Груинската река
или как поезията срещна живота


Всеки, който е завършил българска филология, знае прочутото стихотворение на Емануил Попдимитров "Груинската река" - емблематично за музикалния финес на ранната ни символистична поезия. На 16 май петнайсетина академични литератори потеглихме към Босилеград (класическа "западна покрайнина") и близкото село Груинци, родното място на Попдимитров, за да отбележим с подобаващо уважение 60-годишнината от смъртта му. Пътуването до границата мина като литературно четене, т.е. в дрямка посред сонм от поетически образи: Лаура, Ема, Лисхен, Ефросина, Ирен... - казват, че Попдимитров бил неслучаен ценител на женската хубост. На границата обаче настъпи хаос: първата кола нямаше застраховка, втората - тайнствения за мен "пасаван", а един професор беше тръгнал с международния паспорт на жена си... Може да изглежда невероятно, но литературата спаси живота чрез внушителната фигура на Яни Милчаков и някъде около обед стигнахме в Босилеград, порядъчно огладнели от завои и перипетии. Тук обаче животът посрещна литературата във вид на кмета Владо - голям мъж с буйна коса и външност, внушаваща жажда и апетит. Ала напразно... Най-напред дефилирахме по главната улица на града, под погледите на множество хора, дошли послучай... не, не Попдимитров, а петъчния пазар. Прилежно разгледахме училището, библиотеката, местното българско дружество... Един колега надникна в магазин, на който пишеше "Свежо месо" и обяви, че там свежото месо е единствено във вид на продавачка. Към 15 часа започна кръгла маса в препълнената зала на ресторанта. Тук литературата опита да се сговори с живота в едно странно стакато: академичният модернизъм ту се възземаше, ту пропадаше между буйните поплаци на местните българи. Към 17 часа стигнахме до обяда и после трепетно поехме към символа на българския лиризъм: Груинската река. Самото село Груинци е мрежа от осем махали; всяка махала се състои от десетина разпръснати къщи; като излезеш сутрин на твоя баир, можеш да видиш как комшията храни кокошките на отсрещния. Тук царува съвършеното селско безвремие, цивилизацията изглежда спряла някъде около изобретяването на електрическа крушка. Но не... По пътя се зададе трактор - това е транспортът, с който груинските селяни бяха ходили на пазар и сега се завръщаха, доволно почерпени с крушовица. А пък Груинската река... Литературата беше пометена от живота. Тя очакваше внушителна планинска вода, буйна, неукротима, с мостчета, които пороят често завлича. А пък попадна на мило малко поточе, кротко и чисто като селска душа в повестите на Влайков. Искрена мъка попари очите на нашите литератори. С последна надежда влязохме вечерта в читалището, където щеше да има културно тържество в чест на годишнината. Апокалиптична картина: седяхме чинно на първия ред, докато буйни хора разтърсваха сцената току над главите ни, сипейки прах и пепел; музиката се силеше да събори покрива; препълненият салон ревеше; рояк дечица подскачаше върху краката ни в такт със сцената... След около два часа всичко приключи. Вече към полунощ се добрахме до ресторанта със заветните "зелници". Както отворихме устите си, тъй и останахме, защото в същия миг през вратата на залата нахълта оркестърът от читалището и с шеметна бързина монтира един фантастично голям усилвател. Турбофолк до дупка! Към два часа припаднах в леглото с несвястно мърморене:
Аз съм дева, дева малка,
нежно влюбена русалка,
мен роди ме в планина
преспа - мраморна жена.


Милена Кирова







Думи
с/у думи