Изкуство чрез скалпел


Преди седмица в АТА център за съвременно изкуство бе представено произведението "Корекции 2" (двуканална видеопрожекция) на Расим. Двата филма проследяват успоредно на стената в едър план една и съща операция - обрязването на художника. Започва се от подготовката: инжектирането на местната упойка, дезинфекцирането на целия участък, поставянето на стерилно платно с квадрат, от който се изважда органът за предстоящата манипулация, защипването и опъването на кожата, която трябва да се махне. Следва същинската част: сръчни разрези със скалпел и периодични попивания на избликващата от тях кръв. След премахване на ненужното започва пришиването на останалото с невероятно любопитните за мен хирургически възли. Накрая органът се бинтова, с което операцията и произведението завършват.
В продължение на 17 минути (монтирани от близо едночасов материал) публиката следи ставащото, доста страховито за несвикналото око, при това от две гледни точки - за изчерпателност. Зрителите си бяха изработили стратегия на наблюдението, състояща се най-вече в разсейване: пръснати на групи с чаши вино в ръка, те хвърляха по някой поглед към прожекциите и веднага потъваха в много важен разговор помежду си. След време публиката постепенно се изтегли в съседната зала, оставяйки произведението на самотни смелчаци, упорстващи да го изгледат подробно и докрай.
Защо го е направил? Това бе въпросът, който задаваха най-вече непознаващите изкуството на Расим. И си намираха прости обяснения: по религиозни причини вероятно, или пък тази лекарска намеса е била необходима и той я е представил като художествено произведение. Но както често се случва, обяснението не е отговор. Историята на изкуството изобилства както с религиозно насочени, така и с автобиографични творби, и това ни най-малко не отнема от качествата или значението им. Отговорът на въпроса "защо" в случая е свързан както с познаването на предходните творби на художника, така и с насоките в съвременните артистични дейности въобще.
В периода 1996-1997 Расим направи "Корекции 1", чиято цел бе да промени до неузнаваемост тялото си. Непрекъснати тренировки във фитнес зали и специални диети трябваше да го направят мускулест и красив - олицетворение на рекламния (западен, американски) идеал за съвременен мъж. Не е просто съвпадение фактът, че работата протичаше в период на тежка криза в българското общество, когато мизерията вървеше заедно с грозотата в живота ни. Като своеобразна съпътстваща програма художникът направи и две изложби живопис, отразяващи впечатленията му от фитнес залите: респектиращите лъскави уреди и постиженията на посетителите в релефни бицепси, трицепси и прочие мускулатура. Наред с всичко друго, "Корекции 1" подчерта наличието на слоеве и дори цели светове в съвременното общество, които съжителстват, без да се срещат въобще. Акцентира върху различията в индивидуалните нагласи, изолирани в приятелски групи и отказващи да формират социум. Показа един от начините за бягство от неудобната действителност - в собственото тяло. И не на последно място изтъкна изкуството като тежка, изтощителна и често непонятна за публиката дейност.
"Корекции 1" бе разтеглена във времето и затова не толкова шокираща работа, колкото е "Корекции 2". Гледайки операцията, естествено бе да си спомня за дълга поредица опасни и мъчителни за авторите си пърформанси и акции от втората половина на вече миналия век. Като започнем от по-безобидните, характерни за 60-те и началото на 70-те - например "Четяща позиция за втора степен изгаряне" на Денис Опенхайм, който няколко часа лежи гол на плажа с отворена на гърдите книга и твърди, че изследва промяната в пигментацията, което според него е "чисто живописен проблем". И продължим с едноседмичното съжителство на Йозеф Бойс с див койот в "Аз обичам Америка и Америка ме обича" (1974, галерията на Рене Блок в Ню Йорк) и по аналогия с едномесечния живот на Олег Кулик като куче в средата на 90-те. Спомних си и за петдневното пребиваване на Крис Бърдън, доброволно сгънат и затворен в миниатюрно шкафче, снабдяван само с вода през тръбичка (1973) или пък застрелян в ръката от свой приятел (1971), като куршумът отнася доста голямо парче месо. Покрай стрелбата се сетих за пърформанс на Марина Абрамович по-късно през 70-те, когато тя лежи 6 часа на хирургическа маса и публиката е призована да я измъчва, както намери за добре с подготвените за целта инструменти - след като цялата е нарязана, включително с бръснарски ножчета, пистолет, опрян до челото й прекъсва пърформанса, защото зрителите/участници се... скарват помежду си за смисъла на този финален жест. Формално най-близки до "Корекции 2" са работите на френската художничка Орлан, която също през 70-те започва да се подлага на хирургически операции, променяйки тялото и лицето си. През 1991 например с местна упойка брадичката й е премоделирана по образец на Ботичелевата Венера и целият процес е надлежно заснет на видео. Произведенията на Орлан имат определена феминистка насоченост, според нейните изследователи, доколкото за модел се използват най-идеализираните женски образи в историята на изкуството и така отчетливо се експонират и иронизират установените (мъжки, патриархални) представи в обществото.
Общото във всички произведения, в които художниците използват собственото си тяло, е идентификацията с някой друг. Този процес е обусловен от желанието да се изследват, изтъкнат, "онагледят" определени състояния, процеси и нагласи в обществото, които често не забелязваме така отчетливо в ежедневието и артистичният жест подчертава важността им. Понякога промяната, която се извършва в произведението, е много болезнена за автора, доколкото е радикална и необратима за самия него. Според степента на въвлеченост в ставащото, публиката също е подложена на стрес - и от визията, и от внушенията й.
В "Корекции 2" самият факт на обрязването напомня, че живеем в страна с разнородно като религии и традиции население. И че тази страна попада в район, в който различията са предизвикали немалко кръвопролития. Но преди да се успокоим в клишето за "българския етнически модел", можем да се сетим, че непрекъснато някой или нещо заплашва да го "взриви". Постоянната заплаха странно кореспондира с учудването, че така спокойно си живеем смесени с "другите". А чуденето идва от това, че никой нищо особено не е направил, за да разбере тези "други" - някои от които са му приятели, колеги и дори роднини. Или пък те не осъзнават своята "другост" - докога ли, тук заплахата нараства. Или пък те нас толерантно са обозначили като "другите" - кой е толерантният всъщност. С намаляването на мащаба от обществото като цяло през групите към индивида проблемът за (не)разбирането на Другия нараства, става екзистенциален, още по-тревожен...
И мъчителен. Подлагайки се на операцията, Расим физически се приобщава към "другия". Следвайки древния ритуал на народи, към които етнически и религиозно не принадлежи, той използва тялото си като нетрадиционен, но директно насочен инструмент (средство, език) за разбирането на чуждата идентичност. А в крайна сметка и на своята.
"Добре, но това е само една операция, записана на видео. Кое я прави изкуство?" - честно казано, не очаквах такъв въпрос сред толкова специализирана публика. Или всъщност трябва да се радвам, че изложбата бе посетена не само от пряко ангажирани в изкуството хора. Стори ми се дълго да обяснявам цял един век развитие, пък и би било невъзможно дори само да спомена всичките му аспекти. Ограничих се с разсъждения около "намерението на художника". От момента, в който Марсел Дюшан монтира велосипедно колело към дървено столче и го поставя в музейна среда, художникът е този, който обявява даден обект за изкуство. Идеята се модифицира и към средата на ХХ век всичко, което художникът прави, може да бъде изкуство. Конкретен пример е серията 6-сантиметрови консерви с "Отпадъците на художника" на Пиеро Манцони (1961), всяка от които съдържа по 30 грама от съответния "продукт". Дори само от тази формална гледна точка "Корекции 2" на Расим отговаря на всички "показатели" за съвременно художествено произведение.
Разбирам какъв беше проблемът на "непредубедения" зрител: смущаващото сближаване и преливане на изкуството и живота, най-общо казано, и все по-трудно определимата граница между тях. Но може би именно тази изчезваща граница допринася за по-силното, директно и дори драстично въздействие на произведенията. Както е и при "Корекции 2" на Расим: ако не бяхме убедени в автентичността на операцията, ако не ни плашеха, шокираха, отвращаваха редуващите се гледки на разрязана плът, кръв, скалпел, ножици, игли, щипки и прочие, бихме ли разбрали смисъла на показаното в неговата пълнота. Идентифицирайки се на свой ред със ставащото като публика, едновременно осъзнаваме и сетивно възприемаме цялата сложност на проблема за общуването с другия, другите, другостта въобще. Известни познания за различни традиции, религии и обичаи имаме, но те са в сферата на умозрителното. Че са необходими компромиси в текущото практично съвместно живеене, сме убедени априори. Но компромисите не са достатъчни, понякога те само маскират неразбирането. Вероятно е нужен и друг вид опит: някакво изстрадване, физическо, психическо, индивидуално, социално, културно (ако има такова) - за всичко това си мислех доста хладнокръвно, трябва да ми се признае, докато наблюдавах хирургическата операция. Тя е и ритуал, да не забравяме, интимно-публично, уникално и регулярно действие: прави се жертва, лее се кръв...
И после се празнува.

Диана Попова



"Корекции 2" на Rassim е първата изложба от дългосрочната програма на Института за съвременно изкуство - София, в галерия АТА.