Поражението като предчувствие за победа

Един от най-мълчаливите български писатели - Константин Илиев, отрони нещо неочаквано и го нарече "Поражението". Неочаквано, защото името му е емблема и част от съвременната ни театрална класика. И защото досега много по-често го чувахме чрез сценичните диалози на героите му. А сега можем да прочетем и да се вслушаме в неговия достатъчно дълъг монолог - над 350 страници, събрани в "хроника от краткото столетие". Книгата е само проза, без никаква белетристика. В нея няма нищо измислено, а обратно - всичко е преписано от действителността, каквато е била и каквато вече не е. Затова я наричам "епохална проза": не поради своята героичност или изключителност, а поради деликатната дисекция на живото и мъртво време, от което не можем да се измъкнем.
Това в никакъв случай не са мемоари - по-скоро говорим за документален роман, съборник от живи разкази за върволицата случки и събития, преминавали през съзнанието на писателя от дългите години на детството, през драматургията на колективизацията, та чак до краткото десетилетие на ликвидацията, превърнала се в тъпа драма, вместо в непринуден сценарий за народно увеселение.
Илиев не бърза - нито като темпо на разказваното, нито като готови и голи оценки. Никъде не съди, не скърца със зъби, не се гневи или порицава. Всичко се върти във въртяшката на неговото село, на спомените, пропити с неподправен и неразлигавен лиризъм. Родното село на писателя се превръща в малка столица на умиращата епоха, не се премълчават неудобни за демокрацията факти от животите на роднините му, проследява се като под лупата на любопитен наблюдател движението на човешкия мравуняк, в който сам авторът е участник, съучастник, свидетел и съзерцател.
Мозаичната структура на изповеданието (без то да е катарзисно) прилича на пчелна пита - килийките се запълват отляво-надясно и дозапълват отдясно-наляво. (И в двата смисъла на значенията.) Запечатани са във восъка на необяснима за днешните психодрами печал. От мъжки род. Чрез "Поражението" Илиев оставя възможност на лишените от памет да си спомнят. На младите дихатели - да вникнат някой ден в миналото през очите на талантлив човек, поел риска да бъде хладнокръвен хроникьор. Защото човек и добре да живее, идва ред да бъде окъпан. И няма как преди това да влезе с дрехите в реката на спомените.
Книгата логично започва с предисторията на павликянското селце, откъдето е родом Константин Илиев, и бързо завършва около стария площад на днешните събития. Оставам с чувството, че ще четем продължение, в което градския ни животец ще бъде кравата на всекидневието. И лицата няма да бъдат с измислени имена, за да клюкарстват съседите, да се не разпознаят съселяните и техните наследници и роднини. Дали Илиев ще пресече улицата на червено и ще прецапа през скандала на недоизказаното поражение, ще видим. Струва ми се, неговата особена същност не би си позволила подобно публично обръсване на душата... Но да не гадаем колективно, преди да сте прочели "краткото столетие" на България, изтекло като пясък между пръстите на участниците в хрониката Илиева.
Авторитетният ни драматург тук е пуснал в ход всичките си качества на писател - наблюдателност, точна линия на портретирането, лиризъм, вкус към парадокса, изтънчена ирония и самоирония. Учудваща е лавината от подробности, които ме карат да си мисля, че чувствителният ученик Константин е драскал върху тетрадка-дневник... А тя години по-късно е станала протоплът на днешната книга. Ако е вярно обратното - предоверителност към паметта - значи детето у зрелия списател не ще да се откъсне от себе си и своята родна среда. Което е убедително доказателство, че "Поражението" не е лично, повредата не е в домашния телевизор. Просто нещата не са толкова просташко прости, както ни ги обясняват и както си ги обяснявахме.
Както споменах, книгата е накъсана на неравномерни по обем словесни късове и тези късове трябва да се преглъщат бавно и нелакомо. Защото медът на Константин Илиев ухае на босилек, великденско вино и катран. Катранът е най-малко, колкото да не забравим, че той е от Дявола, който върши естествените си нужди във вътрешностите на душата ни, в проклетото ни нечовешко аз.

Румен Леонидов





Константин Илиев.
Поражението. Хроника от краткото столетие
.
ИК Жанет-45, Пловдив & Издателство Факел,
София, 2003.
Цена 10 лева.