Живомярата
На 7-я София Филм Фест "Под едно небе" бе показан в компанията на още 8 нови български игрални филма: "Асистентът" на Илия Костов, "Госпожа Динозавър" на Анри Кулев, "Една калория нежност" на Иванка Гръбчева, "Емигранти" на Ивайло Христов и Людмил Тодоров, "Подгряване на вчерашния обед" на Костадин Бонев, "Рапсодия в бяло" на Теди Москов, "Лист отбрулен" на Светослав Овчаров, "Прости нам" на Владислав Икономов.
"Под едно небе" спечели наградата на "Коdak" за български игрален филм (в лицето на Красимир Крумов-Грец и Емил Христов), единодушно присъдена от чуждестранните гости (представители на международни кинофестивали и преса).


Отшелник, ерудит и мистик, Красимир Крумов-Грец е бяла лястовица в българското кино. Още от дипломната си работа във ВИТИЗ "Малко след полунощ" той изследва екзистенциалните екстремности на Аз-а в сложни мисловни конструкции. Интелектуалец в най-бистрия смисъл на понятието, той разсъждава върху земните несъвършенства, въоръжен с бинокъл за взиране в дълбините на Знанието. Съвсем не е случаен фактът, че творческите си търсачества Грец експонира не само в киното, а и в словесността (повествователна, критическа или теоретична).
Филмовият му дебют "Екзитус" (1989, по новелата на Златомир Златанов) бе черно-бяла драма за вината и нейните проекции, чиято непрогледна отчаяност все още изопва. Между днешност и флешбек, вина и отврата, със стъписващ енергиен капацитет, филмът изследва пътя към състраданието в свят, лишен от Дух. С идеологическото си омерзение и психологическа тръпност "Екзитус" естествено се вля във вълничката на несъгласните дебюти от 1989 ("Парчета любов" на Иван Черкелов, "Бягащи кучета" на Людмил Тодоров, "Аз, Графинята" на Петър Попзлатев). Месеци преди 10 ноември тези филми възроптаха не само срещу фалша на идеологемите, а и срещу клишетата на соцестетиката. Те се превърнаха в жалони за авторите си и техните следовници, но, за жалост, когато демокрацията започна бавно да се приближава към България, киното ни започна бързо да изчезва.
В "Мълчанието" (1991, Гран при от Котбус`92) и "Забраненият плод" (1994, по романа му "Духът на престъплението") Грец се отдаде на занимания, свързани с отърсването от бремето на авторитетите (родови и идеологически), с чегъртането на клеясалите биографии (собствени и чужди), с озарението (битийно и духовно)... Вглъбен в тътена на вътрешния си монолог, той строеше филмите си като импозантно онагледени морализаторски тези върху терена на софистицираната метафорика, "взета назаем" от Тарковски и трансформирана (донякъде) през собствен естетически код. В "Забраненият плод" той "удвои" протягането към фундаменталните филмови авторитети, ангажирайки в своя филм актьори-знаци в творчеството на Тарковски и Бергман: Маргарита Терехова и Ерланд Йозефсон. Без атом нежност, но и без полъх конформизъм, Грец инатливо се/ни потопи в своята мистично-травматична интертекстуалност, удавяйки не само мършавото тяло на българския филмов наратив, но и демократичните илюзии за "гледаемост". Риторичната катедралност на "Забраненият плод" бе донякъде хуманизирана от пластическия нерв на визията (досегашният му оператор Войчех Тодоров). И все пак, въпреки естетическото ми разминаване с угнетителната дълбокомисленост на филма, не мога да отрека неговия принос за разправата с комплексарските табута на българското кино през опосредстван сблъсък на екранни актове: жалната аморфност на старешкото мъжко тяло (Ерланд Йозефсон) в банята и гросът на жадния млад пубис (Деса Красова) край реката. С напористата си клиповост и нагла виталност вторият епизод буквално "изгаря" опитите на самия Грец да концептуализира дори секса. И се залепва с поколенски нихилизъм към библейското заглавие... Тук "Забраненият плод" не бе приласкан, ала в чужбина го харесаха. Грец замина да преподава кино в Берлинската академия за кино и тв, върна се, писа сценарии, преживя пропаднали проекти, бе избран за член на Европейската филмова академия, а в българското кино не се появи Авторът, който да оправдае или поне компенсира неговото отсъствие от екрана.
През последните 3 години Красимир Крумов издаде радикалния си (и тежък) теоретичен труд "Поетика на киното" (1999, ИГ "Агата А") и поразителната в своята морална императивност книга "Неведоми пътища" (2002, ИК "Петриков"), а на страница 9 в "Култура" вече няколко години (с различна периодичност) публикува оригиналната си днешна рефлексия върху стари български филми. В крачка, уж мимоходом, Грец пренаписва историята на киното ни, всъщност така и ненаписана докрай.
И ето, сега дойде "Под едно небе" - пилотният филм от 5-серийна поредица на Грец в БНТ. Заснет е дигитално, с нищожен бюджет. И е най-мощното филмово произведение, появявало се у нас през последните 13 години.
"Под едно небе" започва с изумителен статичен кадър на жълто-зелено небе с облаци и прорези слънце, на чийто фон преминават титрите. Следва хълм, после - храстеливо склонче. Появява се махала с къщи, потопена в слънце, а над нея - все това демонично зелено небе. Къща на върха. Там чуваме задкадров мъжки глас: "Руфие, дете мое, все тази махала ми е пред очите. Моята махала, моят дом... Ще те погледам, докато спиш..."
Пейзажът е тръпчиво гол, неуютен и морен. Село, сякаш забравено от Бог. Животът там е вкаменен - земя, по-гола от камък; бит от памтивека; баби и старци с набраздени от премеждия лица, древен автопарк... Досущ над главите на обитателите се стеле мекият релеф на Родопите, а небето го пресира с мистично могъщество. Единствените признаци на живот в махалата Небеска (какво име, а!) са сияйно-ренесансовото лице на 15-годишната Руфие (Марта Кондова), виталността на Гюлфия (Месуре Сюлейман), пристигането на хляба със ЗИЛ, чийто шофьор е и местният каналджия за Турция (поредната страхотна роля на Красимир Доков)...
Руфие е редово 15-годишно българско туркинче в затънтено родопско селце: живее в хармония със скотския бит, ходи на училище с автобус, помага на баба си в домашната хамалогия (води на паша козите, дои ги, цепи дърва, чисти камъни от тютюна), т.е. денят й е изпълнен с банални задължения. Но Руфие е различно момиче - нейният истински живот е всъщност не в обичайната тинейджърска палавост (въпреки че е невъзможно да избяга от нея съвсем), а в безмълвната енергия на въображаемите диалози с баща й. Ето защо когато влюбеният в нея Низмятин (Пламен Димитров) в автобуса й изкрещява "Баща ти няма да се върне", тя изскача, напуска. Хуква нагоре по хълма. Редуват се небе и лице. Облаците се движат. Фигурата й се сгушва върху пръстта, цветовете се сливат. Постигната е крехка хармония в страданието - на човека и природата.
Битът почти неизменно присъства във филма, но за режисьора той е важен като ритуал на делничността, като изходен пункт и фактурен контрапункт на духовните му занимания с Волята, Свободата, Любовта.
Грец няма да е Грец, ако не морализаторства отново върху отношенията бащи - деца, но този път патосът е не в рушенето, а в циментирането на родителския авторитет, в метафизичното му преекспониране като фундамент за продължаването напред - към пътя с корени, но не в топографско, а в духовно измерение.
За разлика от изопващата енигматика на пре-натоварения сюжет в "Мълчанието" и "Забраненият плод", "Под едно небе" изглежда прост до делничност (каквото е и измамното първоначално усещане от миниатюрите в "Неведоми пътища"). Но, подобно на книгата, посланието му е мощно до трусовост. Поантата "Срещнаха се и не се видяха" е филмов образ на емоционалната "еманципация" в буквален, но и в метафизичен смисъл - издига се до освободеност на Волята чрез отприщването на нови, непознати досега стимули - любовните.
Иронията на сюжета е безмилостна: поела към емигрантството в Турция, ерго - към баща си с цялата невъзможност на своята преданост, Руфие се сблъсква с любовния трепет и се вковава в непознатото чувство. Прави го със същата непоколебимост, с която принуждава каналджията да я прекара през границата ("Момичета не вземам."). Така че пътят към Бурса, т.е. към свободата, за нея е двойно натоварен - от една страна е неизвестността, от друга - знанието за новата близост. Тътренето, спирането, лазенето по снежната пътека е нейната Голгота, но и освобождение - вече няма необходимост от бащината закрила, от старата къща, от спомените си. Небето обаче е същото. Именно в него ще стрелне поглед бащата, когато се връща в България без знанието, че дъщеря му е другаде. Важното е да се обичаме. И да вярваме.
Почти неизменно половината кадър е небе. То бди, тревожи, направлява. Свъсено или благо, небето е константа.
Филмът е разделен психологически и пластически на две части: 1. потискащата различност на Руфие заради обсесията й на тема "бащино завръщане" (камерата "всмуква" движенията на героите в пространството, из колорита се гонят зелено, огнено и охра; огън сменя дъжд); 2. "травеститното" пътуване на Руфие към границата (камерата като изоглавена лови лица, жестове, пейзаж, а в изображението доминира монохром). Границата между двете части е огънят в печката, погълнал подстриганите кичури на Руфие, изпепелил инертността на очакването й.
В своя безпощаден нео-неореализъм, сурова нежност, парадигмата дете - възрастен, метафизичната връзка човек - природа, муден ритъм и френетична визия "Под едно небе" препраща към иранското кино и преди всичко филмите на Аббас Киаростами. Но само епидермално. Обладан от боготърсачеството си, Грец стеле филма си като крупни метафизични конструкции, където смехът е табу, а сълзите се вкаменяват. През колизиите на Руфие, дребните детайли на общуването или екстремните обстоятелства, авторът постига мощното си внушение за фундаменталната важност на Избора в човешкото движение напред. И зарежда с позитивна енергия, филтрирайки съпреживяването.
Органична част от въздействието на "Под едно небе" е визията, побрала в себе си емоция и рацио. От една страна, наблюдаваме математически изчислена композиция, където е невъзможно да поместиш дори детайл, за да не нарушиш архитектониката на цялото, а от друга - хипнотичен интензитет на образите, сякаш изваяни от художник. В този филм Емил Христов е не просто концептуалист, а живописец от ранга на колегата си Роби Мюлер в "Порейки вълните" на Ларс фон Триер например.
"Под едно небе" е наистина силен филм, но според мен би бил още по-силен, ако думите бяха по-малко, а работата с актьорите - повече (Николай Урумов обаче демонстративно се отърсва от байганьовското си амплоа напоследък). На моменти Грец е съумял да обуздае тягата си към словото, но по-често тя се е отскубнала от волята му за простота и му е изиграла лоша шега - накарала е автора да забрави собствената си теза за "мълчанието на филмовия образ". За да бъда честна докрай, няма да подмина и чисто формалните си дразнители: фалшивото момчешко присъствие, немотивираният екстаз на Руфие на синджира, едроплановото полюшване на ключа върху хотелската врата...
Но това са наистина бели кахъри на фона на мащабните обеми на филма. Навярно затова Ханс-Йоаким Шлегел (селекционер на Венеция за Източна Европа) обяви още на София Филм Фест, че ще покани "Под едно небе" в състезанието за тазгодишния "Златен лъв". А в него български филм не е участвал от 1989, когато "Единственият свидетел" на Михаил Пандурски получи 3 награди. Обаче "Под едно небе" има проблем: колкото и да е популярна дигиталната техника по света, на престижните кинофоруми се изискват копия на 35 мм. Грец и Емил Христов са си свършили работата. Сега топката е в ръцете на държавата. "Под едно небе" е чуден повод за завръщане на българското кино във Венеция. Пък току-виж и продуцентът БНТ най-после излъчила филма. "Когато заживееш на село, усещаш как сферичните кръгове, натегнати около шията на твоето Аз, се разхлабват и разтварят. Те стигат до хълма, после до отсрещните ридове, опират хоризонта. Под напора на вятъра, под светлината на природната живомяра започваш да забравяш своето Его. Постепенно ставаш част от земно-водно-въздушното обращение. Тогава ставаш по-храбър и по-прибран. Сближаваш се със себеподобните не поради етически причини, а поради дъжда, слънцето, хълмите. Етиката не може да съществува вън от ветровете и широкия въздух. Етиката се превръща в морал само когато хората живеят заедно под небето, наведнъж изпод облаците на природното време." (из "Неведоми пътища", стр. 397)

Геновева Димитрова



Под едно небе, 2003, БНТ, 85 минути
Сценарист и режисьор - Красимир Крумов
Оператор - Емил Христов
Художник - Георги Тодоров-Жози
Костюми - Боряна Семерджиева
Музика - изпълнения на Ерджан Ирмак
В ролите: Марта Кондова, Красимир Доков, Румен Трайков, Николай Урумов, Леонтина Ардити, Месуре Сюлейман, Пламен Димитров, Иван Савов и др.