Проект за музея Хиршхорн

Скулптурата обсебва някакво пространство - това е всеизвестно. Скулптурата обикновено е свързана с архитектурата - било в интериор или в екстериор. В хода на историята на изкуството двете дейности са се специализирали съответно за художника и архитекта. Съвременното изкуство променя доста радикално тези класически съотношения, конкретна илюстрация за което са проектите на Благой Атанасов.
Архитект по образование, той завършва и скулптура. От края на 80-те работи активно в областта на скулптурата и дори я преподава през 1998-2001 във Вашингтон. И ако първите му "пневматични композиции" все още имаха относително материално "тяло" (от надуваема гума), което да обсебва пространството, то в последните му проекти и реализации това тяло е изчезнало. Остава само пространството, което е скулптурата. Или е архитектурата. Или е ситуационната инсталация.
С материали като зидарски или бънджи-въжета художникът (или архитектът, а най-добре артистът) загражда част от средата, търсейки нови смислови и естетически взаимоотношения в нейните елементи. В проектите за музея Хиршхорн във Вашингтон или пък за музея Гугенхайм в Ню Йорк така създадената "скулптура" не просто е свързана с архитектурата, а я включва в себе си. При това без видимо да я променя, без да се намесва драстично във вече създаденото преди. Музеят и околните му пространства са изначално въвлечени в своеобразна игра на функциите: първият като място за интензивно възприемане на изкуство, около него са паркове със скулптури, в които интензитетът намалява, следват заведения, паркинги, а после сгради със съвсем друго предназначение. Композициите от ритмично опънати въжета, които авторът определя като "мембрани", следват тези функционални линии, подчертават ги и дори само с това просто действие променят усещането ни за средата. Невидимите иначе връзки между нейните елементи стават осезаеми по ненатрапчив (поради пределната нематериалност на материала) и в крайна сметка естетски начин.
Пребиваването в такава скулптура като че ли неизбежно предполага възприемането й като храм. Заради мащаба, заради архитектоничната ритмика и най-вече заради споменатата нематериалност, която респектира при общуването с Бога във всяка религия. Само един от проектите на Благой Атанасов обаче има толкова "тясна" насоченост. В останалите, включително и в този за ларгото в София, той се вълнува по-скоро от взаимоотношенията в социума, от средата, която хората постоянно променят и в която съзнателно или не вграждат представите си за делничното, функционалното и възвишеното. Точно тези представи резонират в "мембраните"...

Диана Попова