникването на християнството по българските земи преди и след покръстването, устройството на новата Българска църква, делото на светите Кирил и Методий, българският църковен въпрос след покръстването и превръщането му в основа на противоречията между Константинопол и Рим, взаимоотношенията на Българската с Римската църква, културните и търговски центрове като Несебър и Созопол и др. Подчертаният му интерес към диахронията на институциите, градовете и търговията сближава мисленето му с един по-съвременен подход в интерпретацията на Средновековието от типа на Жак льо Гоф.
През последните години основно място в научните му търсения заема историческото изворознание. Проучването и публикуването на извори е неблагодарен изследователски труд, но той е ориентиран към бъдещето, защото, запълвайки празните полета в историята, дава възможност след това други да градят върху тях своите "истории". Проф. Гюзелев е открил, обработил и включил в научно обръщение извори за българската история, обхващащи изследователска територия с широк тематичен и хронологически обхват и разнообразни характеристики. Той публикува за първи път голям брой старобългарски, византийски, латински, италиански и немски извори от архивите и ръкописните сбирки на Австрия, България, Унгария, Армения, Италия (Венеция, Генуа, Неапол), Русия и др.
Когато става дума за приносите на проф. Васил Гюзелев, не може да не се спомене неговата монография "Княз Борис I" (1969), която се превръща в един от много малкото български исторически "бестселъри". Голямата популярност - и до днес - на тази книга поставя под съмнение традиционното, псевдо-елитарното схващане на някои лишени от публичност научни работници, според което "истинската" научна публикация е тази, която може да бъде прочетена от минимален брой посветени читатели.
Качествата на научната дейност на Васил Гюзелев естествено му създават авторитет и харизма на университетски преподавател. В Софийския университет "Св. Климент Охридски", където през различни периоди е бил и ръководител на катедрата по История на България и на катедрата по Средновековна история на Европа, благодарение на неговите лекции десетки випуски са формирали интереса си към балканското и европейско Средновековие, а под неговото ръководство са се подготвили и изградили повечето български историци-медиевисти от следващите поколения. Освен в България, проф. Гюзелев е известен със своите лекции и в редица европейски и световни университети: Виена, Будапеща, Букурещ, Мадрид, Генуа, Вашингтон, Бирмингам, Мюнхен, Залцбург, Грац, Париж, Рим, Трир, Майнц, Краков, Осло, Берген, Регенсбург и др. Бил е гост-професор в Московския, Кьолнския и Лайпцигския университети.
Научната му репутация е затвърдена и от разностранна културна и социална дейност, като директор на НИМ, София (1975-78), директор на Българския изследователски институт във Виена (1984-1990), председател на Българския национален комитет на византинистите и медиевистите, почетен член на Института по византология във Виенския университет, член на Международната асоциация за византоложки проучвания, член на редица международни редколегии и, разбира се, неповторима фигура на софийската бохема.
Честита награда!

Ралица Лозанова