Сезонът и фестивалите

Лично, съвсем лично

"Какви са най-новите тенденции в нашия театър?" - пита местната журналистка, отразяваща поредния театрален фестивал. Тя обикновено е чаровна и изпълнена с незнание какво пита. Ти си благодарен, че все пак се ограничава само с "нашия театър" и с "най-новите тенденции" и е оставила на мира световния театър и тенденциите от миналата година, усмихваш се на задната седалка на репортажната радиокола, правиш премерена пауза и започваш...
Започваш да се чудиш какво да кажеш. То трябва да е истина, да бъде атрактивно и кратко. Преди да си произнесъл и първите думи, разбираш, че се проваляш, ръцете ти се изнервят, изреченията ти текат като пунктир с трудни за прекъсване паузи, а думите ти са "измити" от всякаква многозначителност, тоест съвсем не са онези, които си си мислил, че би казал, ако... Стискаш зъби, приписваш си бодрост и накрая съвсем нагло подхвърляш: "Стана ли?". Знаеш, че ще чуеш: "Да, стана." Чуваш го. Излизаш от колата. Навън е по-слънчево отвсякога, подухва ветрец - на теб ти трябва толкова малко... Заричаш се, че вече никога... Но отиваш на друг фестивал и въпросът за най-новите тенденции те настига - неумолим като проклятие.
Започваш да си мислиш, че това е някаква лоша шега на професията, че не може никой и никъде да не вижда(т) нелепостта на ситуацията, че причината е в теб, в слепотата ти за най-новите тенденции, в накърнеността на професионалните ти сетива. Нищо не ти коства да го признаеш, защото там някъде в себе си успокоително си шепнеш, че не е точно така, че си имаш достатъчно сетива, за да си вършиш порядъчно работата, и - което е по-важното за теб, - че онази наслада, която получаваш от някои спектакли, си е твоя, тя ти стига, тя прави някои твои часове и дни някак по-поносими.

Благото на фестивалите

Та животът все пак е милостив. Има вече толкова много фестивали. Те по дефиниция би трябвало да облекчат описаните по-горе терзания. Ако през сезона театралната продукция се изсипва хаотично върху теб и картинката му поне на пръв поглед е аморфна и вътрешно противоречива, то през последното десетилетие (като правило, между 5 май и 10 юни, но и през ранната или късната есен) се правят достойни усилия по "подреждането на пъзела" на стореното през годината. Всеки от фестивалите тъче своята си черга, работи своята си крива нива и никой от тях не зачерква необходимостта от другия или другите.
По-главните фестивални центрове са (изброяването е според обичайното време на провеждането на съответните форуми): Благоевград, Търговище, Шумен, Габрово, Враца, Варна, Бургас, Пловдив, Пазарджик, Русе... Нещо пропускам, нещо споменавам все още в аванс. За зрителите в тези градове дори такива, каквито са, фестивалите са празник. Само това да беше - вече има смисъл от усилията по организирането им. Но никой от тях не се превърна в нещо, което истинският любител на театъра не може да си представи, че ще пропусне. (Такива са някои кинофоруми, провеждани у нас.)
По пътищата между изброените по-горе градове се лутат често едни и същи спектакли и на пръв поглед само този факт би бил достатъчен да ги определи като "събитията" на сезона. Често е точно така, но обикновено всичко е по-сложно и понякога нелепо. Защото има спектакли, като "Албена" на Народния театър, който беше селекциониран и за Благоевград, и за Варна, а можеше да участва и в Шумен, но не беше включен в афиша им заради... един кон. Половин царство бе готов да даде популярен театрален персонаж за кон. Примерът му очевидно не е заразителен. Причините - обясними: финансови. (Представям си как Ромео Попилиев би строил тихите си вметки: Един кон все още е нещо по-скъпо от един човек, пък бил той и цяла вселена, т. е. нещо, включващо и много коне и така нататък... Къде е младата журналистка?)
Разбира се, за разлика от описаното от Йордан Йовков село, което внезапно разбира, че без Албена с нещо важно ще е по-бедно, фестивалите ни - до един - без "Албена" могат. Можаха. Очевидно могат и без "Платонов" по Чехов (копродукция на ДКТ - Хасково, и Нов драматичен театър "Сълза и смях", постановка Лилия Абаджиева), и без "Марат/Сад" по Петер Вайс (копродукция на ДТ - Варна, постановка Явор Гърдев), и без "Вещици и попове" (Драматичен театър "София", постановка Пламен Марков), и без "Нощта преди горите" от Бернар-Мари Колтес (Драматичен театър "София", постановка Владимир Петков, хореография Мила Искренова), и без "Балканите четат Радичков" по "Лазарица" на Йордан Радичков (международен проект на фондация "Сцена Балкани" и РДТ - Смолян, осъществен от четирима млади режисьори от Македония, Гърция, Турция и Сърбия под художественото ръководство на Крикор Азарян)... Можаха и без селекционираните, но не пристигнали наистина по обективни причини, спектакли. Така например Националният фестивал на малките театрални форми във Враца се лиши от два спектакъла (което облекчи журирането, но ограби публиката): "Разбиване" от Нийл Лабют на Народния театър "Иван Вазов" (постановка Снежина Танковска) и "Доказателство" от Дейвид Обърн на Театър 199 (постановка Галин Стоев).
И как да ги укорим, когато знаем, че и парите не стигат, и профилът (формулата) им е друг(а)... Само че цялата работа не е само в това.
Никой от театралните фестивали не прояви куража и характера да отстои простата формула на подбора за афиша си: най-добрите спектакли за последния сезон. (Преди години "Варненско лято" заявяваше тази амбиция, но и тя се изгуби някъде по пътя му.) Разбира се, давам си сметка за достатъчно голямата релативност на понятието "най-добри спектакли". И все пак тази релативност не е абсолютна. И основният проблем пред нея не е финансов. Той е свързан с професионалната и човешка безкопромисност, с отговорността пред професионалната колегия и пред публиката в съответния град за направената селекция, ако щете и с чувството за отговорност пред художествената ни история. Няма нищо притеснително, ако през даден сезон на някой от фестивалите даден театър е представен с повече от една постановка (значи сезонът му е бил много успешен!), или даден режисьор е поканен с повече от един свой спектакъл (значи е работил умно и талантливо!), ако някой от абонираните за участие (театри или режисьори) този път не е селекциониран, ако спектаклите в афиша са повече или по-малко от предвиденото... Афишът се определя не от устойчивите съображения "повече хора или институции да са доволни", а от нечия колкото искрена, толкова и отговорна представа за стойностното в днешния ни театър; за онова, което може би сега се ражда и което има нужда от доверие; за онова, което може би си отива от нашите сцени, но пък как вълнуващо и достойно се прощава с нас... Една селекция е творческа хипотеза за утрешната ни сцена и това е толкова по-важно във време на неустойчив интерес към театралното изкуство, във време, когато - да перифразирам популярното клише - старото вече е невъзможно, а новото още търси себе си и своите автори.
Така че не е лесен отговорът на въпроса дали показаното на различните фестивали е истинската картина на търсенията и успехите на нашия театър през съответната година. Все още неприемливо често безгрижието си подхвърля овехтели зарчета на безотговорността. Защо лениво се учудваме тогава, че по-вероятният резултат е случайността.
Като правило фестивалите нямат достатъчно висок хоризонт на художествената си амбиция, по различни причини те повече държат изобщо да се състоят, отколкото да се питат: а как се състояхме? И тук критиката - фестивалната критика, пиша го без ирония - има още много работа за свършване. При нас не се коментират сериозно (дори до скандал - като при германците например) принципите и конкретните селекции. Често само на думи се отчита гледаемо ли е селекционираното заглавие и ще зарази ли то с театър нови зрители. Все още участието в един престижен фестивал не е станало най-висша легитимация на творческия успех.
Разбира се, всичко това е много по-лесно да се напише и по-трудно да се осъществи в реалната театрална ситуация. Затова споменах за високия, художествения хоризонт, който трябва да се провижда във всеки по-амбициозен театрален фестивал. Другото е дни на културата, празници на театъра и на града и т. н. - също много полезно, понякога и приятно, но то не иска да йерархира стойностите, не иска да отговаря на въпроси за тенденциите.
Затова за себе си деля фестивалите най-общо на два вида. Първият са творчески амбициозни форуми, с видим висок художествен хоризонт. Такива могат и според замисъла си би трябвало да бъдат например: Международният театрален фестивал "Варненско лято", Националният фестивал на малките театрални форми във Враца, Друмевите театрални празници "Нова българска драма" в Шумен. Последният форум е и единственият, който заявява грижа за българската драма, което рязко повишава очакванията от него. Вторият вид са изключително нужните популяризаторски театрални празници, най-качествен от които вече традиционно е Националният театрален фестивал "Бяла пролет" в Благоевград. Подобно деление не е високомерно, то просто би отчело мисията, амбицията на даден фестивал. Това би облекчило и отговора на въпрос, който веднъж ми зададоха: Кой фестивал е българският Авиньон? Не знаех. Знаех само, че в дните на всеки фестивал царува клишето: град N тези дни се превърна в театрална столица на България. През май столицата ни става като Матей Миткалото...

А тенденциите?

Въпросът ни преследва, а отговорите ни убягват. В такива случаи помага подмяната на въпроса. Например с този: Промени ли се театърът ни през последните години? Или с този: Какво занимава днес нашия театър? Това са може би по-лесни въпроси и те имат по-простички, често очевидни отговори.
Да, промени се. Ако този път отложим драматичните аспекти от социалното битие на театъра днес, то промените като правило са за добро. Театърът ни се прави от хора, които все по-спокойно и умно изпробват границите на свободата в творчеството си. Той стана по-разнообразен - тематично, жанрово, видово, ако щете. В него ярко и уверено заработи младо поколение режисьори, актьори и сценографи. Не се забравиха и традициите на големия театър: социалната чувствителност; интересът към човека, човеколюбието; желанието хората да бъдат дарени с безилюзорност, но и с надежда; игровостта и т. н. Както никога досега театърът ни е отворен към света, той се съпоставя все по-пълноценно със световния театър и губи комплексите си при това съизмерване.
Другият въпрос: "Какво занимава днес нашия театър?, има много възможни отговори.
Занимава го човекът във времето - екзистенциално и социално, изследва се устойчивостта на човека; способността му на жестока самопреценка, но и способността му да мечтае, да бъде влюбен в живота, в човека до него, в красотата; отказът или невъзможността му да се откаже от илюзиите си и т. н. Много е общо, но кои са по-конкретните думи, с които да се обхванат спектакли като "Франческа", "Зимна приказка", "Каролина Нойбер", "Майстори", "Мечталото", "Вуйчо Ваня", "Фенове", "Без кожа" и, разбира се, изброените в началото... Към тях бих прибавил и два спектакъла, които бяха показани извън програмата на Врачанския фестивал, но ме впечатлиха: "Стълбище" по Людмила Петрушевска (ДКТ - Враца, постановка Стилиян Петров) и кукленото "Нещо хубаво, нещо само твое" (Театър "Ще", авторски спектакъл на Здрава Каменова и Петя Арнаудова).
Друг би изброил други спектакли. Сигурно и нещо пропускам, но зная, че и тези не са малко за една година. Така че годината е нормална, с интересни спектакли, с многогласен диалог със зрителя.
А тенденции? Нека ги оставим на академичната критика и на историците - хора с по-хладни сърца и по-горещи умове... Шега.

Никола Вандов



Тази година сезонът е слаба работа...
Ежегодна реплика