В сянката на World Press Photo
World Press Photo за втори път идва у нас. (Първият път - в началото на 90-те.) Отличените фотографии за 2003 г. могат да се видят до 1 юни в НДК в рамките на Салона на изкуствата.
Гостуването на изложбата бе съпътствано от дискусия на тема "Ролята на фотожурналистиката в променящото се общество", организирана от Българското фотографско сдружение. Присъстваха водещи български фотографи, медийните експерти Георги Лозанов и Орлин Спасов, много студенти. Дискусията се водеше от председателя на Българското фотографско сдружение Иво Хаджимишев.
Мартен Куутц от фондация World Press Photo в Амстердам разказа за въздействието на една фотография от сръбски трудов лагер в Босна през 1992 г. Публикувана редом с фотография от концлагер от Втората световна война, снимката от Босна предизвиквала директни аналогии с фашизма. След публикуването й, на тогавашния президент на САЩ е бил зададен въпросът какво мисли за нея. Отговорът не предполагал военна намеса.
(Тогавашната президентска администрация се е опитала да омаловажи връзката между лагерите в Босна и фашистките концлагери; САЩ се намесват в конфликта едва три години по-късно.) Но в ООН фотографията предизвиква приемането на две резолюции - за учредяването на Международния наказателен съд за военнопрестъпници от бивша Югославия и за военното конвоиране на хуманитарните помощи. Целта на този лъкатушен разказ всъщност беше да докаже, че след публикуването им снимките заживяват свой, непредвидим живот; както и, че сама по себе си, колкото и въздействаща да е, една фотография не може да доведе до внезапни политически обрати. Тя може да бъде само "брънка" по пътя към някаква промяна.
Арнолд ван Линден, дългогодишен военен кореспондент в Близкия и Средния Изток, Афганистан и Босна, сподели наблюденията си над метаморфозите в професията на фотожурналиста. Ако в началото на 80-те в Бейрут са били акредитирани фоторепортери от най-големите издания, които са печелили изключително добре от работата си, то през 90-те в Босна той видял фотожурналисти, натъпкани по седем души в стая или в кола, с ниско заплащане и с напразни надежди, че ще направят "големия удар". Ван Линден се спря и на повсеместното настъпване на цвета във фотографията, което нарече "пълно безобразие"; както и на настъплението на телевизията, като все пак подчерта, че тя няма средствата да фиксира момента така, както е възможно това да стане във фотографията.
Истинската дискусия обаче започна тогава, когато чужденците се отнесоха твърде критично към нашата фотожурналистика, въз основа на видяното в ежедневниците. От залата заваляха оплаквания колко ниска е в това отношение културата на редактори и отговорни секретари, как се работи по готови схеми и макети, колко силно медиите ни са "вторачени в политиката" (Иван Бакалов) и как към другите теми се отнасят само с формален интерес. Колко ниско е заплащането и колко е свит пазарът, за да може това да доведе до развитие в бранша. Колко рискована може да се окаже професията, когато засяга теми като наркоманията, проституцията, трафика на хора.
Чужденците контраатакуваха с конкретни примери: за личния риск, поет от американска фотографка, снимала в бордеите на Калкута - място, известно с липсата на законност. Както и с по-обобщени: за холандските фотожурналисти, които снимат сватби и светски събития, за да могат да се издържат. И че в Холандия пътят върви от самостоятелното търсене на теми и трупане на архив до поръчката, а не обратно. Накрая ни помолиха да не претендираме, че сме уникални.
Българските обобщения бяха свързани с повсеместната идеологизация в миналото и пълната липса на достъп тогава (с изключение на БТА) до фотоинформацията от световните агенции; с култивирането на лошия вкус или липсата на вкус чрез заемането на ръководни длъжности днес от хора, които преди са работели в бедните откъм изображение социалистически издания; с напразното очакване след '89 не само на "скритите в чекмеджетата" художествени творби, но и на новия авангард; с фотографските проекти, в които фотографското творчество намира убежище, когато фоторепортажът е мъртъв (Иво Хаджимишев). Орлин Спасов направи паралел между профанизацията на словото и профанизацията в изображението. Георги Лозанов откри "кахърен мелодраматизъм" у едната страна и "назидателно размахване на пръст" у другата. Тук цитирам част от неговото обяснение за състоянието на българската фотожурналистика: "След '89, когато беше взривът на свободата на словото, личното ми очакване беше, че това ще се отрази и на фотографията. Че ще видим невидяното, както това се случи с думите. [...] Защо думите се надуват, а изображенията се свиват?
Голямата промяна, която ни се случи, беше начинът, по който обговаряме нещата. Но за дълъг период самите неща не се промениха. Фотографията щеше само да напомня, че няма промяна. Затова тя нямаше шанс и се маргинализира. В цялата култура течеше война на смислите - за това, кой да ги владее. А фотографията показва това, което е. [...] Често използваме думата "сенчеста" - сенчеста икономика, сенчеста политика, а на сянка снимки трудно се правят. Нещо е сенчесто, за да бъде скрито, а не за да бъде видяно. Шансът на фотографията е да говори колкото е възможно по-сложно. Защото ако разчита на простата гледка, такава няма. Тя трябва да мине през посланието на второто и третото дъно. Много трудно преносими са професионалните модели от другаде. Тук фотографите имат собствена съдба и път: как да се преборят за скрития смисъл."

Ирина Илиева