Проф. Гочо Гочев щеше да бъде на 90 години (роден е на 5 юни 1913 г.). На 16 май т. г. с паметна вечер в Аулата на НАТФИЗ бе отбелязана 90-годишнината от рождението на големия български театровед и педагог. Слово за него произнесе проф. Неделчо Милев. Говориха и други негови колеги, изследователи и приятели. Сърдечността и очевидният респект пред делото му бяха всеобщи. Съвсем основателно. Очаквах в залата да видя днешни студенти по театрознание, водени от своите по-млади преподаватели, режисьори, театроведи от различни поколения. Не би. А Гочо Гочев знаеше една от тайните на професията: не можеш да обичаш театъра, ако не си смирено влюбен в красотата на живота около теб. С това заразяваше всички, които са общували повече или по-малко с него. Беше красив, горд, изправен, влюбен човек.

Н. В.

Гочо Гочев - неподражаемият

Природата е била и щедра, и сурова към него. Дарила го бе с хубост, мъжественост и достолепие, с неустоимо очарование и духовна щедрост. Но същевременно положената по начало у него чувствителност, болезненото изживяване на всяка несправедливост, грубо погазване на човечността, нетърпимостта му към грозотата и порока надделяваха над щастливеца-избраник, отвеждаха го в категорията на страдалеца, понесъл с достойнство разпятието на собствения си избор. Гочо Гочев можеше да бъде наречен страстен пантеист и същевременно заклет бохема - ценител на хубавото вино и красивите жени, - предан последовател на левите си убеждения, убеден съучастник в усилията за социално преустройство на света и волнодумец, отричащ всякакви авторитарни диктати, нормативни ограничения и догмати. Беше човек на големите благородни жестове, но и на жигосващата ирония спрямо дребнавите домогвания до привилегии и власт, спрямо нечестните постъпки, интригите и задкулисието. Беше открит и прям, но и мъдро деликатен, способен на опрощение в името на по-високите цели и принципи. Такъв го познавахме и обичахме ние - учениците му от някогашния ВИТИЗ, - на които години наред като преподавател по театрална критика разкриваше собствения си опит в писането за театър и с които другаруваше и едновременно се учеше, наваксвайки без притеснение пропуските в натрупването на знания. Такъв го ценяхме и уважавахме ние - колегите му от Института за изкуствознание, - в който с присъщия си демократизъм създаде атмосферата в изграденото от него звено, направило първите опити в целенасоченото изследване на проблемите на театъра и на театралната история.
Професор Гочо Гочев-театралът - със сложната си биография на млад участник в антифашисткото движение през Втората световна война, преследван и интерниран заради убежденията и действията си, - естествено се бе отдал на изкуството на театъра като негов ценител и съдник чрез талантливото си критическо перо и аналитични умения. В самото му присъствие в театралното пространство, в жестовете му, в риториката му, в патоса, с който отстояваше или отхвърляше проявите на високохудожествените постижения или на лъжеизкуството имаше нещо знаково за чистотата на безкористните му намерения. Над всичко стоеше високо моралната му позиция - респектираща, засрамваща, безпощадна. Извисената му етическа мярка при оценката на явленията от художествен порядък нееднократно го превръщаше в страдалец, в неразбран в добронамереността си борец за непреходното в изкуството. Беше критикуван, низвергван, прокуждан, наказван, порицаван от слепи за духовния му ранг чиновници и "бдителни" функционери. Беше нараняван от предателства и измени на свои питомци и притворни доброжелатели. И, страдайки за несправедливо отправяните му укори и налагани репресии, оставаше неотстъпчив в позициите си. Понасяйки с достойнство клеветите, той следваше своя път, очаквайки по-справедливи времена. Беше несломим оптимист, въпреки завихрящите се около личността му бури. Препрочитайки оставеното от Гочо Гочев в ежедневния и в специализирания литературен и театрален печат, в написаните от него книги, посветени на изкуството на театъра, не без благородна завист можем да открием вътрешната освободеност на критика при оценката на художествените явления и, разбира се, така характерното за него открито пристрастие в отстояваните принципи. Рецензиите, театралните портрети, обзорните статии и книги върху поетиката на театъра, излезли от даровитото му перо, днес могат да будят възражения и несъгласия като почти всичко, написано в друга културна ситуация и контекст. Но в едно те са уникални и безспорни с примера си - с искреността, с вътрешната убеденост на личността в правдата, на която служи... Една пристрастност, чрез която се разкрива същността на характер, достоен за адмирации. Една бойкост в стила на времето, разбира се, която сама по себе си е аргумент в доказването на личностната позиция в защитата на добродетелта...
Гочо Гочев не се срамуваше от своите сълзи, от своите мъжки сълзи, понякога замъгляващи открития му поглед пред възхитата му от изкуството и красотата. Говорейки за очаровал го театрален спектакъл, вдъхновило го художническо платно, трогнал го филм или прочетена книга с типичния си жест, сочещ към гърдите и в полушеговит, автоироничен тон го чувахме да казва: "Вегетативната..." Колко ли са ценителите на изкуството, способни да изтръгнат реакциите на вегетативната си нервна система, да се трогнат искрено и чистосърдечно при съприкосновението с миговете истинско изкуство? Гочо Гочев не допусна професионалната деформация да закърни сетивата му към уникалните стойности на художеството, не позволи на отчуждеността да измести възхитата му от предмета на собствените му интереси, когато той заслужаваше тази възхита. Остана докрай запленения, захласнатия, влюбения в театъра театрал. В това се изявяваше, може би, театралната природа на този уникален, посочен ни свише човек.
Има личности, на които бихме желали да подражаваме, да говорим и действаме като тях, да реагираме с техните реакции. На Гочо Гочев никой не би могъл да подражава. Той остава в истинския смисъл на понятието неподражаем, но затова пък така жив, така ярък в спомените ни. Остава и като една нравствена мярка, като някаква осъзната привилегия, че сме го познавали, че сме го чувствали близък, духовно родствен. Затова и споменът за него все още справедливо предизвиква... "вегетативната".

Кристина Тошева