Неотдавна в зала "Параклиса" на Националната художествена галерия беше показана живописна изложба на художника Ганю Иванов Стойчев. Едва ли ще срещнете неговото име в енциклопедии, монографии и сборници за българското изкуство. Приятелството му с Борис Митов, Иван Лазаров и Чудомир по-скоро маркира годините в Академията, отколкото сходна популярност. Създава множество картини, но не ги показва. Съдбата го откъсва от бленуваната среда, а и от най-близките. Тя не е благосклонна дори и след смъртта му. Стотици от творбите му са разпръснати, откраднати или просто унищожени.
Ганю Иванов Койчев е роден на 21 март 1887 в Казанлък. През 1910 постъпва в Художественото индустриално училище в София, където учи живопис при проф. Иван Ангелов. Там се задълбочава приятелството му със Станьо Стаматов. Магията на изкуството и амбицията да бъде част от нея приглушават мизерията по време на следването. През 1912 прекъсва академичните си занимания заради Балканската война. През 1914 завършва пълния курс на обучение в Академията при проф. Иван Мърквичка и открива изложба от 200 картини в Големия салон. Скоро след това отива като стажант-учител в родния край. Той е причината Иван Пенков да поеме пътя към Академията. По това време създава първите си свободни пейзажи от Казанлък и околностите. Видимо е раздвоението му между академичните занимания и желанието да вкара повече светлина в картините си. От началото на 20-те е гимназиален учител в Харманли. Създава множество живописни произведения, но му липсва атмосферата на гилдията. Летните ваканции прекарва в Казанлък. Там са жадуваните контакти с колеги и приятели, изложбите, спектаклите, любимите дворове и Тюлбето. Видима е промяната в картините му. В пейзажите от улиците на родния град, дюкянчетата, пазарите за добитък, реката, селата от долината между Стара планина и Средна гора има все повече живот. Усещането за светлина и въздух го кара да преоткрие за себе си акварела и импресионистичния празник на цветовете, които често сменя с деликатна монохромност.
Увлича го атмосферата на старите къщи и дворове, средновековните руини. Това му пристрастие към излъчването на българската архитектура остава за цял живот. Създава не малко портрети на роднини и приятели. Това десетилетие, в което желанието, експериментът и опитът драматично се преплитат, е може би най-истинското и красивото преживяване на художника за целия му живот.
След като съпругата му заминава да учи фармация в Австрия на негова издръжка, той все по-често рисува върху картони и листчета и все по-рядко намира пари за платно и бои. Сюжетите му се движат между пейзажа, жанрови сцени, животни на водопой или на паша, портрети на близките и натюрморти. Към болката от липса на атмосфера се прибавя и тази от раздялата с най-близките. По това време той вече е почти забравен. Не участва в изложби, но до смъртта си през 1951 продължава да създава картини, макар и малцина да ги виждат. За съжаление голяма част от тях са откраднати и безвъзвратно загубени. През 2001 година дъщеря му - художничката Дора Кънчева, включва в юбилейната си изложба "Аз и моето семейство" 30 произведения на своя баща и така припомня неговото творчество.
След художниците обикновено остават творбите им и тяхното духовно присъствие. Понякога обаче съдбата поставя на тежко изпитание и едното, и другото. Тогава още по-наложителна е изложба като тази, която да намери и утвърди мястото на Ганю Иванов Койчев в българското изобразително изкуство.

Марин Добрев