Руски ъндърграунд в София
В рамките на четири дни (17 - 20 май) в Дома на киното се състоя Панорама на руското алтернативно кино. Бяха показани над 30 филма с различна дължина (от 6 до 95 минути) и с различно техническо качество (снимани на всевъзможни формати, включително 35 мм), както и множество т. нар. мини-скечове.
Организаторите (Център за култура и дебат "Червената къща", НО - Асоциация за съвременно изкуство, Супернова Москва/София, Дом на киното) подсигуриха адекватна реклама на събитието, приличен каталог на филмите, цели трима гости на живо (режисьорите Глеб Алейников, Андрей Силвестров и Олег Мавроматти), както и дискусия върху видяното в самата "Червена къща" (макар и без Глеб Алейников). Единствената техническа издънка беше качеството на превода, но все пак у нас реално само София филм фест може да се похвали в тази насока.

Панорамата представи четири разнолики направления: паралелно кино, некрореализъм, московско радикално кино и експериментално видео от Сибир, Москва и Санкт Петербург. Въпреки художествена неравностойност на произведенията, публика неизменно имаше (често очевидно подмамена от конкретни заглавия).

Паралелно кино

Понятието СИНЕ ФАНТОМ се появява през 1985 като самиздатско издание на Игор Алейников (загинал при самолетна катастрофа през 1994). През 1987, заедно с брат си Глеб, той организира в Москва първия фестивал на независимото кино СИНЕ ФАНТОМ ФЕСТ. Две години по-късно повтаря акцията в Ленинград. Братя Алейникови са и основните инициатори на движението "Паралелно кино". Идеята им е, че може да съществува независимо кино - не против, а паралелно на официалното. Като програмен се явява 10-минутният филм "Трактори" (1987, 16 мм), изследващ ролята на трактора в социокултурното битие на съветския човек - безкрайно симпатична творба, включваща ред документални кадри и задкадров глас, постепенно преминаващ в неразбираемо мърморене, вследствие на "хипнотичната" тракторна действителност.
Реалната поява на клуба СИНЕ ФАНТОМ е през ноември 1995 в Московския музей на киното. Негов структурен принцип става показването на аудио-визуални произведения (пълнометражни и късометражни филми, видеоарт, кинопърформанси, нет-арт). Основно внимание се отделя на експерименталните произведения, които не са част от масовата култура и на обсъждането на показваните творби като форма на съществуване на критическа мисъл. Сред учредителите на клуба са Глеб Алейников, Борис Юхананов, Андрей Силвестров, Александър Дулерайн, Олег Хайбулин и др. В периода 1997-1999 клубът осъществява 3 издания на СИНЕ ФАНТОМ ФЕСТ. През 2000 СИНЕ ФАНТОМ прекратява своята дейност за около две години. През май 2002 клубът възобновява съществуването си с няколко премиерни прожекции в Музея на киното в Москва.
Освен с "Трактори", творчеството на братя Алейникови беше представено от още пет заглавия: "Жестока мъжка болест" (1987, 6 мин.), "Говорят членове на общество Чапаев" (1987, 10 мин.), "Тук е бил някой" (1989, 43 мин.), "Трактористи 2" (1992, 92 мин.) и "Америга" (1990-1997, 55 мин.). Филмите им до един категорично се различаваха като стил и в същото време неизменно "експериментираха" със зрителските очаквания. Най-важни се оказаха "Тук е бил някой" и "Трактористи 2" на Мосфилм. Последният остава в историята като първия руски римейк. Организаторите любезно осигуриха и прожекция на оригинала (филм на Иван Пирев от 1939).
"Трактористи 2" иронично "повтаря" сюжета с разликата, че основните герои въплъщават характери от криминалното съвремие. Получава се доста комична постановка вследствие абсурдното смесване на идеали и типажи, битуващи в две наглед различни епохи - 30-те и 90-те години на ХХ век. Откровено сталинисткият филм от 1939, изпълнен с пропаганден патос, без да губи настроенията си, заживява нов живот в нестабилната и абсурдна руска действителност в началото на 90-те. Иначе самият сюжет е повече от комичен - млад танкист решава да зареже военната кариера и да се отдаде на земята и обработването й. Ентусиазмът е породен от снимка във вестника на Мария Бажан - оправна съветска жена, ръководител на тракторна бригада, редовно преизпълняваща плана си и станала пример за подражание. По пътя към своя блян танкистът се сблъсква с враждебната банда от съседното село Сосновка. Постепенно зрителят е въведен в бойката ситуация - борбата за стопанско надмощие между двете села Березовка и Сосновка (единствената по-сериозна промяна спрямо оригиналния сюжет). Боготворената от всички работници Мария Бажан юнашки се налива с джин "Beefeеter" (редовно изпращан й в колети от неизвестен обожател) и раздава правосъдие с димящ парабел в ръка.
Екшън-сцените са пълна бутафория, силно напомняща на Балабановите "Брат" и "Братът в Чикаго". В крайна сметка, след многобройни фабулни колизии, финалът все пак е щастлив - танкистът се жени за Мария Бажан. Страхотна комедия - може би най-добрият филм от показаните в Дома на киното.
За съжаление, последвалите заглавия от направлението "Паралелно кино" развалиха впечатленията от бойкото начало. Повечето късометражки клонят към жанра видео-арт, максимално далечни от каквато и да е форма на киноезик. Произведенията на най-силно застъпения автор (иначе безкрайно симпатичният гост от Москва Андрей Силвестров) представляваха различни форми на експеримент, повече базирани върху концептуални хрумвания от други области (литература, музика, интернет, компютърни игри), отколкото самостойни киноразкази. Факт е, че идеите хич не бяха лоши, но в повечето случаи нямаше съществено развитие в рамките на самите филми (ако можем да ги наречем така изобщо). Компилацията от три кратки филма ("Всички жени са тъпи гъски", "Всички мъже са свине" и "Лиана онлайн"), атрактивно озаглавена "По-добре порно, отколкото никога", демонстрира може би най-чистата форма на авторски хумор, макар че голяма част от хората в препълнената зала останаха излъгани в похотливите си очаквания. Мъжки пиянски коментар на женската "хубост" под формата на филмов кастинг, наливащи се с водка феминизирани "девушки" (след комична борба с тапата на бутилката) и видео-чат на тема секс бяха основните постановъчни елементи в тази гръмка компилация. По време на последната част ("Лиана онлайн") преводачката в кабината съвсем издъхна вследствие на бързите и кратки реплики и зрителите трябваше да се задоволят с малкото изпаднали от фонограмата мръсни думички, без да се докоснат трайно до смисъла на екранната логорея.
Трите филма на московската режисьорка Олга Столповская ("Родна реч", "Абонати" и "Процесът срещу Брунер") с мъка успяха да се отличат от общия поток "паралелни" късометражки. Отново не поради някакви "стилистични" особености, а благодарение на индивидуалния хумор в конкретните хрумвания. Най-впечатляващ се оказа "Процесът срещу Брунер" (сниман в съавторство с Дмитрий Троицкий) - 11-минутен филм, в чиято основа стои реалната артистична акция на Александър Бренер (авангарден художник, член на радикалната арт-групировка "Нецезиудик"), който през 1997 рисува със зелен спрей доларов знак върху картината на Казимир Малевич "Бял кръст върху бял фон".
В отличения със специалната награда на журито в Оберхаузен (2001) "Да седиш в шкафа", стилно "пробиваше" крайно индивидуалистичният почерк на Алексей Герман - нормално, доколкото режисьорката Таня Деткина (основателка на групите "Облачна комисия" и "Moscow WWW Art Center") е негова ученичка. Но може би най-тежкото зрителско изпитание бе "Филм-щастие" - вакханалия от всевъзможни кадри, "документиращи" манипулативните опасности на нашето съвремие (закодираните послания в тв-рекламите, пощенските марки и т.н.). После се разбра, че авторите на филма (Григорий Дикерт и Лена Кабанкова) поставяли основите на оригинален жанр с бомбастичното название "Нова документалистика".
Усилващото се впечатление за творческо безсилие и твърдо безсмислие в името на зрителската "провокация" най-сетне бе развенчано. Истински новаторски се оказа талантът на Александър Дулерайн, представен с две късометражки от 1998 ("Желание да гледаш филм на Фасбиндер" и "Четири предмета") и един съвсем пресен пълнометражен филм - "Иван Глупака" (2002, 81 мин.). Последният съвместява работата на едва ли не всички членове на СИНЕ ФАНТОМ: Инна Колосова (в главната женска роля), един от учителите на автора, Борис Юхананов (Доктор Страус), Глеб Алейников (Аркадий), Олег Хайбулин (Отец Викентий), Дмитрий Троицкий (Илья), Олга Столповская (Анна). Ролята на самия Иван се изпълнява от сърежисьора и продуцент на филма Сергей Корягин. "Иван Глупака" е пример за страхотно групово сътрудничество и след "Трактористи 2", по мое мнение, е най-стойностният филм в направлението "Паралелно кино". Сюжетът е базиран върху класическия мотив за спасителя на спящата красавица. Само че красавицата има изкуствена кожа, във вените й тече птича кръв, а мозъкът й се управлява от гениалния и, разбира се, побъркан доктор Страус. За сметка на това, бащата на Иван е извънземен. Група сектанти, начело с отец Викентий, пък имат друга версия: красавицата всъщност е Навна - душата на руския народ. Пълна лудница! Един от рекламните слогани на филма гласи: "Матрица, не Матрица - спи, моя красавице!". Самият Дулерайн в интервюта иронично обвинява братя Уашовски в това, че са откраднали идеята му, тъй като той подготвял филма още от 1994, но чак сега успял да намери средства за заснемането на сценария. Хакери, компютри, приспособления за съществуване в друга реалност, черепни дрелки за връзка с мозъка, девойка, живееща в паралелни светове... Човек наистина моментално се сеща за "Матрицата". Но не. Става въпрос за първия руски филм в стил "кибер-пънк"! В цялата фантасмагорична суматоха авторите талантливо вмъкват куп цитати и препратки (от култовите съветски анимации на 70-те, та до "Лудият Пиеро" на Годар). Тотален киномански празник.
В същия дух бе издържан и филмът "Пчелин" (2001, 85 мин.) на пънк-групата НОМ. Заразително смешна пародия на хорър-жанра, заиграваща се с редица поп-явления от недалечното минало. Добро попадение бе кавър-версията на "Bicycle Race" от репертоара на Фреди Меркюри във вариант "Пасека" ("Пчелин"). Филмът печели благодарение най-вече на находчивата симбиоза между постулатите на соцреализма и митологичните кино-чудовища, експлоатирани в американските B-филми на 80-те.

Некрореализъм

Движението, битуващо под това заглавие, е много близко по дух на паралелното кино. С тази разлика, че се развива в Ленинград. За баща на некрореализма заслужено се счита Евгений Юфит - учредител на независимото киностудио Мжалалафильм, обединяващо художници, писатели и режисьори, симпатизанти на радикалния кинематографски експеримент. Първите художествени произведения, изпълнени в традицията на некрореализма, стават киноснимките, които изобразяват спонтанните пърформанси на група млади художници: безкрайни комични имитации на побоища, убийства и гонитби на фона на лаещи кучета, запустели строежи, във вагоните на междуградските електрички и даже в обитаеми дворове и входове. Показателни в това отношение са ранните филми на Евгений Юфит - "Дървосекачи" и "Санитари от отвъдното", както и "Мечти" на Евгений Кондратиев. В началото на 90-те Владимир Кустов разработва принципите на "некростатиката" и "некродинамиката" и става първият сериозен теоретик на некрореализма. Най-често срещаното самоопределение на движението е следното: "Обект на естетическото описание на некропрактиките се оказват условията, в които съществува човек, задължително намиращ се на прага на смъртта и задължително демонстриращ патологията на смесените действия". Действително концептуално направлението няма никакво отношение към "некроманията", а още по-малко към "некрофилията". Излъгани, естествено, имаше - в случая групичка младежи, маскирани със съответните задължителни атрибути (черни дрешки, тежък грим и намръщени физиономии). Единственото по-сериозно заглавие, представящо некрореализма, бе "Татко, Дядо Мраз умря!" (1991, 81 мин., реж. Евгений Юфит, Ленфилм, Голямата награда от Международния фестивал в Римини 1992). Доста потискаща атмосфера, от която зрителят излиза като ударен с чук - без идея в главата за авторските намерения. А те наистина май са доста объркани, съдейки по програмните текстове на движението. Все пак, ако бяха показани някои от по-новите нашумели в Русия филми на Евгений Юфит ("Сребърните глави" например), българската публика щеше да придобие по-ясни представи за явлението.

Московско радикално кино

Основано през 1995, направлението обединява проявите на редица творци (Олег Кулик, Анатолий Осмоловски, Александър Бренер, Олег Мавроматти, Димитрий Пименов, Альона Мартинова, Император Вава, Светлана Баскова), групите ЕТИ (Експроприация на територията на изкуството) и "Нецезиудик". Основната фигура е Олег Мавроматти, създател на кинообединение "Супернова" и московския филмов фестивал СТИК. Програмна за движението става акцията "ХУЙ" на Анатолий Осмоловски, в която участниците лягат на Червения площад, изписвайки с телата си думата "хуй". От 1997 до 2000 излиза списанието "РАДЕК", печатен орган на московското радикално изкуство. Самият Олег Мавроматти, след поредния скандален пърформанс, е принуден да напусне Русия и от три години живее и работи в София. Тук през 2001, почти изцяло с български екип, създава видеофилмa "Най-голямото кюфте в света".
В Дома на киното бяха показани два филма, представящи направлението: "Зеленото слонче" (1999, 95 мин., реж. Светлана Баскова) и "Плъховете напускат магазина" (2001, 51 мин., реж. Олег Мавроматти). Съдейки по тях, движението може да бъде определено като най-крайното и скандално по дух. Накратко, хората не си поплюват - от една страна хапване на фекалии, размятане на бутафорни човешки вътрешности, литри животинска кръв, хомосексуализъм ("Зеленото слонче") и от друга - актьорски импровизации на тема "самоубийство" в продължение на петдесетина минути, при това в един-единствен кадър ("Плъховете напускат магазина").
Единствените, които заслужават аплодисменти, са актьорите - непрофесионалисти. Така или иначе, зрителят бая се е нагледал на подобни изцепки от 60-те насам и, струва ми се, не бях единственият, с мъка издържал двете прожекции. Претенциите за кино се оказаха напразни и най-правилно би било, ако тези заглавия се разглеждат като видео-пърформанси, доколкото пресъздават идеи и подход, свързани именно с неконвенционалните форми.

Експериментално видео - От Сибир с любов

Под това заглавие бяха обединени кратки филмчета от Москва, Новосибирск и Екатеринбург, създадени през последната година. Техни автори са художници и режисьори, които представят с мощна ирония визуалните и етнографски клишета за Сибир и Русия. Рефлексии на московския радикализъм, част от филмите са формално изведени като самостоятелни форми на видеоизкуството, документиращи артистични акции и пърформанси, а други са кинопародии на съвременния руски комерсиален мейнстрийм. С оригиналния си хумор се откроиха скечовете на двойката Вячеслав Мизин/Александър Шабуров - крайно идиотски, но за това пък истински забавни.

Като цяло зрителите се насладиха на една страхотна инициатива, разместила за няколко дни статичната картинка на софийския киноафиш. Организаторите заслужават най-искрени адмирации за популяризирането на абсолютно непознати у нас школи и направления, имайки предвид, че събития от подобен мащаб са наистина голяма рядкост в културния живот на столицата. Логичната художествена неравнопоставеност на заглавията ни най-малко не може да развали добрите впечатления от тази панорама.

Олег Константинов

Олег Константинов е студент III курс "Кино и телевизионна режисура" в НБУ.