За Бог след концлагерите
и в диалог с другите
Новата книга на Калин Янакиев си поставя задачата да разкрие в какво се състои Божествеността на Живия и Личен Бог, както Той ни се дава в екзистенциалния опит на вярата, и да покаже, че тази Негова Божественост е изгубена в традиционното богословие, което, вмествайки Богопознанието в тесните рамки на античната метафизика, свежда Бога на Авраама, Исаака и Якова до битие, било то и абсолютно.
Екзистенциалният прочит на вярата е може би най-съществената тенденция в съвременното християнско богомислие. Тя датира от първата половина на ХХ век, но днес вече е не само специализирано усилие на отделни християнски мислители, а се възприема от редица висши духовници - както в православната, така и в католическата и протестанските църкви - като основна задача пред християнските църкви, от чието решение зависи силата и автентичността на свидетелството им за Бога в съвременния свят. Тук ще спомена само две имена - това на православния митрополит Йоан Зизулас и на католическия папа Йоан Павел II.
В този смисъл книгата на Калин Янакиев е изключително актуална и представителна за духа на християнската мисъл днес.


Философията на ХХ век се посвети на това да освободи мисленето от властта на метафизиката. Сега изглежда е ред на богословието да стори това. Разбира се, то не може да се освободи радикално от метафизиката, но може ясно да посочи границите на нейната смислена употреба в богопознанието.
Моето намерение в този текст е да спра вниманието си върху някои от достойнствата на книгата, които може би изглеждат периферни спрямо централната й тема, но според мен са изключително важни, защото рядко ще ги открием в книгите на много от съвременните християнски мислители, особено на православните. Тоест ще се опитам да критикувам една лоша тенденция, която обезсилва християнското свидетелство днес, като й противопоставя един блестящ пример, модел за нейното преодоляване.
Книгите, които имам предвид, страдат от един основен недостатък. Липсва им историческо и политическо съзнание, а това съвсем не е външно за християнското мислене изискване. То произтича от самата сърцевина на християнското Богообщение и Богопознание. Защото срещата с Бог е винаги среща във и с историята и среща в присъствието на и с другите.
В повечето от богословските и религиозно-философски книги, които попадат в ръцете ни, историята отсъства. Те не си дават сметка кога подхващат своя разговор за Бога или, ако си дават сметка, тя се изразява в една повърхностна критика на съвременността като време, изгубило Бога, заради рационализма, демокрацията и индивидуализма, за сметка на миналото (без значение дали това е западното или византийско средновековие, или времето на Св.Серафим Саровски), в което Бог е зрим, защото държавата се управлява от цар, получил властта си от Него, пишат се богословски трактати, съчиняват се религиозни поеми, композира се литургична музика, строят се катедрали, тоест, културата на това време открито почита Бога. Следва вживяването в тази култура и постепенно богословието се превръща в културология. Срещата с Христос бива подменена със срещата с културните форми на почитта към Него.
Калин Янакиев предлага съвършено различно разбиране на историята в контекста на Богопознанието и съвършено различно тълкувание на съвременността. В книгата си той ясно артикулира историческия момент, в който говори за Бога. Това е времето след концлагерите. Естествено, че този момент може да бъде описан по много и различни начини, но в екзистенциален план безспорно най-потресаващото събитие в ХХ век беше срещата на човечеството с истината за фашистките и комунистическите концлагери. Тази среща повдигна един ужасен въпрос, изречен в сърцата не толкова на противниците на християнството, колкото на самите християни: Защо, след като Бог е Всемогъщ и Всемилостив, след като най-важното име, с което Го назоваваме, е Любов, защо Той остана безучастен към милионите жертви, подложени на такова унижение и страдание, че съзнанието отказва да го вмести?
Янакиев не само не скрива този въпрос, но го превръща в един от централните въпроси на своята книга. Прави го не защото знае неговия отговор, а защото, според него, ще изгубим Бога не ако не намерим убедителен, оправдаващ Бога отговор, а ако открито не зададем този въпрос. Но не на някой богослов, свещеник, дори светец, а на Него Самия, за да чуем Неговото мълчание в отговор. Защото това мълчание няма да е израз на безразличие към съдбата на човека, към воплите и страданията му, а милост към него.
Върховната проява на Божествеността на Бога, пише Янакиев, е именно в това - да стои открит пред съда на човешката съвест. Да претърпи докрай този съд, без да се защитава, до момента, в който обвиняващата съвест изчерпи всичките си аргументи, целия си гняв, за да стане изведнъж очевидно, че страданията на жертвата са Негови страдания, че Той е Жертвата, че докато еврейското дете е изгаряло в пещта, Той е изгарял. И несъмнено справедливото обвинение изведнъж се разкрива като несъмнено несправедливо, а протеста се превръща в покаяние.
Независимо дали ще се съгласим или не с тази интерпретация на въпроса, произтичащ от най-страшния човешки опит, който нашата епоха роди, няма как да не забележим, че онова, което за мнозина съвременни християнски мислители е само убогост, максимална отдалеченост от Бог, за българския философ е убогост, сочеща Бога, убогост, в която Той се открива още по-ярко.
Мисля, че истинската християнска мисъл е дълбоко, дори бих казал, драматично ангажирана с историята. След Боговъплъщението човешката история е осветена, Бог е открит в нея. Всяко историческо настояще е настояще на срещата с открилия се и действащ в него Бог. Не може да вярваш, че "И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе" (Иоан. I, 5.), и да виждаш периоди или събития в историята, колкото и трагични да са те, които да скриват, да засенчват открилия се Бог.
Другото достойнство на новата книга на Калин Янакиев, което искам да изтъкна, е наличието на политическо съзнание в нея. Политическото съзнание, както аз го разбирам, е съзнанието за това, че всеки смисъл, всяка истина се осветлява в общността на хората, в техния съвместен разговор, който не изключва предварително никой и нищо. То предполага признаване достойнството на другите, вяра в това, че техният различен избор е резултат от не по-малко силен стремеж към истина и справедливост, отколкото нашия. В действителност това може и да не е така, но наличието на политическо съзнание предполага такова очакване. "Богът на философите и Богът на опита" е книга, която оформя позицията си в постоянен диалог с другите, с католиците и протестантите, с юдаистите и мюсюлманите и най-вече с невярващите. Тя признава достойнството на техния религиозен избор, настоявайки, че той се основава на автентичен екзистенциален опит за Бога. Да, колкото и парадоксално да звучи, всички те, според Янакиев, дори невярващите имат автентичен опит за Бога, макар и частичен. Както прекрасно ни е показано в книгата, вярващите и невярващите от опит знаят, че Той не съществува в света, но първите смятат тази истина за отправна точка на своето боготърсачество, а вторите - за негов предел. Това разбиране открива пътя за всеки смислен диалог между инославни, иноверци и невярващи. Бързам да уточня, че този диалог не бива да се свързва с пошлата идея за обединяване на християнските църкви или на авраамическите религии.
От описанието на екзистенциалния опит на вярващите и невярващите, направен от Янакиев, се вижда, че различията в него не се противопоставят, а по-скоро се допълват взаимно и се надграждат. Няма нищо в опита на човека, което да свидетелства срещу Бога. Да, можем да имаме опит, в който Бог отсъства, но опит срещу Бога, противопоставящ Му се, нямаме. Противопоставянето не е факт на опита, а волеизявление, в основата на което не стои опит, т.е. нещо, което ни се дава, и в този смисъл има надсубективен характер, а нещо идиосинкретично - желание или идея. Ако съм прав в интерпретацията си, то би трябвало да заключа, че според Калин Янакиев внимателното вглеждане в нашия личен опит за света не може да ни направи вярващи, вярата е дар от Бога, но със сигурност не би ни направило богоборци.
Може би сега е моментът да разкрия онова, което ми се струва основна мисъл на книгата, нейна основна надежда. Според мен тази книга вярва по един категоричен начин, че "човешката душа е по природа християнка", както Тертулиан твърди. Че човешката душа, всяка човешка душа знае своя Бог, знае своя Жених и Го очаква. Именно защото знае своя Бог, тя не приема за Бог нищо, което не е Той живият. Именно защото знае Бога, душата не приема, че Той съществува в света. Именно защото Го знае, тя не приема, че Той, който не съществува в света, е безразличен към страданията й, че Той няма да ги поеме върху Себе Си. Именно защото тя знае Бога, тя не приема, че преди да бъде Той, е било То, а не Ти. Затова и Богът на философите я оставя безразлична. Това нейно знание има формата по-скоро на незнание, което обаче веднага оживява, когато душата бъде накарана да приеме за Бог нещо, което Той не е. Да, душата може никога да не извика към Него - Ти, но и никога няма да Го забрави, макар това знание да не присъства на нивото на съзнанието. Цялото размишление на Калин Янакиев има формата на питане към душата - неговата и тази на читателя - дали тя приема или не дадено твърдение за Бога. Съгласен съм с Калин Янакиев, че докато не бъде питана душата за Бога, тя мълчи, а това нейно мълчание се възприема от нас като безразличие към Бога или като Негово отрицание. В този смисъл невярващите са по-скоро и най-често незапиталите се за Бога.
Душата знае своя Жених, по-точно казано, тя знае кой или какво не е нейният Жених, но за да Го извика при себе си и да види лицето Му, е необходим тласък отвън. Дотук книгата на Янакиев разпитва и изважда на показ това, което всеки би могъл да открие в дълбините на душата си. Оттук насетне тя става свидетелство на душата, срещнала лице в лице своя Жених.
Най-често душата извиква при себе си своя Жених в моментите на върховно страдание и отчаяние. Тогава, пише Янакиев, тя Го познава истински като Невъзможния-да-съществува, но Призовимия. Това все още не значи обаче, че тя Го е срещнала или ще Го срещне. Срещата е чудо. Тя е благодат, която се дава от Жениха, Вдъхновение, което открива Лицето Му, или по-точно Вдъхновение, което открива на душата в Лицето Му Бога. Това Вдъхновение е действието на Светия Дух върху душата, онова, което душата вижда, като Образ Божий е Синът, а онова, което тя открива в Сина, е Отца. Ето я Пресветата Троица. Вдъхновението, Ликът и Онова, Което е в Лика, е все Бог. Бог, Който по Същността Си е Предвечно-Открилия Се като Абсолютно-Непознаваемия.
Последната част от книгата, главата "Таворският опит", която представлява православно свидетелство за Троицата, е свидетелство на вярващата, кръстена и причастена душа. За невярващата душа, която го слуша, то не може да бъде разбрано, но не е и необходимо.
Книгата е построена така, че да оглежда в себе си различни степени на опита за Бога. Тя представлява своеобразна "лествица" на богопознанието. Всеки читател ще стигне дотам, до където може да вмести прочетеното в своя опит. Нещо повече, ще разбере какви са границите на този опит, ще разбере какво още не му достига, ако преди това не си е давал сметка за това. Онова от книгата, което не може да бъде вместено или потвърдено от личния опит, не бива да бъде приемано, нито отхвърляно, а оставено настрана. Докато границите на опита ни във вярата не се разширят и задълбочат.
Последното, върху което искам да спра вниманието си, е начина, по който е написана книгата. В сравнение с всички предишни книги на Калин Янакиев тази е в най-голяма степен освободена от специфична църковно-славянска лексика. В нея се използва лексика, която е едновременно по-проста, но и по-строга. Това е богословска лексика, която би била разбрана както от православните читатели, така и от католиците и протестантите, а също и от невярващите. Намирам това за много важно, защото говоренето за Бога не може да бъде предварително опосредствано от една специфична езикова традиция. То трябва да започва винаги на езика, на който говорят максимален кръг слушатели и участници в разговора. А едва впоследствие, когато разговарящите установят, че езикът, който използват, не им достига, за да изразят опита и мисълта си, те могат да потърсят помощта на традицията. Говоренето за Бог винаги е и изнамиране на език за това говорене. Много, твърде много християнски книги днес забравят това.
Една друга специфична особеност на говоренето на Калин Янакиев е използването на алегоричния потенциал на множество примери, на множество драматични ситуации от човешкия живот, които не толкова трябва да представят, колкото да пораждат мисълта. След като патосът на книгата е насочен срещу онази богословска традиция, която се опитва да улови Бога в капаните на понятията, не може да се намери по-добро решение от това да се прибегне до драмата и символа като инструменти за познание. В почти всяка глава на книгата си Калин Яакиев скицира един драматичен епизод, а след това заедно с читателите си размишлява над случилото се, опитва се да му даде езиков израз, като между съзерцаваното и изричаното никога няма пълно съответствие. Това е единственият начин личността на съзерцаващите да бъде цялостно въвлечена в размишлението, от една страна, и от друга, по някакъв начин съзерцаващите да добият опит за личността, доколкото личността винаги се разкрива в едно действие.
"Богът на опита и Богът на философите" е книга, която, убеден съм в това, всеки, който днес има смирената смелост да пита за Бога, ще препрочита през годините.

Кирил Василев


Поетът Кирил Василев е завършил културология в Софийския университет. Автор на публикации в "Дневник", "Сезон", "Литературен вестник" и др.
Калин Янакиев,
Богът на опита и Богът на философите. Рефлексия върху богопознанието
,
издателство Анубис,
София 2003