Хана Арент:
либералка или консерваторка?
Хана Арент е обичала да провокира. Особено по темата за германо-еврейското преодоляване на миналото - там тя преобръща всички възприети аргументи. И нищо чудно, че приживе не намира голям отклик в Германия. Важните изключения потвърждават правилото. За Даниел Кон-Бендит (син на адвокат, който е бил приятел на Арент от времето на парижката емиграция) трудовете й са важна отправна точка за собствените му политически студии. Самата Арент го поддържа по време на студентските вълнения. В писмо от 27 юни 1968 г. тя пише: "Само две неща искам да ти кажа. Първо, че съм съвсем сигурна, че ако бяха живи, родителите ти, и най-вече баща ти, щяха да са много доволни от теб. И второ, че ако имаш неприятности и ако случайно се нуждаеш от пари..., ние винаги ще сме готови да ти помогнем с каквото можем."
Другото изключение - Ханс Момзен (до 1996 г. професор по нова история в Бохум и един от най-изтъкнатите немски изследователи на националсоциализма). През 1986 г. за новото издание на "Айхман в Йерусалим" той пише предговор, в който - въпреки някои резерви - подчертава колко предизвикателно модерен е подходът на Арент спрямо традиционната историография.


- Вие имате ли някакви лични впечатления от Хана Арент, господин Момзен?
Ханс Момзен: Запознах се с нея в началото на 60-те, когато заедно с Хенри Фрийдлендер бях поканен да изнеса лекция във Факултетния клуб на Колумбийския университет в Ню Йорк. В залата имаше около 260 души. Когато влезе Хана, атмосферата моментално се промени. Тази жена имаше невероятно силно излъчване. Изобщо не хареса лекциите ни и ни направи на нищо в последвалата дискусия. Такава беше. Въпреки това аз после й се представих и прекарахме в апартамента й на "Ривърсайд драйв" до един и половина през нощта.
- Как си обяснявате това излъчване?
Ханс Момзен: Тя е завъртяла главите на прочути германски философи.
Даниел Кон-Бендит: Не е сигурно кой на кого е завъртял главата. Било е по-скоро взаимно въртене и объркване.
Ханс Момзен: По този въпрос може да се спори. Затова пък трябва да сме наясно, че философската позиция на Арент е била много силно повлияна от антилибералните, неоконсервативните идеи на Ваймарската република. Аз и до днес съм безпомощен пред политическата й философия, която в основата си е срещу партиите, срещу модерните либерални институции.
Даниел Кон-Бендит: Няма такова нещо. Това е ваша лична интерпретация. - Това ви мнение, господин Момзен, не ви е попречило през 1986 г. да напишете предговора към новото издание на най-оспорваната книга на Арент "Айхман в Йерусалим".
Ханс Момзен: Книгата винаги ме е интересувала във връзка със собствените ми изследвания на националсоциализма. За съжаление днес някои от тезите й трябва да се променят. Идеологическата натовареност на извършителите е била значително по-голяма, отколкото се е смятало тогава. Айхман не е бил просто малко колелце от машината. Но зад други от основните тези на Арент заставам и днес, също и зад тезата й за баналността на злото.
Даниел Кон-Бендит: Проблемът изобщо не е дали Айхман е бил малко по-виновен за националсоциализма от останалите немци. Арент е искала да покаже, че е имало функционираща система, която е могла да направи от Айхман друг човек. Да го превърне в някой, който е имал задачата да организира унищожаването на евреите. Анализирала е взаимодопълването на националсоциалистическата система и германските характери и е дала да се разбере, че ако това взаимодопълване се демонизира, това би означавало деполитизация на дебата за онова време. Това е основната, най-интересна и правилна теза в книгата. Тя изнася на преден план проблема за субективната отговорност - как симпатизантите се превръщат в извършители.
Ханс Момзен: Само че днес знаем малко по-точно каква роля е играла тогава идеологията. Не става въпрос само за анонимни структури. Новите изследвания са проучили по-отблизо идеологическата подготовка в службите на Държавна сигурност и са установили една вътрешна структура, която се определя както бюрократически, така и идеологически. Освен това се оказа, че личната инициативност на Айхман е била много по-голяма, отколкото я описва Хана. Сега става ясно, че Айхман е смятал, че радиопредаванията за депортациите и отказът от резервати за евреи са провалили задачата му. В заключителните действия той е виждал само някакъв второстепенен смисъл. Вместо участник в голямото разрешаване на един исторически проблем, в късната фаза на унищожаването на евреите той се е виждал като малко човече, организатор по транспорта. Чувството за провал, което е изпитвал, той е компенсирал с педантичното си старание да прати на унищожение и последния евреин.
Даниел Кон-Бендит: Но това не противоречи на анализа в "Айхман в Йерусалим". Заслуга на Хана е, че ни изяснява как от момента, в който човек обяви, че е готов да участва, той става част от някаква история, от която повече не може да се измъкне. Признавам, че тя може би не е разбрала съвсем точно как с годините националсоциалистическата омраза към евреите все повече се е еманципирала.
Ханс Момзен: Тук сме на едно мнение. Моята позиция е била винаги структуралистка: След като предприетите срещу евреите преследвания в много случаи не са били координирани, т.е. придобили са собствена динамика, не е имало нужда от системно издаване на заповеди от центъра, не е била необходима пряката намеса на Адолф Хитлер. По тази причина е проблематично на биографиите на извършителите да се придава решаваща тежест. Естествено, много може да се размишлява над приликите в политическата социализация на тези групи, но от това не може да се вадят заключения за политическото развитие. Затова винаги съм смятал подхода на Арент за много интересен. А тогава, през 70-те и 80-те години, да застанеш зад подобна теза, е било много по-мъчна работа. В тогавашната ситуация защитата хич не е била за подценяване.
- Арент не е ли търсила всъщност сблъсъка с тази защита?
Даниел Кон-Бендит: Силата на Хана Арент е в нейната политическа чувствителност, съчетана с волята за изграждане на профил. В това се състои силното й излъчване. Тя поставя на историко-философска плоскост онова, което чувства политически, за да може доловеният конфликт да стане достъпен за разрешение в обществото. Много добре е съзнавала какво означава да избере такъв подход към делото "Айхман". Тя е търсела сблъсък на мненията.
Ханс Момзен: Тук отново ще трябва да ви противореча. От една страна, тя, разбира се, както винаги е искала полемика и конфликт и затова е застанала срещу течението. От друга страна, не е подозирала до какви дълбочини ще стигне протестът в еврейския лагер след публикуването на "Айхман в Йерусалим", иначе вероятно щеше да реагира по друг начин. Този протест засяга кръга на най-близките й приятели и това я е наранило много дълбоко.
Даниел Кон-Бендит: Тя не е подозирала, че ще остане сама. Но че ще има протест сред видните еврейски кръгове, не само е подозирала, но го е и искала. В ситуация, в която целият свят е бил еднозначно "политически коректен", тя не си е улеснявала работата, напротив...
- Толкова радикална ли е била тази основна нагласа в нейното мислене, че да взриви дори еврейската солидарност?
Ханс Момзен: Централната идея на Арент е наследена от немския идеализъм: че пострадалото от Холокоста еврейство трябва да бъде издигнато на по-високо ниво - като образец за развитието на човечеството. Точно включването на израелското общество и на световното еврейство в представата за едно общо човечество беше прието с толкова горчивина от израелската критика. Хана беше последователен противник на израелския национализъм и в този смисъл активната й позиция днес е също толкова актуална, колкото и тогава.
Даниел Кон-Бендит: Точно така. Тя от самото начало се отнасяше много критично към основаването на държавата Израел. Размишленията й по въпроса за евреите и за техния статут на бежанци са част от едно по-ранно нейно писмо до баща ми. За него и за приятелите му от парижкото изгнание въпросът е бил от особена важност. Баща ми не искаше да бъде ционист, не искаше да иде в Израел, където да е осъден да живее само с евреи. Но затова му трябваше друга идентичност. Германия отпадаше, а французин той не беше. В такава ситуация по принуда се замисляш колко струваш като човек без гражданство и конструирането на световна нация ти е много по-близко, отколкото капитулирането под натиска да приемеш национален паспорт, който не желаеш. В този смисъл Израел трябва да се разглежда като края на еврейството. Израелците имат национална държава, изминали са пътя на конструирането на държава, хубава или лоша. Евреите от диаспората винаги са определяли себе си по друг начин. За тях понятието за гражданин на света е логично. Противоречие, което не може да се разреши.
Ханс Момзен: Арент е била много мъдра, когато в хората без гражданство е открила символа на бъдещ процес и когато от понятието за изоставеност прави специфична екзистенциална категория. Естествено, това е било нещо, което израелските партньори никога не са разбрали.
- Това, че Арент обръща внимание на проблема за хората без гражданство, както и анализът й на Холокоста като събитие, произтичащо от логиката на тоталитарната система, което може да се повтори при подобни условия, свидетелстват за силата на мисълта й. Какво е пречело на по-откритата дискусия по нейните тези в Германия?
Ханс Момзен: В Германия аз бях доста изолиран, след като се застъпих за Хана Арент. Всъщност, само няколко години са минали, откакто в Израел могат да се провеждат публични конгреси или научни дискусии за Хана Арент. Преди всички бяха изпълнени с безкрайна антипатия към идеята, че в края на краищата и евреите имат вина за съдбата си - теза, провокирана от Арент с проблематизирането в "Айхман в Йерусалим" на ролята на еврейските съвети. Зад дебата за еврейските съвети всъщност се крие мисълта, че не можеш да изключиш себе си от натоварените с вина исторически процеси само защото си от страната на жертвите. По тази точка тя се сблъсква с пълното неразбиране и на немци, и на евреи. През 60-те и 80-те години беше почти невъзможно да се говори за Хана.
Даниел Кон-Бендит: За евреите проблемът за еврейските съвети беше драматичен и много болезнен. Отговорът е Израел, т.е. никога вече еврейски съвет. Това в основата си е и идеологическият бастион на сегашния израелски министър-председател Шарон. Той му позволява да легитимира какво ли не под мотото: Никога повече няма да се оставим да ни изколят, никога повече няма да бъдем инструмент на собствената си гибел. Това е грубовата, но постоянна реакция на начина, по който ние, евреите, се държим в моменти на погром. Хана Арент го проблематизира от друга гледна точка - откъм структурните механизми - и това плаши. Добрите немци не искаха този дебат, защото се страхуваха, че той ще релативира вината на германците за унищожението на евреите.
Ханс Момзен: Факт е, че в историческата трактовка на националсоциализма стъпката, направена от Хана, никъде не е извършена истински. И това и до днес е така. Дискусията непрекъснато изпада до опити да се очернят някакви специфични групи виновници и процесът да се обясни морално, което е безсмислено.
- Какво е свързвало Кон-Бендит от 68-ма с Хана Арент?
Даниел Кон-Бендит: Заедно с личната, семейна връзка е имало винаги - и то най-вече - теоретична, която за мен беше от голямо значение. Когато през 1968 г. дойдох в Германия, политически бях кажи-речи изолиран, тъй като бях ляв, либертинец, но и радикален антикомунист. Не можех да понасям характерното за тогава шумене около ГДР, не исках да се влея в антиимпериалистическата битка на Маркузе и всички останали герои на философията. В тази ситуация трудовете на Хана Арент ми дадоха възможност да обсъждам тоталитаризма по легитимен начин. За разлика от консервативния лагер, аз винаги интерпретирах Хана Арент от позиция на лявото. Чрез нея можех да се противопоставя на определени неща, без да ми се налага да премълчавам другия тоталитаризъм - от другата страна на Желязната завеса.
Ханс Момзен: Точно тази амбивалентност, драги ми Кон-Бендит, много ме мъчи. Вие можете наистина да кажете, че генералната позиция на Арент е да не бъде конформистка спрямо модата на деня, но това е било доста авторитарно.
Даниел Кон-Бендит: Всеки историк, философ, политик с високо мнение за себе си в основата си е авторитарен. Не бихте ли се съгласили?
Ханс Момзен: Въпрос на мярка.
Даниел Кон-Бендит: Признавам. Хана е много авторитарна.
Ханс Момзен: Хана, за съжаление, притежаваше авторитарните черти на немските интелектуалци от 20-те години. Като цяло тя не представя никакви специфични прогресивни политически позиции. Голямото очарование, която тя днес очевидно има за младите интелектуалци - поради което и многото конференции за нея - вероятно се дължи на характеризиращата я амбивалентност, която позволява тя да бъде интерпретирана като прогресивна, без да бъде социалистка.
Даниел Кон-Бендит: Не съм съгласен. Още повече, че в момента мен все по-често ме вземат за десен. Аз знам как стават тези неща. Ако не казваш онова, което мисли основният поток на левите, ставаш десен. Класическа дефиниция. Има определена структура на интелектуалните спорове, която в един момент удря о камък. Господин Момзен, вие също непрекъснато казвате, че в крайна сметка Хана Арент е консерваторка.
Ханс Момзен: Сега пък аз протестирам. Аз се пазя само от наивната, широко разпространена сред академиците представа, че Хана Арент е била прогресивна либерална професорка. Това е заблуждаващо. Тя се вписва в определена ниша от духовната история на Ваймарската република. Може би изразът "консервативен" е прекалено широк, за да я определи достатъчно точно. Но митът за световна нация, който а ла Фихте се прокрадва зад разсъжденията й, не може да се открие в традицията на германското и френското Просвещение.
Даниел Кон-Бендит: Грешка е да бъде определяна като консервативна, след като точно в социалните си идеи тя се обляга на комунизма на съветите. Тук съвсем ясно се вижда влиянието на мъжа й Хайнрих Блюхер. Основните й понятия за преодоляване на тоталитарния комунизъм са политическа свобода и социална автономия. Ханс Момзен: Е, добре. Във всеки случай смятам, че трудовете й почти не могат да се използват емпирично, макар в работата си да съм използвал част от разсъжденията й. Тя очарова с отличните си наблюдения, с блестящи умопостроения, но е имала големи трудности с теоретичната консистентност. Мисълта й се плъзга повърхностно по политическия анализ, по конкретните социални и политически причини. В този смисъл цялото й творчество до "Vita activa"* е съмнително хармонизиране на реалността.
Даниел Кон-Бендит: Не е ли теоретично новаторска идеята й за сравняване на различните тоталитаризми?
Ханс Момзен: Сравнението само по себе си не е оригинално. Тогава целият свят го е правил. Новото е, че Хана тръгва от масовото движение, а не от абстрактната държава и нединамичния модел на тоталитарната система, както е било прието по нейно време. Тя вижда структурата на движението и това е истински оригиналната й идея. Към нея се прибавят чудесни хрумвания. Много от отделните й характеристики, например за системата на концлагерите или за извършителите, вече са почти забравени. При това историците днес, включително и аз, наистина се затрудняват да се върнат на онова ниво на аргументация. Още веднъж: като систематична теория тя не издържа. Но от друга страна, трудовете й са много важна корекция на разбирането за развитието на тоталитаризма през 30-те и 40-те години, особено ако се има предвид общоприетата теория по нейно време.
- Защо тогава Арент не играе значима роля в спора на немските историци от средата на 80-те, в който става въпрос тъкмо за възможността за сравнение между тоталитарните системи?
Ханс Момзен: Спорът на историците всъщност се водеше с цел новото националистическо "въоръжаване" на Федералната република. Трябва да го отнесем към определен епизод от германската вътрешна политика, която се опита да замести настъпващия дефицит на легитимност с висока степен национализъм. Това остана без последствия, защото тези националистически оферти никак не убедиха германските избиратели. Теоретичното съдържание на дебата беше сравнително ограничено. Показателно беше, че по-младите историци си замълчаха. Ставаше въпрос за проблемите на моето поколение, което мъчително беше пробило сред общата антикомунистическа линия на следвоенните години.
- Но все пак е ставало дума за конкретни неща, за паралели между националсоциализма и социализма.
Ханс Момзен: Спорът на историците имаше съществен недостатък, защото той отхвърли възможността за сравнение, паралелното съществуване на двете системи. Днес по-лесно можем да говорим за някои прилики между Хитлер и Сталин. Защото дискусията вече не се води в апологетичния тон, който тогава играеше значителна роля и пречеше и на рецепцията на Арент. Тогава това винаги беше равнозначно на извинение за националсоциализма.
Даниел Кон-Бендит: Това е немската гледна точка. Във Франция беше практически невъзможно да не се сравнява, защото реалността на сталинизма не беше външна - олицетворявана от ГДР, - а трябваше да е част от националния политически спор. През 50-те години Сартър е можел да каже: "Ако човек говори за концлагерите в Русия, става слуга на империализма". Представяте ли си?! А от другата страна стои един Хабермас, който преди няколко години в интервю на въпроса, защо никога не е писал за сталинизма, отговаря: "Не съм мислил, че това е важно." Такава е общата картина на немските интелектуалци преди 1989 г.
Ханс Момзен: Вие тематизирате напълно различната перспектива на французите, сравнявайки я с деполитизираните германци, които наложиха табу върху проблема за комунизма на Изтока. Може да се спори дали е било необходимо или не. Но имайки предвид изключително силната фиксация върху антикомунизма в безизходната ситуация Изток - Запад, намирам за съвсем разумна реакцията на хората вляво от центъра да изберат временното игнориране на цялата тема.
Даниел Кон-Бендит: Разбирам аргумента ви. За съжаление последствието беше, че след разпадането на студентското движение леви групировки, чак до RAF (Фракция "Червена армия"), можаха да стигнат дотам, докъдето стигнаха. Защото в тяхното съзнание антитоталитарен дебат изобщо не съществуваше. Действията им и мечтите им изобщо не бяха подложени на проверка в средата, в която живееха.
Ханс Момзен: Не бих искал да го оспорвам. Но това по принцип означава само, че и при левите има също такъв дефицит на разбиране, както и в центъра, както и при десните. И точно това е последствието от деполитизацията на националсоциалистическата система. И тогава, както и днес, в някои отношения сме изостанали от политическия дебат на французите, защото много закъсняхме с политическата еманципация след войната.
- И в този анализ стигате до нещо, което Арент е предвидила - разрушаването на политическото като елемент на тоталното господство. Арент вижда началото на процеса много рано, още от прекаленото изтъкване на социалното и икономическото за сметка на политическото след Френската революция.
Ханс Момзен: В някои отношения не съм съгласен с нея. Тя винаги е искала да даде свобода за политиката на интелектуалците, а аз смятам, че това е илюзия. Но онова, което съм установил във връзка с националсоциалзма, е повлияно от нея и от нейното определение за деполитизация - как политически въпроси се заместват от близки тактически и далечни визионерски цели, за да се забрани разговорът за конкретни политически интереси. Решително има връзка между политическата апатия и масовата ликвидация на евреите. Затова и по-късното отношение "без мен" също е резултат от националсоциализма.
Даниел Кон-Бендит: Ефектите от деполитизацията според мен стигат дори до наше време. Става въпрос за структурата на властта, за способността й да деполитизира в политическото пространство - например да представи дадено политическо решение като принудено от обстоятелствата. Никой не е имунизиран срещу това - чак до днешното правителство. Само като се сетя за хулите на Йошка Фишер срещу глобализацията! Това е валидно и за днешна Америка. Достатъчно е да погледнете как там се мотивираха за нападението над Афганистан.
- В стила на Арент е и признаването на политическия интерес на противника - много щекотлива тема, когато се отнася до терористи - политически нелегитимния противник par excellence. Да ги признаеш за политически врагове, означава да определиш терористичните атаки като следствие от крайно изострена политическа ситуация.
Ханс Момзен: Точно такъв е в момента проблемът в Палестина. Там никой не иска да разбере, че до терористичните актове е довело продължаващото с години потисничество от страна на Израел. Политиката на Шарон може да се определи като дълга верига от неуспехи. Дори крайната цел на тази верига да е пълното разбиване на палестинските общности. А аз не бих и посмял да мисля какво би означавало това за нашето отношение към Израел. В този смисъл западният свят продължава да боледува от същата болест, макар и не в същата степен.
- Накрая още веднъж да се върнем към излъчването на Хана Арент. В предговора ви към "Айхман в Йерусалим" вие, господин Момзен, сте сметнали за необходимо да направите една бележка за нейното "старомодно разбиране за съпругата". Защо?
Ханс Момзен: Странно е, че в биографията си за Рахел Варнхаген Хана определя ролята на жената като много прогресивна. В личния си живот обаче, доколкото знам, не поставя такъв акцент.
Даниел Кон-Бендит: Не е вярно. Тя е била наистина еманципирана. Поддържала е много връзки и точно в това отношение е била много напред спрямо времето си. Била е женена за Блюхнер, преди това за Гюнтер Андерс, продължила е да се среща с Хайдегер и е казала на жена му, че трябва да поговорят. Тя е преодоляла нормата за идеологическа и сексуална зависимост от мъжа и, скандално казано, като интелектуалка е била Мадона на своето време. Правила е каквото си иска. Хана не е била традиционна съпруга. Такова нещо за нея не може да се каже.
Ханс Момзен: Намирате ли тези връзки с професори за нещо чак толкова прогресивно? Аз не. Не е в моята професионална област, но не мога да се включа в подобна тенденция да я прославят като светица.
Даниел Кон-Бендит: Точно защото не е била светица.
Ханс Момзен: Била е буржоазна, ужасяващо буржоазна, между другото.
Даниел Кон-Бендит: Всички сме такива. Но в нейния случай не можете да го кажете. Млада студентка се влюбва в бляскав философ - трябвало е да има невероятно сексуално привличане, иначе е необяснимо.
Ханс Момзен: Какъв е вашият проблем?
Даниел Кон-Бендит: Моят проблем е, че отхвърляте с пренебрежение тази сексуална връзка като еснафска.
Ханс Момзен: Остава си онова раболепно вдигане на погледа нагоре. Просто ужасно е - тя всъщност не е имала истинско отношение към партньорите си. И това не може да ме впечатли особено силно.
Даниел Кон-Бендит: Въпреки всичко, не става дума за традиционното поведение на съпруга. Раболепното вдигане на погледа нагоре отразява дяволската противоречивост на ситуацията, в която се е намирала. Изпитвала е възхита - интелектуална и сексуална - към мъж, който като човек я е отвращавал. И в крайна сметка не е могла да се откъсне от него. Намирам го очарователно и мога да разбера Катрин Клеман, която прави от това роман. Той би могъл да бъде материал за прекрасен холивудски филм.
Ханс Момзен: Именно.
Даниел Кон-Бендит: Господин Момзен, и в живота е същото.
Ханс Момзен: Не го оспорвам. За нас обаче по-важна е атрактивността, която идва от аналитичната сила на мисълта й.

сп. Литературен, бр. 9/2002

Разговора водиха
Кристиан Гойлен и Хана Лайтгеб
От немски Ирина Илиева


Ханс Момзен е роден през 1930 г. От 1968 до 1996 г. е професор по нова история в университета в Бохум. Той е един от най-известните немски изследователи на нацизма и има издадени много книги за унищожението на евреите, за Съпротивата и за работничеството по време на Третия райх.

Даниел Кон-Бендит е роден през 1945 г. във Франция, където са емигрирали родителите му. Син е на немски евреи. През 1968 г. е един от водачите на студентските вълнения в Париж. По-късно е преподавател по мултикултурни науки във Франкфурт на Майн. В момента е депутат на Зелените в Европейския парламент.



































































































































































































































































































* На български книгата е издадена от "Критика и хуманизъм" под заглавие "Човешката ситуация"

(бел. ред.).