1968-а - много лична версия

Ще започна с моето определение на времето. ("Времето беше такова", нали?) Аз го деля на дребно - моето лично, и на едро - историческо. На няколко пъти ми се е случвало да попадам в едрото време, без да подозирам, че се намирам в него. По 9 септември, някъде следобед, докато родителите ми играеха белот, се чуха гърмежи. Един от партньорите им, единственият комунист в нашия род, собственик на фабрика в Русе, ги успокои: "Не се бойте, няма нищо!". Те продължиха да играят, смееха се, похапваха, преобличаха изпотени деца - можеха ли да знаят какво ги очаква? То се изсипа отгоре им с набиращо сила ускорително движение. Когато този процес приключи, някои от тях не бяха живи, а други продължиха да живеят със сменена самоличност.
Прескачам 68-а, за нея - по-нататък, за да стигна 10 ноември 89-а. С каква сила вярвахме, че това, което се оказа добре озвучен спектакъл, беше истина. Но истина имаше! Този взрив от надежда, който изведе хората от цяла София на митингите и ги накара да повярват, че едрото време ги е събрало и превърнало в народ! Опитомено, смирено, любезно наричано днес "преход". (От експерти.)
И тъй - 1968.
Откъде да започна? Да. Вече танцувахме туист. (Вместо рок.) Слушахме упорито джаз ауър на Уилис Кановър, Гласът на Америка. Купих си пишеща машина "Консул". Гледахме "Любовта на русокосата" на Форман и "Строго охранявани влакове" на Менцел, а аз по покана на Иван Теофилов написах първата си куклена пиеса "Разсърдените букви". (Открийте разликите!) Въпросните букви избягаха от тетрадката, подгонени от заплашително мастилено петно: "Едно изречение търси приключение." Откъде да ми мине през ум, че ще има дълго да се лутам подир приключенията на изреченията? (Строго охранявани приключения!)
Лятото на 68-а прекарахме, както и предишната година, на остров Болшевик, сега Света Анастасия. Бивш затвор. Място без вода, без ток, пълно с мухи (големи!), пронизана от слънце дивотия с мизерна кръчмичка, където сервираха само алкохол, с малък пристан с нередовно корабче от Бургас. През почивните дни го използваха за водят "организирани туристи" заради "борческото минало на партията". Оттук 42 комунисти бяха успели да избягат в Съветския съюз, къдено Сталин ги изпоизби. За нас, неорганизираните туристи, настанени срещу стотинки в някогашните затворнически спални, островът бе лъчезарно кътче на лична свобода - безкрайно небе, огромни звезди, прорязвани ритмично от светлината на фара. И навсякъде наоколо - изумрудено море със стъмнената линия на брега в далечината - отграничаване от известния ни свят.
На острова се застояваше и Христо Фотев с жена си Уляна и бебето Христо: "Не се тревожи от мухите, сестро, него Господ го пази!". Слизаше от корабчето и направо с дрехите скачаше в морето. Казваше с хумор, че използва случая да се поизпере. (Мисля, че никога в живота си не е притежавал повече от един кат дрехи.)
През 68-а с нас летуваха и трима чехи - Зденек, Карел и Хана. Познавахме ги от предишната година. Този път дойдоха рано през юли, въодушевени и горди с Чехословакия - разказваха, пиеха и пееха. (Виц от тогава: "Президентът на Чехословакия се казва Свобода, нашият - Трайков") Нощем плувахме сред блясъци от якамос. От него сафридът, окачен да се суши на въжето за пране, светеше в тъмното. Дребно човешко време - животът може да бъде толкова забавен, лек, искрящ. Привечер слушахме BBC на 13 метра - тях не успяваха да заглушат. 2000-те думи. Посещението (отвличането) на Дубчек в Москва. Сгъстяването на заплахите. (Да живее прастария ни ВЕФ! Той, наред с Битълсите, беше едно от достиженията, които ни предоставяха връзка със света.)
Чехите бяха пратеници от бъдещето. Заразяваха ни с оптимизъм. Несбъднатата, по Георги Господинов, 68-а сбъдна за кратко надеждите ни. Никой от нас не предполагаше, че решението за смазване на "контрареволюционния преврат (както се разбра - по инициатива на Тодор Живков) вече е било взето. В края на август едрото време се сгромоляса върху нас. Войските на Варшавския пакт, без Румъния на Чаушеско, нахлуха в Прага. Чехите млъкнаха. Спряха да се смеят. Тръгнаха си на следващия ден. Последвахме ги. След няколко години се срещнахме в Прага. Не бяха същите. Помня тази смърт в живите. (Георги Господинов говори за многото смърти през тази година.) В Прага се срамувахме да говорим български - бяхме нашественици - "сбъднаха" ни като агресори.
С "Разсърдените букви" участвах на Варненския фестивал "Златен делфин" през 1969. (След време научих, че Асен Босев на някаква писателска среща обявил, че съм се "промъкнала" в изкуството за деца. Сигурно така е изглеждало "отвътре". Лично аз гледах и продължавам да гледам да се държа "вън". Любимото ми място!) В центъра на Варна, по повод фестивала, бяха окачили огромен плакат: В чест на 25-ата годишнина от 9 септември "Някой каза мяу!".
На острова повече не посмях да се върна. 68-а ме чака на пристана.
Във виртуалната версия на 68-а (като антиманифест по Георги Господинов) виждам как паметникът на Тодор Живков - като статуята на Командора от "Дон Жуан" - тръгва насреща ни с гръмовни стъпки и ни пожелава "добър ден!".
От всички смърти най-страшна е смъртта на надеждата.
(С чехите дълго след това си разменяхме коледни картички.)

Рада Москова


Подсказано от "Лични версии" на Георги Господинов, "Култура", бр. 19 от 9 май т.г.