България:
от Кремъл до Белия дом,
винаги предана телом и духом
"Италия - НАТОвската България!" беше един от лозунгите на крайната левица през 60-те години, когато Тодор Живков смяташе своята страна за шестнайсета република на СССР. Днес НАТОвската България си е самата България.
От верен член на Варшавския договор, тя постепенно се превърна в надъхан новобранец на Атлантическия съюз и единствена държава в Съвета за сигурност, която остава встрани от днешните борби в него - никога не е имало нужда Вашингтон да се потруди, за да я спечели на своя страна. Това, което Живков бе за Хрушчов и Брежнев толкова години (трийсет и пет, след Франко - най-дълголетният европейски самодържец от времената на Луи ХV и мадам Помпадур насам), сега е царят-премиер Симеон за Буш: предан и същевременно пресметлив съюзник, хем искрен, хем опортюнист. През десетилетията целувки по устата и декларации за вярност България стана втората най-богата (или най-малко бедна) страна от СИВ, след СССР и преди Чехословакия, като пробутваше на руснаците морално остарели компютри в замяна на петрол. По същия начин сега Симеон ловко издейства американците да се погрижат за дълговете към България, натрупани от Саддам. Вечни безметежни сателити, вчера на Москва, днес повече на Вашингтон, отколкото на Брюксел (вратите на ЕС ще се отворят пред тях, ако нещата вървят както трябва, чак през 2007 г.). Цената: потвърждението на несправедливия стереотип за страната като за безлично, сиво, оловно място, обречено на уравниловка и послушание.
"Ако Хемингуей се беше родил в София - казваше Бунюел, - никой нямаше да го чете". "Български" е обратното на "американски": нещо неопределено, безинтересно. По думите на Кракси, български бяха новините по RAI3. Български бяха и процентите, с които Кракси се преизбираше за секретар на Италианската социалистическа партия. На Боси "Форца Италия" му се виждаше българска партия до не много отдавна.
Да, ама не.
Рядко европейски столици съсредоточават в пределите на толкова малко пространство такова разнообразие и толкова противоречия, колкото София, препълнена с вярващи и храмове на всякакви религии - със свещ в ръката в православната църква, с кипа на главата в най-голямата синагога на Балканите, коленичили пред св. Василий в руската черква със златните куполи, паднали ничком към михраба в джамията на Синан, османския Микеланджело. Рядко гранични градове запазват олющеното очарование на Русе, "градът-чудо" на рококото и югендстила, където Елиас Канети (роден там през 1905 г.) за един само ден чувал "седем или осем езика", така че "всичко, което изпитвах и преживявах по-късно, вече неизменно се беше случвало в Русе".
Съвременна България не е някогашната, това е ясно. Но нейният отличителен белег не е толкова липсата на разнообразие, колкото носталгията, която намира политическо изражение в стремеж към неправдоподобни реставрации. След падането на Берлинската стена и идването на власт на либералите, българите отново се довериха на посткомунистите, дълго останали в същия състав, който крепеше Живков, преди да предизвикат падането му. Сега се хвърлиха в обратна посока и още по-надалеч, към времената отпреди 1946-та, към момчето-цар, което бе свалено от трона, но никога не абдикира. Главен герой на най-шумното политическо възкръсване в политическата история на Европа, първи монарх, който се връща към управлението като републикански премиер, Симеон се оказа единственият лидер, който можа да замести в представите на народа си и в структурите на властта Живков.
Въпреки славата си на фанатик (до степен да смята дори Толиати за "ненадежден"), генералният секретар на БКП имаше и чувство за хумор. На Джовани Аньели, който го питаше за дисидентите, отговори, че са малко и всички в лудницата, тъй като, обясни, "никой, който е с всичкия си, не би ми се противопоставил". Когато го интервюираха в двуетажната му вила на Витоша през осемте години домашен арест, единственият комунистически лидер, който беше съден, "въпреки че никога не си е присвоил и една стотинка", вадеше от джоба си еднолевка и казваше: "По мое време с това можеха да се купят три кила хляб, а сега - три грама." С царя нещата потръгнаха донякъде по-добре. Инфлацията се поукроти, националната валута се закрепи.
България, управлявана от 1997 до 2001 г. формално от дясноцентристка коалиция, а в действителност - от МВФ, се съвзе от катастрофалното положение, в което я беше тласнало френетичното редуване на посткомунистически и антикомунистически премиери (Луканов, убит от преоблечен като просяк наемник, Попов, Димитров, Виденов, Софиянски, Костов). Според политолозите и антрополозите, които не се задоволиха с обезкуражителните версии за незрелостта на електората, тъкмо излизането от логиката на противостоенето червени - сини бе причина за връщането на царя. Изследователи отбелязват в този смисъл и носталгията към миналото, което почти никой от деветте милиона българи не помни лично; възстановяването на изгубената национална идентичност; преоткриването на една почти мистична връзка между трона и олтара ("Първото нещо, което смятам да направя ли? Да благодаря на Господ", заяви Симеон в нощта на изборната си победа).
Не става въпрос за отказ от историческа памет. В това отношение българите са по-облагодетелствани от другите бивши поданици на Варшавския договор. В София комунизмът не се е правил по прищявка на някой полудял Кондукатор или на съветския колониализъм - България си остава единствената страна оттатък Завесата, която не храни русофобски чувства и пази в столицата си булеварди с имена на руски генерали, сражавали се срещу омразните турци, и катедрала, кръстена на победителя на шведите Александър Невски. Без да пренебрегваме премеждията на културния елит, трябва да признаем, че комунизмът за много българи беше дълго, бавно, спокойно течение, по което да се носят. Повече отегчение, отколкото кървав гнет. Повече меланхолия, отколкото гневен бунт. Надмощието на последните президентски избори на кандидата на социалистическата партия Георги Първанов над подкрепяния от Симеон предишен президент Петър Стоянов е знак за помиряването на обществената съвест със самата себе си. Симеон намери поддръжници именно сред народните маси, а в определени случаи и сред носталгично настроените: победата му от юни 2001 г. бе постигната главно за сметка на левицата, която падна до 17 %. Комунистите гласуваха за царя - в него припознаха България.
Мнозина вече се разкаяха. Стабилизирането на националната валута бе придружено с шеметно увеличение на цените на тока и лекарствата. Безработицата стигна 17 %. Проблемът с изоставените деца доби драматични размери (има 360 детски дома с общо 35 000 питомци, 5000 от които - с недъзи), а последиците му болезнено се отразяват на статистиките на детската смъртност и насилието.
На социалното бедствие Симеон отговори с програмата за модернизация, която съчетава реториката от началото на века, сътрудничеството с православната църква, връзките с Папата, който миналия май посети страната, и възстановяването на идеята за нация (българският е единственият език, на който "космополит" има негативно значение) с въвеждането на технокрацията, американските консултанти и обучавалите се в Лондон емигранти. Митниците бяха поверени на британско дружество, което намали с една трета контрабандата. Сватбата на принцеса Калина с испанеца Китин Муньос, отпразнувана миналия октомври в потъналия в гората Боровец, стана повод в страната отново да влезе международната аристокрация, Ага Хан, инфантата Кристина, принцесата на Мароко и куп арменски, еврейски, руски капиталисти. Новата власт заложи на приватизации, чужди инвестиции, екологично земеделие. И, най-вече, заложи на Америка.
Биографията на лидера й го предполагаше. Той наследява короната едва шестгодишен, след убийството през 1943 година на баща му Борис (току-що завърнал се от неуспешна среща с Хитлер), а на девет заминава в изгнание. Симеон II Сакскобургготски, сега на почти 66 години, получава своето образование във Военната академия Вали Фордж, Филаделфия. Говори английски по-добре, отколкото български. Америка е втората му родина. А земя на неговото изгнание, след кратък престой в Египет, става Испания, тогава на Франко, сега на Аснар, друг верен съюзник на Буш срещу Ирак (испанка е и първата дама на България, Маргарита Гомес Асебо и Сехуела, дарила царя с пет деца). Въпреки разкоша на мадридския му живот на "Авенида дел Вайе", въпреки кръвните връзки с кралица Виктория и почти всички европейски кралски фамилии, винаги са го наричали "бедния цар". Поддръжката на Савоя е от решаващо значение: майката на Симеон, Йоана, която почина през 2000 г. в Португалия на 93 години, беше третото дете на Виктор Емануил III и първа от семейството се върна в България за петдесетата годишнина от смъртта на съпруга си.
В чест на атлантическата си преданост Симеон приспа дори традиционната вражда с турците, преследвани от Живков, който ги принуждаваше да си сменят имената. Но дали това прозападно старание съответства на чувствата на българите? Те, както всички останали, са под влиянието на американските продукти и култура. Но лелеят други мечти. В Софийския университет студентите-националисти бленуват Велика България на цар Симеон I (Х век) или поне изгубените в началото на ХХ век територии: Добруджа до Дунава, част от Македония и излаза на Егейско море, наричано от преподавателите Бяло.
Ето я вечната България с царския дворец, върнат на Симеон от Конституционния съд, с червените петолъчки, издълбани в гранита на сталинските сгради и никога незаличени (камъкът е толкова твърд, че са се отказали), с кръста на Свети Андрей, с Кабернето совиньон, което на вкус прилича на френско, а като цена е сто пъти по-евтино, с Христос Пантократор от Преображенския манастир, с престорените автостопаджии и престорените полицаи, които обират пътниците за Гърция или Турция, с пътниците за Гърция или Турция, които по-често стават жертва на тъгата, която ги връхлита от блоковете с миши цвят в предградията, постоянно угасените улични лампи, пестящи електричество, теглените от магарета каручки, бригадите работници, които рият улиците с лопати, сякаш копаят окопи, стаите, които се отопляват с открити тръби и така оползотворяват топлината от заводите, и всичко онова, което е България в живота.

Алдо Кацуло, Стампа, 18 март 2003 г.

Превела от италиански Нева Мичева

Една млада демокрация

Независима от 1878 година, България губи и двете световни войни, попада в сферата на влияние на СССР и от 1946 г. се превръща в Народна република. Тридесет и пет години е управлявана от Тодор Живков и през това време се отличава с идеологическа правоверност и преданост към Варшавския договор. Комунистическата диктатура приключва през 1990 година, когато в страната се провеждат свободни многопартийни избори за пръв път от Втората световна война и започва преходът към демокрация и пазарна икономика. Днес е парламентарна република, новата й Конституция бе приета през 1991 година. От 2001-ва е част от НАТО, а Народното събрание в София одобри поправка, която позволява на съюзническите войски да "преминават и пребивават на българска земя" без предварителна нужда от разрешение. До 2007 г. би трябвало да се присъедини към ЕС, в който е дала заявка за влизане от 2000 година. Министър-председател е Симеон Български, син на Йоана Савойска и внук на Виктор Емануил III, бивш цар в изгнание, спечелил редовни избори в България.
Населението на държавата е 7 621 337 жители, демографският прираст - отрицателен (-1,11%). 35% от гражданите живеят под прага на бедността. Въпреки всичко, след тежката криза от 1996/1997 година, сега държавата е по-стабилна и икономическият й ръст от 2,4% през 1999 г. стигна до 5,8% през 2000.