Различни снимки на сезона
Разстоянието между Търговище и Шумен се взима за около 40 минути. Точно толкова, колкото ми бяха достатъчни, за да успея да изгледам мономюзикъла (?!) "Карлсон, който живее на покрива" на Майя Остоич - последен в програмата на Търговищкия фестивал, и да бъда в камерната зала на Шуменския театър за началото на "Покер" - първият спектакъл (авторски - на Емил Бонев) от програмата на Шуменския фестивал.
Така е през май у нас. Театралното ни пространство е пренаселено от фестивали, случващи се в синхронно време или в толкова безпомощна асиметричност, че никой никога не може да проследи поне половината от тях. Това щеше да е проблем, ако програмите им не представят устойчив кръг от заглавия с някои леки вариации. В този смисъл театралните ни фестивали са повече манифестации на хитовите театрални представления, отколкото концептуални събития. Дори и когато селекцията им е под някакво мото, образът й пак се размива поради неизбежно ограничения кръг от спектакли, които си струва да бъдат показани.
Лично на мен въпросът не са ли прекалено много театралните фестивали в България ми се струва дребнав. Самото им съществуване предполага смисъла им. Още повече, че макар и неохотно, макар и с дребни суми, спонсорите се завръщат. А истински голямото събитие е завръщането на публиката. Мотивациите пък на правещите театър да участват в много и различни фестивали са си направо екзистенциални - в една професия, в която трябва да се показваш и да бъдеш възприеман.
Проблемът за "лошата огледалност" не стои в Шумен и Търговище. Като идея и като предпоставена конкретност двата фестивала са много различни.
В Търговище за четвърти път се провежда Международният фестивал на спектакли за деца "Вълшебната завеса". Този фестивал леко отстъпи от първоначалната си идея селекционираните спектакли да не са куклени. Вече се допускат спектакли със "смесена техника", но така или иначе, доминират спектаклите с "живи" актьори. В рамките на фестивали се провеждат работни ателиета с деца от града и региона, различни конкурси - за рисунка, която става плакат на следващия фестивал, за "Мис Вълшебна завеса" и т.н. А тази година беше организирана и теоретична конференция "Детският театър - остров на живото общуване сред виртуалната реалност". Изненадващото беше какъв интерес сред българските и чужди театрали породи тази конференция, как разпиляното слово, характерно за подобни форуми, тук се дисциплинира в много сериозен анализ и учудваща, поне за мен, самоосъзнатост за архаизмите и неадекватностите в съвременния театър за деца.
За жалост в тазгодишното издание излинелите хватки, сладникавата сантименталност и стигащото да кичозност преиграване бяха демонстрирани в цялата си пълнота именно в българските спектакли. Макар че Драматичният театър в Търговище от една година е представителят на АСИТЕЖ за България, не мисля, че пристигналите от чужбина спектакли трябваше да изпълняват подривни стратегии към родните ни продукции. Не знам, може би все още е валидна световната и европейска слава на българските кукленици, но в "некуклените" представления изглеждаме толкова безпомощни, колкото и претенциозни. Българските спектакли (с много, много редки изключения) са лишени от свежест и сложност, абсолютно дидактични и плоски, правени с небрежност - неразбрано говорене, тромави мизансцени, симулирани чувства. Децата, препълнили салоните, докарвани с автобуси от целия регион, си изживяваха своя празник, но той се дължеше на копнежа им за такъв, а не на стойността на гледаното.
Всичко стана още по-безутешно, когато се представиха гостите от чужбина. Един феноменален актьор от Любляна, Изток Валич, представи спектакъла "Господин Пепи и червейчето Артур". Една история за приятелството, фино съчетаваща сериозност с хумор, прецизно отработени детайли, страхотна сугестивност и четливост на идеята и сюжета. Хлапетата го разбираха безусловно, независимо че Валич играеше на словенски. Другият спектакъл, фаворит на професионалистите и възхитено приет от малките, беше "Бременските музиканти" на Народния театър "Т. Йованович" от сръбския град Зренянин. По асоциация го сравнявам с "Картонени мечти" на софийския театър "Ариел".
Тази година нямаше български спектакъл, който да се доближи по стойност до горепосочените два. Е, трябва да сме справедливи и да отбележим, че "Червената шапчица" на Театър "Възраждане" е адекватен с адреса си към най-малките, а Развигор Попов е написал хубава музика. Както и че Тодор Вълов има някои интересни хрумвания в "етно" стил при постановката си на "Златка, златното момиче" в театър "Любомир Кабакчиев" - Казанлък.
Все ми се иска да вярвам, че това, което видях на фестивала, не е стопроцентово представителна картина за детския ни некуклен театър. Може би в други държавни и частни формации се раждат нови идеи за този театър, който не бива да разчита само на това, че общува на живо с "осигурена" и безкритична публика. Такъв уют изчезва много бързо.
А самият Търговищки фестивал, и като настояще, и като перспективи, неизбежно ще става все по-взискателен, ще приютява спектакли, български и чужди, с живи енергии, а не унили клишета с тридесетгодишна давност. "Друмеви театрални празници "Нова българска драма" в Шумен имаха перфектна организация, добра медийна реклама, ритуалност, вярност към традициите. И завръщане на публиката. Симпатичен PR на "Изберете българското". Два основни модула - представяне на спектакли и прочит на нови български пиеси. Театърът като предизвестен победител в една свръхнаситена културна ситуация. Бях изумен: по време на фестивала в Шумен се провеждаше дългият и много авторитетен конкурс "Панчо Владигеров", откриха се няколко изложби, местното радио сипеше покани за всякакви културни инициативи и възможности.
Друмевите театрални празници са уникални поне в две отношения:
- това е стопроцентова, само и единствено, презентация на български театър;
- селекцията на спектаклите се извършва, като членовете на Сдружение "Нова българска драма", Съюзът на артистите в България, Националният център за театър, Фондация "Идея за театър", Община Шумен и ДКТ "Васил Друмев" номинират поотделно свои предпочитания. На тази база се оформя крайната селекция.
Защо не? Нека съществува и един модел на неперсонализиран подбор. Всяка селекция винаги е спорна, шуменската - също. Аз не искам да я коментирам. Изобщо анализът на подобни фестивали е винаги стъпил върху подвижни пясъци. Повечето спектакли (тук ще посоча "Фенове", "Мечталото", "Пред заключената врата", "Сако от велур", "Инструкции за оцеляване при извънредни ситуации", "Където улиците нямат имена" и т.н., и т.н.) са добре познати, натежали от журналистически и критически интерпретации. От гледна точка на собственото си случване на фестивала те не са поставени в ситуация, който да им придаде нови значения. Те са нови само за публиката. Наистина най-интересни са нейните реакции. Фестивалната публика в общи линии повтори реакциите на софийската. Може би само за "Фенове", поради свръхочакванията, имаше разочарования. В зрителските зони на относително "нехаресване" попадна и "Сако от велур" на Театър "София", но вкупом ме увериха (софийските колеги), че просто в Шумен спектакълът е минал лошо. Все едно - аз не харесвам такъв тип театър, но Мариан Бачев и в Шумен игра блестящо.
Така де, хубавото на ситуация като тази е, че не трябва да описваш фестивала, като анализираш спектаклите. Истинският съспенс, поводът за интерпретации, догадки и хипотези се залага в два списъка. Единият - на селекционираните спектакли; другият - на наградите.
Обаче новите пиеси, авторските прочити си струва да бъдат описани. То е страдание и възторг. В един доста четен ежедневник под заглавие "Търси се българският Шекспир" авторката ме е цитирала в кавички, т.е. тя твърди, че това е точен цитат: "Българският театър не е на нивото, на което трябва да бъде. Все още не е намерен Шекспир и българската драматургия не трябва да прави българския театър. Има достатъчно добри пиеси на световни автори." От само себе си се разбира, че съм посочен не като член на журито, а като човек от Министерството на културата - т.е. като базисен враг на "всичко българско и родно".
Преди да набера смелост да опиша впечатленията си от новите български пиеси и да оправя манталитетните си нагласи, ще се подпра на Джон Елсъм: "...да, знам, че един ден (Джез) Бътъруъд и (Сара) Кейн могат да станат новите Осбърн и Уескър, но на кой му се живее толкова дълго?" (по книгата на Калина Стефанова "Театрален Лондон: Хитове и провали").
През 2003 година в конкурса за нова българска драма са постъпили 28 текста. Процедурата на конкурса е двустепенна. На първия етап преподаватели от Шуменския университет прочитат всички пиеси и номинират 12 от тях, които се четат от журито. Тази година пиесите бяха 13. Наградите се определят съвместно от петчленното театрално жури и двама представители на университетското "преджури". Тази година награда не беше присъдена. Имаше две поощрения: на Алексей Кожухаров за пиесата му "Каре" и на Веселин Стоянов за пиесата му "Моделът и неговият художник". Тъй като всичките тринадесет пиеси ще бъдат публикувани (добър жест на Сдружение "Нова българска драма"), ще имате възможност да се запознаете както с двата парично поощрени текста, така и с тези на Анна Петрова "Кажи "здравей" на татко", Вичо Балабанов "Странният дъжд на последната пролет", Станислав Симеонов и Тодор Андонов "Живот с изтекъл срок на годност", Димитър Атанасов "Няма страшно", Кольо Карагеоргиев "Пари", Орлин Дяков "Христина", Яна Добрева "Топлината през ноември", Илко Иларионов "Пак ще се срещнем", Ася Бакалова "Пътят на Джулия", Георги Велчовски "Псета", Петър Крондев "Второто пришествие на любовта".
Ако не бях чел всички текстове толкова внимателно и отговорно, сега трудно щях да си спомня коя пиеса на кого беше и за какво се разказваше в нея. Основното е, че тези текстове нямат образ. Те са общи тематични полета, словесни масиви, огледален свят, в който по принцип всички герои говорят еднакво - независимо дали са интелектуалци или клошари, мъже или жени. Нашите драматурзи са рупори на идеи, романтични и емоционални проповедници. Те рационализират, сковават спонтанността си. Имам усещането, че като блокаж в ума и сърцето им стоят нагласите, готовността да приемат и харесат нещо бъдещите им масови зрители. Така комичното, освен че е битово, става беззъбо. Драматичното се раздипля в сантиментално, мисълта-мечта подменя всякакви конфликти. Все още сексуалното се смята за разтърсващо, мутрите, политиците - разбойници, идващите си от Америка повтарят вестникарските клишета. Дори и когато първоначалната идея има енергия, както е при Анна Петрова или при Илко Иларионов, тя се обезсилва в обща "поетичност" и симулирана неизказаност. Сиреч, говорим не за драматургично и сценично писане, а за публицистично-емоционален монолог, разпределен - за по-драматургично - между няколко герои.
Така де, тази година на Друмевите театрални празници добра пиеса не се появи.
Затова пък конкурсът е ежегоден!

Димитър Чернев



Театралните фестивали в Търговище и Шумен