Разделът за пианисти -
без първа награда
- Професор Диков, тази година в раздела за пианисти първа награда не бе дадена. Защо?
- Нямаше първа, но пък имаше две втори награди. Това е плод на оценките на журито - двама от участниците получиха еднакъв резултат. И тъй като първата награда по принцип е неделима, остана възможността Георги Черкин и Дженифър Ким да си разделят втората.
- Какви бяха качествата им, които ги направиха победители в състезанието?
- Дженифър Ким е 16-годишна. Тази възраст сама по себе си я отличава от останалите. (Имаше само един по-млад от нея кандидат.) Корейка е, семейството й от дълги години живее в Сидней, а нейн професор е Николай Евров. На конкурса тя демонстрира изключителни технически дадености - нещо нехарактерно за възрастта й. Вярно, има немалко деца, които много бързо си мърдат пръстите. Но "плашещото", онова, което я отличава от тях, е, че е и перфектна. Целият репертоар, който изсвири на трите тура, бе на завидна висота като техника. Но бързото и чисто свирене е само едно от условията, за да продължи по-нататък. По-важното е, че тя умее да извайва образи. Българската музика, която изсвири, бе поднесена убедително - факт, за които без съмнение принос има нейният преподавател. Репертоарът й бе интелигентно подбран, в него отсъстваше търсенето на външен ефект, което в крайна сметка се отразява негативно върху общото впечатление от състезателя.
Другият носител на втора награда - Георги Черкин, е отдавна познат на музикантската ни общност, а вече и на голяма част от публиката. Неговото развитие се следи още от музикалното училище, от академията, от работата му в Италия с други професори, от завръщането му тук. Сега видяхме този ученик на професор Атанас Куртев в момент от съзряване. Ценното при него е, че умее да поддържа името си на висота. Едно е да блеснеш веднъж, друго е при второто, третото и всяко следващо представяне да продължаваш да се доказваш. Георги Черкин е много стабилен в развитието си. Репертоарът му, както можеше да се очаква, в сравнение с Дженифър Ким е много по-зрял. В третия тур например се представи с Втори концерт на Рахманинов, изискващ голяма гъвкавост, която Георги притежава в изобилие.
Третата награда бе дадена на Виктор Вълков, възпитаник на професор Стела Димитрова. Страх ме е да употребя голяма дума, но той има невероятни възможности, свири задъхващо, феноменален е. Това е база за огромно развитие - без спирка и без връх. Какво ще бъде то - бъдещето ще покаже.
Интерес предизвика и носителят на четвърта награда Евгени Божанов - този 23-24-годишен пианист е в Есен, Германия, ученик е на Борис Блох. Притежава огромна самородна дарба, оригиналността извира от него и това го прави различен, защото ако някой самоцелно търси оригиналност, често става смешноват или достига до катастрофи. Другата четвърта награда отиде при Елисавета Смирнова (Русия), която също учи в Германия - в големия университетски център Мюнстер, в който от 250 000 жители 50 000 са студенти. Нейното представяне се отличи с изключителна сериозност. Може би принос за това има фактът, че учи при немски преподавател. Това обяснява подредеността в изпълненията й, чистотата в линиите. Освен четвърта награда, тя получи и специалната награда на Николай Евров за изпълнение на Бах.

- Прозира ли общата култура в едно състезание?
- Неминуемо! Не мога да формулирам точно как, има нещо категорично, което я издава.
- Известно е, че всяко състезание е свързано с огромно натоварване. Може ли според вас един изпълнител да обърне гръб на конкурсите?
- Участието в конкурс е тласък напред. Това го кара да учи нови неща и да се съизмерва. Подготовката за един конкурс е специална. Тя не прилича на подготовката за абонаментен концерт, още по-различна е от турнето. Участникът в конкурса знае, че бива наблюдаван от много хора под лупа. На един рецитал или участие в концерт по-голяма роля играят емоциите във възприемането. Лично аз ненавиждам конкурсите, макар да съм минал през седем подобни изпитания. Не е без значение и материалният стимул. Пет хиляди евро например за един млад човек са добър стимул, за да може да продължи по-спокойно кариерата си.
- Формулирайте най-кратко критерия си като председател на жури.
- Един от въпросите, които си задавам, когато слушам един състезател, е бих ли отишъл после на негов рецитал. Ако отговорът ми е положителен, значи той си заслужава наградата.
- Следите конкурса "Панчо Владигеров" от първото му издание през 1986 година. Наблюдавате ли някакви промени?
- Основната разлика е, че тогава нямахме друга грижа - сядахме, слушахме и оценявахме. Е, трябваше и да се съобразяваме в процентното съотношение на лауреатите от Изток и от Запад, по-специално със съветските участници. Но и тяхното безспорно равнище ни помагаше до голяма степен. Тогава не се говореше за средства. Сега до последния момент организаторите са със свити сърца: ще могат ли да се дадат наградите. Въпреки че изпълнителният директор на фондация "Панчо Владигеров" Диана Дечева всеки път е подлагана на подобно напрежение, с него не може да се свикне. Изживяването е потискащо. Иначе принципите на международните конкурси са познати, търсят се най-добрите образци и се следват. Симпатичното в този конкурс е и уютът - една малка заличка, но достатъчно удобна. Шуменската публика е много мила, хората се вълнуват, следят състезанието стъпка по стъпка, водят си бележки. Има слушатели, чиито лица съм запомнил през годините, с някои от тях се познаваме, говорим, обсъждаме. Това е атмосфера, която не може да не те изпълни със симпатии към състезанието. Що се отнася до професионализма - той се дължи до голяма степен и на оркестъра под диригентството на Станислав Ушев. Не бива да се изпуска фактът, че тук част от пианистите и цигуларите свирят за пръв път с оркестър. Това е голямо преживяване за тях и немалко натоварване за оркестъра. И ако някъде балончето се спука, съпровождащият оркестър трябва да е на ниво, за да балансира прекалено свободното свирене или да се съобрази с едно втурване, например. Най-общо казано, конкурсът се развива, получава признание от различни страни и това личи от качеството на кандидатите, които се явяват.
- Имате ли наблюдение дали все още изискването за задължително присъствие на българска музика в конкурсния репертоар е бариера за участие?
- Мисля, че преди беше по-очевидно, че кандидатите са с вързани ръце от спецификата на българската музика. Сега не бих казал, че всички са се втурнали към равноделността. Напротив, най-много свиреха пиеси от опус 15 на Панчо Владигеров, където има най-много неравноделни размери. По-важното е, че все повече участници се убеждават, че музиката на този композитор е голямо изкуство.
- Какво им липсваше на онези, които останаха зад борда?
- Различни неща в различна степен - на някои достатъчна подготовка, на други - лични качества. Но онези, които не взеха награди, много малко се отличаваха от лауреатите.
- Как изглежда едно поколение пианисти през призмата на конкурса в Шумен?
- Все по-съвършено технически, дори главозамайващо съвършено. Перфекционизмът се набива в ушите не само в Шумен, той е условието, без което не може. Оттам нататък се оценява умението да правиш изкуство. Стигало се е до абсурда колеги да се формализират и да оспорват награда заради два чужди тона.
- Има ли нещо, което в практиката на конкурса би ви накарало да дадете препоръка за промени?
- Гръбнакът му е този. Не е редно един конкурс да търпи много промени. И все пак бих желал правилникът да е такъв, че да не дава възможност за либерални тълкувания, в него да има готов отговор за всеки възникнал въпрос - както в случая стана с делимостта или неделимостта на наградите. А нали знаете приказката: "Дайте ми правилник, за да го разрушавам!".
- Ако бяхте на мястото на някой от лауреатите, как бихте продължили?
- Сигурно бих изминал същия път, който съм изминал дотук...

Елена Драгостинова



Разговор с
проф. Антон Диков,
председател на журито по пиано