Арент? Не, благодаря!
Когато през 70-те години на някой културологичен колоквиум с невинен глас те попитаха: "Вашата аргументация не прилича ли на тази на Хана Арент?", това беше сигурен знак, че си изпаднал в много трудно положение. Днес, обратно, на Хана Арент трябва да се гледа с уважение. Дори учени, чиято принципна ориентация би трябвало да ги противопоставя на Хана Арент (например психоаналитици като Юлия Кръстева заради това, че Арент не признава теорията на психоанализата; или привърженици на Франкфуртската школа като Рихард Бернщайн заради отявлената враждебност на Арент към Адорно), работят над невъзможната задача да се помирят с основните й позиции. Това "въздигане" на Арент вероятно е ясен признак за теоретичното поражение на левите, т.е. за това, че левицата е приела основните координати на либералната демокрация (а именно - демокрацията срещу тоталитаризма) и сега се опитва да определи (о)позицията си вътре в това пространство.
По тази причина симпатична ми е по-скоро отрицателната оценка за Арент, която доминираше преди последния либерално-демократичен консенсус. Опростено трудовете на Арент могат да се сведат до три основни точки: понятието й за тоталитаризма, виждането й за политическия vita activa и характеристиката й за нацистките престъпници като идеални фигури в "баналността на злото".

С Гулаг ли ще свърши?

През цялата си кариера понятието "тоталитаризъм" обслужваше един идеологически процес, а именно сложната операция по укротяването на свободните радикали. С други думи, обслужваше хегемонията на либералната демокрация и компрометирането на лявата критика към либералната демокрация като обратната страна, като близнака на дясно-фашистката диктатура. Понятието "тоталитаризъм" е твърде далеч от ефективната теоретична концепция и функциите му са по-скоро да запълва дупки. Вместо да ни води към ново разбиране за историческата реалност на онова, което смята, че определя, то ни освобождава от задължението да мислим, даже ни пречи активно да мислим за него. Днес препратката към опасността от тоталитаризъм съдържа един вид неписана забрана за мислене. Веднага щом покажеш минимален ангажимент към политически проекти, които са сериозно предизвикателство за съществуващия ред, отговорът е: "Намерението може да е добро, но няма как да не свърши с Гулаг".
За Арент снабдяването със стоки и услуги, поддържането на обществения бюджет и на администрацията не се отнасят истински до политиката. Единственото място за свободата е общото политическo пространство. В случая се губи ни повече, ни по-малко основното разбиране на Маркс, че проблемът за свободата е положен точно в онези социални отношения, които либералният дискурс обявява за неполитически, които биват натурализирани. В този смисъл може би вече е време да се поставят под въпрос онези топоси, споделяни от Арент и практически от всички постмoдерни леви, според които политическият тоталитаризъм е резултат от процес, в който материалното производство и технологиите доминират над междучовешкото общуване и символическата практика. Като че ли корените на политическия терор са в това, че принципът на инструменталния разум е пренесен от технологичната експлоатация на природата върху обществото; и че хората се третират като суров материал за създаването на Новия човек.
Ами ако е точно обратното? Ако политическият терор е признак именно за това, че на производствената сфера й е отказана нейната автономност и тя е подчинена на политическата логика? Нима политическият терор - от якобинците до Културната революция на Мао - не е бил предпоставка за упадъка на истинското производство, за редуцирането му до полето на политическата борба?

Насладата на нацистките престъпници

Само при третия топос на Арент за баналността на злото нещата стоят малко по-добре. Съвсем сигурно е, че има зрънце истина в разтърсващото прозрение на Арент: Ако гледаме на Адолф Айхман като на психологическа единица, тогава пред нас ще имаме един субект, в който няма нищо чудовищно, един посредствен бюрократ, чийто психологически профил с нищо не подсказва жестокостите, които е извършил. Истинският ужас е именно тази дистанция между ужасното престъпление и обикновеността на извършителя. Но когато Арент описва нацистките палачи като кантиански бюрократи, които изпълняват заповедите просто като задачи, нямащи нищо общо с тях, тя не забелязва особената перверзност на субективната им позиция. На фона на ужаса от извършеното този бюрократичен неутралитет не е ли бил фалшификат, мнима индиферентност, която не само е скривала тайната наслада, а дори я е увеличавала? Тайното съзнание, че заедно са участвали и са носили вина за едно жестоко престъпление, не е ли била ултимната връзка между нацистките палачи?
Ясно е, че резултатът е отрицателен - две неуспешни и една двусмислена теза. Арент? Не, благодаря!

сп. Литературен, бр. 9/2002

Славой Жижек

Славой Жижек е роден през 1949 г. в Любляна. От 1979 г. е изследовател в Института по социология към Люблянския университет и гостуващ преподавател вл европейски и американски учебни заведения. От години живее на периоди в Словения, Франция, Германия, Великобритания и САЩ. Автор е на изследвания в областта на философията, психоанализата, литературата и киното.