Трите спектакъла на "Лучия ди Ламермур", състояли се в Пловдивската опера, събудиха противоречиви чувства у мен. Най-напред с мелодраматичното си въведение - страстите около изпълнителката на главната роля, отложили предвидената премиера в Пловдив с десет дни. Из публичното пространство се развихриха изявления, които донесоха аромати от кухнята на постановката и предварително позатъмниха празничния повод за реализацията й - 50-годишнината на оперния театър в града. Спорът, приключил като разказ с неочакван край - в програмата прочиташ едно име, в приложението друго, а по микрофона в залата съобщават трето - изведе в централната роля на първия спектакъл Снежана Драмчева. Не зная какви са били съмненията около нейното участие, но със своя красив тембър, прецизна нюансировка и въздействаща сценичност тя защити партията си по убедителен начин. Достойни партньори й бяха Александър Крунев (Енрико) и, въпреки известна несигурност в някои височини, Румен Щерионов (Едгардо). Валерия Мирчева (Алиса) не разгърна достатъчно качествата си (тя се разкри в по-добра светлина във втория и в третия спектакъл). Силно контрастираше безплътният вокално Орлин Павлов като Раймондо (такъв той остана и в трите вечери), и без това често покриван от оркестъра.
Самият оркестър тогава остави впечатлението за недостатъчна прецизност и задълбоченост при прочита на партитурата. Под палката на Лучано ди Мартино (диригентът-постановчик Найден Тодоров не дирижира нито един от тези спектакли в Пловдив) инструменталната звучност беше небалансирана, нерядко заглушаваше певците, а липсата на синхрон между оркестъра и хора продължи до края. За съжаление музикалното ръководство на Ди Мартино не успя да се впише в интересната постановка на Бойко Богданов, раздвижила с фантазия мизансцена, преодолявайки познати оперни щампи.
Неравностойни бяха и другите два спектакъла, създали усещането за преодоляване на проблемите в крачка. На пулта беше Георги Чапразов, който наистина успя донякъде да изглади редица от слабостите на оркестровия звук и на синхрона му с останалите елементи. Това, което обаче навярно е било извън неговите пълномощия - неуспешният подбор на някои от солистите - той не би могъл да преодолее. Силно попадение на втория спектакъл беше Кирил Манолов като Енрико - и вокално, и актьорски, но участието на Жанет Стегарева в главната роля явно не беше съобразено с гласовите й дадености. Напрежението при усилията й да изпее височините създаваше ефект, който не беше драматичен.
Появата на Елена Стоянова като Лучия на третия спектакъл се превърна в ярко преживяване - отличната й техника, белкантовата й култура и пълноценната й актьорска игра доставиха истинско удоволствие. Отново на равнище беше Александър Крунев като Енрико. Забележим дисонанс обаче създаде Едгардо на Орлин Горанов. Дали партията е неподходяща за него или е просто неизработена - не зная. Но той през цялото време атакуваше тоновете от високия регистър по начин, подходящ за друг жанр, не за оперния. А тези, които не му се удаде (или не може?) да достигне, замени с нещо средно между пеене и рецитация. Факт, от който лъхна на дълбок провинциализъм. Нещо, което Пловдивската опера не заслужава, най-малкото в годината на своя юбилей.

Юлиан Куюмджиев