Университетската идея
през вековете
Г-н ректорът, проф.Боян Биолчев, предостави на декана на Химическия факултет привилегията си да произнесе от тази най-висока университетска трибуна слово на светлия празник на Кирил и Методий. В този му жест аз виждам неговото и това на цялата университетска общност уважение към природните факултети на нашия Университет и ролята им за развитието му. Голямо бе изкушението да избера тема от тясната научна област, в която съм скромен изследовател - ФХ и БФХ и споделя вълнението, което, като всички вас, изпитвам при досега си с науката и преподаването.
Вместо това в словото си на днешния голям празник ще се обърна към голямата тема за възникването и развитието на университетската идея през вековете. В разсъжденията си ще поставя и трудния въпрос за мястото на нашия университет, както и за ролята, която са играли и предстои да играят природните науки за утвърждаването на авторитета му. Разбираемо е, че вниманието ми ще бъде насочено главно към химията, която е само една от йерархията на природните науки - математика, физика, химия, биология, геология. Но нека най-напред да обърнем взора си към делото на славянските просветители, превело през вековете българското слово, просвета и националния ни университет.
Във вълните на европейската цивилизация, формираща се в продължение на повече от хилядолетие - от люлката й в средиземноморския басейн, Гръцкия егейски свят, Рим и източното православие до западноевропейската империя на Карл Велики и новото европейско устройство, се откроява едно събитие с особено значение за нас - покръстването на българите от Борис I и създаването на славянската писменост от византийските мисионери Константин Философ и Методий през IХ в. Каквито и да са били политическите мотиви за тези събития, тяхното значение за утвърждаването на българската държава на средновековната карта на Европа е решително.
Разпространението на славянската писменост способства за развитието на българската култура и създаването на две книжовни средища в Охрид и Плиска от учениците на Кирил и Методий - Климент и Наум. Просветната школа на св. Климент Охридски е с обсег далеч отвъд пределите на богословието и може да бъде разглеждана с всичките условности като предшественик на европейския средновековен университет. Книжовните традиции, утвърдени през златния Симеонов век и от Търновската школа на патриарх Евтимий през ХIV в., са прекъснати за дълъг период от османското присъствие на Балканите. Разкъсана е връзката с античността и културата на византийско-славянската общност, нарушен е културният континуитет. Всичко това обяснява защо българското Възраждане, закъсняло с векове спрямо своя европейски първообраз, следва западноевропейските образователни и културни идеи. Един от върховете му е делото на забележителния възрожденец и реформатор на образователната ни система д-р Петър Берон, който издава през 1824 г. в Брашов библията на българското образование "Рибния буквар". Голямата му заслуга е, че от педагогическите и научни възгледи на западноевропейския свят, които той заимства, успява да изгради една нова учебна система, пригодена за духовните нужди на българското възрожденско общество.
След възстановяването на българската държавност се реализира и голямата идея за българско висше образование. На 1 октомври 1888 г. отваря вратите си Националният ни университет (тогава Висш педагогически курс). От това събитие ни делят само 115 години. Тези 115 години на развитие на университетското образование ни изглеждат малко в сравнение със столетните традиции на европейските университети, но това е всъщност само измерение на различната ни историческа съдба.
Позволете ми да проследя в скромните си бележки възникването и развитието на университетската идея в Европа, с която нашият Национален университет се родее.
ХIII век е векът на университетските сдружения и създаването на университетите. Първи са тези в Болоня, Париж и Оксфорд, които в борби с църковните и светски власти извоюват автономията и правата си. Географията на университетските средища бързо се разширява във Франция (Тулуза - 1229 г., Монпелие), Италия (Падуа - 1222, Сиена - 1246), Испания (където между 1220 и 1230 г. възниква университетът в Саламанка), Португалия (Лисабон и Коимбра - 1290) и достига Централна, Източна и Северна Европа (Прага, Виена - 1365, Кьолн - 1388, Лайпциг - 1409, Краков - 1379, Будапеща - 1389).
Университетските служители са духовници, същината на образованието - тълкуване на текстовете на авторитетите, а основният метод на преподаване е схоластиката. Често отъждествяваме схоластиката с празнословие, многословие и... проблемите на магарето на ректора на Парижкия университет Жан Буридан. Всъщност схоластиката, асимилирайки идеи и знания от библията, от първите християнски писатели, от гръцките философи - Платон и Аристотел, от арабския свят - Авицена, представлява важен етап в развитието на западноевропейската мисъл. За темата, която избрахме, е по-съществено да отбележим, че средновековният европейски университет вече оформя някои от основните елементи на университетската идея - университетът като единно цяло на всички науки, юридическа и финансова автономия в рамките на църквата, право на протест, монопол за присъждане на университетски степени, университетски устави, които определят административното устройство и ръководят учебния процес.
Да надникнем в един от най-славните университети - Парижкия. В началото на ХIII век Париж е новият Вавилон - в Латинския квартал се стичат студенти от цяла Европа, а университетската организация е окончателно установена. Състои се от четири факултета - по изкуства (с шестгодишен курс - бакалавърска степен след втората година и докторат - в края на обучението), канонично право, медицина и теология. Общото събрание на четирите факултета се събира в църквата Сен Жулиен льо Повр или на поляните на Пре-о-клер.
Университетският устав подробно регламентира начина на подготовка и провеждането на изпитите през месец декември. Регламентирани са и пособията, необходими за преподаването "поставка за книга, свещник, фуния с мастило, перо, отвес и линия, маса и пръчка, катедра, черна дъска и тебешир". Публикуването на официалния текст на лекциите е от първостепенно значение за университетите. В устава на университета в Падуа от 1264 г. четем: "Без екземпляри не би имало университет". В скрипториите на университетите се ражда книгата - пособие, което ускорява разпространението на писмената култура преди печатното слово на Гутенберг.
ХVII век е векът на възхода на модерната наука, която разпръсква средновековния мрак. В амалгамата на университетските идеи този век добавя свободата на научното изследване на природните явления и неразривната връзка между науката и образованието. Двама са най-забележителните актьори във възникването и развитието на модерната наука - Галилео Галилей и Исак Нютон, като тяхното дело е предшествано от цяла плеяда не по-малко известни личности. Вниманието на професора по математика в университета на родния му град Пиза Галилей е привлечено не от изящността на изработения от Бенвенуто Челини полилей в катедралния храм, а от закона, по който се люлее. Опитното изследване на законите на свободното падане от наклонената кула, наблюденията с направената от него далекогледна тръба (която можем да видим днес в Музея по естествена история и физика във Флоренция) на движението на четирите спътника на Юпитер и на фазите на Венера показват, че светът несъмнено се движи и че движението може да се опише с математически формули. В годината 1642, в която умира Галилей, се ражда Нютон, чиито "Математически принципи на естествената философия", публикувани през 1687 г., разкриват основните закони, които управляват механиката на Всемира. С това физиката, разглеждана до ХVII век като клон на философията, се превръща в самостоятелна експериментална наука - майка на другите природни науки. Последните остатъци от аристотелевата представа за света отстъпват пред модерната наука, чието верую е формулирано от новосъздаденото английско Кралско общество за съдействие на естествознанието и неговия секретар Робърт Бойл "Nullius in verba" ("Нищо само на думи"). Пътят за превръщане на алхимията в химия е открит. Началото е положено в ХVIII век с експерименталните изследвания на Лавоазие, които оборват безплодната идея за флогистона на придворния лекар на пруския крал Щал.
Животът на Галилей и Лавоазие свидетелства и за често трудните отношения, които свободните изследователи имат с духовната и светска власти. Добре известно е, че папа Урбан VIII изправи Галилей пред светата служба на инквизицията. По-малко известно е, че наблюденията на движението и фазите на Венера и приликата им с тези на Луната, които потвърждават идеите на Коперник, Галилей предпазливо закодира във фраза с едва ли не еротично звучение "Формите на Венера си съперничат с тези на Диана". Известно е също, че Лавоазие остави главата си върху изобретението на д-р Гийотен, инсталирано на площада, наречен днес на Съгласието. По-малко известно е осъдителното поведение по време на тези събития на сътрудника му, химика Фуркруа, активен деец на Революцията и член на Комитета на народната просвета. Все пак, да отбележа за наше успокоение и за чест на английските крале, че тялото на Нютон почива редом с тях в Уестминстерското абатство.
ХVIII век е век на просвещението и учените енциклопедисти. Към големите университетски идеи той добавя идеята за приобщаване на все по-голям кръг хора към постиженията на научната мисъл. Просветителската и популяризаторска мисия на университета придобиват други измерения. Всичко това прави възможна индустриалната революция на ХIХ век, която утвърждава индустриалното превъзходство на Европа, а по-късно и на Северна Америка над останалия свят. Университетските изследвания са двигателите на този прогрес през целия ХIХ до средата на ХХ век. Интензивната фаза на техническия прогрес след Втората световна война налага дълбока реорганизация на отношенията между университетите, индустрията и държавата. Появяват се структуирани научни институти, нови форми като тези в Силиконовата долина в Калифорния през 50-те и европейските технополиси през 80-те и пр.
Постиндустриалното информационно общество от края на ХХ и началото на ХХI век добавя нови елементи и поставя нови предизвикателства пред университетската идея, като глобализацията на идеите, новите електронни форми на преподаване, хермафродизмът на изследователя, поставен пред трудния избор между фундаменталните и приложни изследвания, между познанието и печалбата, опасността научният подход да прекрачи границите на обективността и почтеността, ако бъде изцяло подчинен на пазарната стратегия. Преустройството на страната ни добавя пред нас и други специфични предизвикателства, на които няма да се спирам.
Проследих накратко развитието на основните университетски идеи в Европа през вековете. Много от тях възникват в средновековния университет и, начиная от ХIII век, се развиват през вековете - университетът като единно цяло, юридическа и финансова автономия, монопол за присъждане на университетски степени, устави, които определят административното устройство и методите на обучение. ХVII век на модерната наука прибави към тях и свободата на научното изследване на природните явления и спои окончателно в едно цяло науката и преподаването. ХVIII век на Просвещението предефинира просветителската и популяризаторска мисия на университета, а ХIХ век на индустриалната революция направи от университетите водещата страна на техническия прогрес. Нови решения бяха необходими в сложните отношения в триъгълника държава - индустрия - университет през втората половина на ХХ век. Постиндустриалното информационно общество от края на ХХ и началото на ХХI век поставя нови предизвикателства днес.
Какво е мястото на нашия университет всред европейските му събратя? Твърде обширна и отговорна тема, за да може да бъде обхваната в тези кратки бележки. Единственият възможен подход към нея е обективната и добросъвестна оценка, освободена от романтично-патриотарски твърдения.
Вече отбелязах, че Охридската школа на св.Климент Охридски може да бъде разглеждана като предшественик на европейските средновековни университети. Трудната циркулация на идеите между Изтока и Запада в този период, както и други исторически обстоятелства, които не се наемам да коментирам, затрудняват изглеждащата естествено приемственост. След продължителното насилствено прекъсване на културния континуитет, проникването на просветителските идеи и развитието на университета ни става изцяло под влияние на европейските модели. Нашите предшественици, бащите на университета, правилно определят задачите му и той се наложи през годините като най-важната българска културна, научна и образователна институция. За един забележително кратък период той успява да създаде свои научни школи и днес е равноправен партньор на големите световни университети. В изграждането на научния авторитет на университета имат своето място и природните науки. Ще илюстрирам тази теза, проследявайки проникването на химичните знания у нас и развитието на химичната наука и образование в нашия университет.
Първата българска статия, в която се говори за химия, е дело на родоначалника на българския периодичен печат Константин Фотинов. В списание "Любословие" той пояснява, че "химик се казва оний кой претопува злато, сребро, желязо и намерва колкува вещество има секое от житните ястия и колкува сила". В списание "Зорница" четем за водорода: "Най-лекото нещо, което до сега е познато, казва се идроген или водород. Не ся вижда, т.е. ако напълниш едно стъкло от него, няма да познаеш, че има нещо в стъклото". Интересът към естествознанието и медицината и ясно осъзнатата нужда от знания отвежда в европейските университети първите българи. Емблематична фигура сред тях е възпитаникът на университетите в Мюнхен и Хайделберг д-р Петър Берон, публикувал на европейските езици трудове с обем над 8000 страници. Спомням си с какво голямо вълнение преди 40 години, като млад асистент по физикохимия, се отправих към Народната библиотека, за да се запозная с труда му "Физикохимия", издаден в Париж през далечната 1868 г. Не съм забравил и разочарованието си, когато установих, че в две от главите се говори за пожарите и вредата от тях, а в третата има разсъждения за химичните процеси, показващи, че авторът не е един от създателите на химията. Днес виждам по-вярно значението на тези трудове. Това, което приобщава към природните науки възрожденци като него, като д-р Селимински, д-р Протич, е не техният принос в научните изследвания, а стремежът им за рационалистично обяснение на природните явления.
Съзнанието за нуждата от замяна на схоластичните знания с постиженията на науката води до въвеждането на химията като учебен предмет отначало в Старозагорското класно училище от 1864/65г., а от 1871 г. в Русе и Габрово. Първите български учебници по химия на Енчев (1871) и Веженов (1872) са преводи от руски и сръбски и запазват наивните картинни описания на прости химически факти. За влиянието на кислорода върху живите организми например четем: "Гюмфри - Деви испърво турил един славей в кислород, и славейт зачуроликал чудна песня; нъ тъзи песня не била продължителна, - той умрял. Това било малко за учений лорд, и той ся решил да повтори опитът над самаго себе; сили му вече не останали, още няколко минути и може би той би заплатил с животът си, нъ неговий лаборан сварил още, та с време пуснъл чист въздух, и Деви съ спасъл".
Като изключим опитите за изковаване на българска химична терминология през тези години, първите сериозни изследвания по химия са свързани със създателите на университета. Още през втората учебна 1889/90г. в новосформираното физикоматематическо отделение се четат първите български университетски курсове по неорганична и органична химия. Първите преподаватели са проф. Никола Добрев и проф. Пенчо Райков, получили образованието си в Йена, Женева и Лайпциг. За няколко десетилетия след публикуването на първите научни статии по химия през 1886 г., по физика през 1890 г., а по-късно и по математика, университетската ни наука е вече в контакт с водещите европейски университети и изгражда своите изследователски школи. В Химическия факултет това е българската школа по органична химия, създадена от ученика на Виктор Гриняр проф. Димитър Иванов, постигнал забележителни резултати в областта на органометалните съединения, българската физикохимична школа, създадена от авторите на теорията на кристалния растеж професорите Иван Странски и Ростислав Каишев и школата по аналитична химия, свързана с името на професор Захари Караогланов, създал през 1924 г. първата в Европа самостоятелна катедра по аналитична химия и ректор на университета през 1921/22г. и 1928/29 години. Показателно е, че приносът на българските учени е вече признат в докладите на светилата на европейската научна мисъл, които са дошли да почетат 50-годишния юбилей на Университета, честван през 1939 г. - нобелистите Петер Дебай, автор на рентгеноструктурния анализ и теорията на силните електролити, Пол Карер, големият изследовател на структурата на витамините А и В2, бащата на европейската колоидна химия Волфганг Освалд, авторът на теорията на фазообразуването Макс Фолмер и др. Международният авторитет на химията в Софийския университет е вече утвърден.
Известни смущения настъпват в първите следвоенни години.
Поради опита на управляващите да политизират и естествените науки и отстраняването от университета на такива видни учени като гореспоменатите професори Иван Странски и Димитър Иванов. Последващото развитие върви по възходящ път и към днешна дата, със своята многостранна продукция, Химическият факултет е равноправен и желан партньор на големите световни центрове за химически науки и образование. Ще илюстрирам това твърдение със следните цифри. През последните две години са публикувани 425 научни работи, от които 325 в централните световни списания, издадени са 52 монографии, учебници и обзори, защитени са 23 докторски дисертации. Преподаватели от факултета са взели участие с доклади в работата на 139 международни форума, работят по 21 международни и 24 български научни проекта. В научната тематика са представени основни съвременни направления, към които се е насочила химията на ХХI век. Нека да спомена едно от най-важните - участието на химията като партньор на биологията, медицината и фармацията за разбиране на жизнените процеси, както и за създаване на нови "интелигентни" материали по подобие на природните структури.
Преклонението на химика пред живата природа като най-съвършения химик не е от днес. В зората на модерната химия Лавоазие просто констатира, че "Животът е химична функция". В хода на обмяната на веществата в живите организми се осъществява сложна съвкупност от химични реакции, които са материалната основа на живота. Мечтата пък на Бертло беше да се синтезират биологичните вещества и да се възпроизведат лабораторно жизнените процеси. Амбицията да се възпроизведе живота роди в литературата Фауст и Франкенщайн. Днес арогантността на химиците да синтезират и възпроизведат живота е смирена и тази човешка авантюра е предоставена на молекулярните биолози. Химикът на ХХI век продължава да разглежда природата като неподражаем артист и инженер, от който може да се научи много. Но поставените цели са по-прагматични - как да се създадат нови интелигентни материали, които подобно на природните са автономни, не стареят, не се разрушават и се самогенерират. Един обещаващ път е изследването на наноструктуирани дисперсни материали.
Уважаеми колеги, в скромните си бележки проследих развитието на университетската идея в Европа и се помъчих да покажа, че Нашият Университет със своята едва 115-годишна история е неразривно свързан с нея. Намирайки се в аулата на най-красивата публична сграда на София - и пред погледите на братята Евлоги и Христо Георгиеви - ще изразя увереността си в ролята, която националният ни университет има да играе през идущите векове.
Viva Alma Mater!

Проф. Иван Панайотов
декан на Химическия факултет на СУ Св. Климент Охридски


Академично слово