Бориславов на квадрат
Без ентусиазъм се връщам към проточилата се мелодрама с медийния закон само защото ми се струва, че тя отчетливо прояви основния дефект в легитимацията на посткомунистическата власт - изключването (къде по-ловко, къде по-брутално) на експертите; на онези, които при взимането на решения "по дефиниция" не изразяват интереси, а въвеждат научни подходи и аргументи.
При поредната ревизия на медийното законодателство това изключване се осъществи в две мощни политически офанзиви - на вътрешната и на европейската експертиза. Най-напред бе публично лансиран законопроект, възникнал неясно как и неясно къде, но във всеки случай без експертно обсъждане. Загадката дали той беше написан от или приписан на депутата Иван Павлов, освен че остана нерешена, се превърна в тенденция: зад следващия законопроект също стояха само политици, които нито имаха волята, нито компетентността да участват в експертна дискусия. И естествено дискусията бе сведена до два фарсово дирижирани форума, като се водеше във формат "политически лозунги", за да може разправата с вътрешната експертиза да мине не само през пренебрегването й, но и през целенасоченото й манипулиране и компрометиране. Експертите, в резултат от политически злоупотреби с присъствието и идеите им, трябваше да бъдат доведени до професионална меланхолия и сами да се оттеглят. Така решенията за развитието на медийния сектор можеха да бъдат взети единствено според политическия вот от 2001 година и последвалите го коалиционни и котерийни модификации.
Втората офанзива беше още по-жалка. Вместо законопроектът, както изисква правилникът на самото НС, да мине през Комисията по евроинтеграция, вместо предварително (преди първо четене) да бъде снабден и съобразен с европейска експертиза, започна жонглиране със срокове, преводи, институции на ЕС, частни разговори и пр. Главната вносителка даде поне четири разнопосочни сигнала по темата: вносителите официално са поръчали експертиза, експертиза отдавна има (дори не само една), опозицията се е ангажирала да осигури експертиза (при това за броени дни), експертиза не е нужна. Четирите сигнала си приличат по това, че нито един от тях не е верен, но пък очевидно последният е искрен - на главната вносителка не й е нужна ни вътрешна, ни европейска експертиза. Иначе щеше да се възползва от общото експертно разбиране, че промени в закона са нужни, а нямаше да го разпилее "до дъно" с текстовете, които внася, и с начина, по който ги внася. И нямаше да й се налага срещу "експертната подкрепа" на законопроекта си щедро да предлага (на тайни сбирки) места в бъдещите медийни институции.
Убеден съм, че за всеки друг, освен за "политик в офанзива", въпросът "нужна ли е експертиза" е риторически, при това принадлежащ на една отдавна отминала риторика, но нека все пак му отговорим. В съвременните демокрации от "западен тип" да вземеш властта не стига, защото нейните актове изискват "двойна легитимация" - първо с политически вот, но второ с консенсус на експертите. Христоматийните основания на двойната легитимация се съдържат в идеите на Лиотар: "Съществува родство между вида речева дейност, който се нарича наука, и онзи, който се нарича етика и политика; и единият, и другият произлизат от една и съща перспектива или ако предпочитате - от един и същ избор, който се нарича "Запад"... Власт и знание са двете страни на един и същ въпрос: кой решава що е знание и кой знае какво следва да се решава? Въпросът за знанието в епохата на информатиката е повече от всякога въпрос за формата на управление". С други думи, изключването на експертизата от легитимацията на властта я придвижва по пространствената ос - на Изток, към тоталитарните общества, а по времевата ос - назад, към прединдустриалните общества. Казано, разбира се, съвсем метафорично, очите на вносителката се дръпват, а под ноктите й се появява кал.
Справедливостта изисква да признаем, че при легитимацията на различните решения тежестта, съответно на политическия вот и на консенсуса на експертите, е различна. Тъкмо при медиите обаче втората легитимация е водеща, тя до голяма степен е синоним на независимостта им, на свободата на словото. Изключването й е причина за нестихващата изненада на българските политици: как така, въпреки че сме спечелили демократични избори, медиите не ни се подчиняват и накрая губим и тях, и властта. Нека си припомним кризата "Бориславов" (дословно повторена от кризата "Чешмеджиев") и голямото вайкане: защо напълно законно избраният директор не може да влезе във владенията си. Просто защото изборът беше продукт на политическа воля, но не и на експертна мотивация. Само че тогава кризата беше в една медиа или най-много в обществените медии, а сега се разпростря и върху частните, превърна се в криза на легитимността за целия медиен сектор. Бориславов, не поетът, а политическият заложник, се върна, повдигнат на квадрат.

Георги Лозанов