Земното притегляне
е много красиво
През май и юни Васил Симитчиев показа в СГХГ първата си изложба в България. В нея са включени видеоинсталации, обекти, документация от различни негови концептуални акции, както и произведения, специално създадени за пространствата на галерията. Сред тях се отличава работата, приета като "Тайната вечеря" - 13 стола, обърнати с краката нагоре върху дълга, покрита с бяла покривка, маса. Върху седалките на столовете са поставени огромни камъни, а в горната част на краката им са привързани запалени свещи.
Повечето работи на Васил Симитчиев са деликатна намеса в заобикалящата ни среда. Според шведската критика той е "най-самобитният и интересен художник в Швеция, неповлиян от "-изми" и комерсиален модернизъм".
Някои негови проекти са свързани с идеята за трансформация и трансплантация. В "Трансплантация" (Стъкленият кей), 1985, художникът покрива кея Йелмаре на пристанището в Малмьо (6000м2) със стъклени плоскости. След три дни те са разбити от камиони под "диригентството" на художника. Други известни негови акции са "Мостът", 1996; "Водна маса", 1977; "Четене на българската азбука" (Копенхаген, 1988; София, 1991; Стокхолм, 1998; Малмьо, 2000; Черни връх, 2001).
Паралелно с изложбата в СГХГ Васил Симитчиев подреди и свои рисунки в галерия "Саис", които го представят в различна светлина - като художник с фино чувство към реалните форми.


- Това е първата ви самостоятелна изложба у нас. Равносметка ли правите?
- Отдавна мои колеги и приятели очакват да се появя с изложба, а не само със съобщения за проекти и с документация. За мен това е нова публика, близка по език, но нова. С голямо вълнение пристъпих към изложбата. Проблемът при подбора беше не какво да покажа, а какво да не покажа. Някои работи създадох специално за изложбата. Като "Тайната вечеря" или видеоинсталацията "Мама", където ходя с майка ми. Като куфарите, с които съм обикалял, или чантата с лампичката, с която съм ходил 30 години.
- Почти едновременно с тази изложба открихте и друга - в галерия "Саис".
- Да. Наречена е "Апендикс" и е интересна по друг начин. Тя не случайно съществува едновременно с инсталациите, защото показва рисунки - по-стари, но доста реалистични. Като оставим настрани факта, че в тях няма нищо комерсиално, те доказват, че никога не съм влизал в някакви "изми" или стилове. Всичко е направено с намерение за истинско усещане и изживявяне.
- Как възприемат изкуството ви в Швеция?
- В увода към албума за моето изкуство проф. Фолк Едуардс ме определя не като американизиран концептуалист, а като славянин, защото за разлика от сухия концептуализъм, в дълбочината си съм поетичен. Материалът е озаглавен "Васил е една прелетна птица". После следват много интересни есета на Дан Джонсон. Той свързва работите ми с развитието на изкуството изобщо. Пише дори за проекта ми за мавзолея. Исках да разрежа мавзолея на две и да бутна едната половина, а разрезът да показва онова, което е вътре. Нарекох проекта "Възможната дисекция" и го бях показал в СГХГ. Тогава темата беше много актуална и проектът предизвика полемика в пресата. Резултатът беше, че ускорих събарянето на мавзолея.
- Използвате естествени материали. Повечето от работите ви са деликатна намеса в средата, всичко изглежда някак естествено. Как го постигате?
- Гледам да не правя едно произведение само за себе си. То трябва да създаде атмосфера. За това трябва пространство. Виждам пространствената инсталация като скулптура дори когато е на видео. Произведението винаги е мой автопортрет. Работя с различни материали на едно място. Специално масата върху крушките е изградена от различни елементи, които дружат един с друг. Така се получава един организъм.
- В "Тайната вечеря" също можем да видим подобно смесване на различни елементи. Лесно ли достигате до крайната идея за реализирането на дадено произведение?
- При мен нещата не стават спонтанно. Идеята трябва да узрее до такава степен, че да я почувствам действително моя. Наричам този период бременност. Понякога продължава с години. Живеех с големи съмнения за тази работа, преди камъните да се появят като завършек. Те притискат столовете и въздействат не само като материал, а и като тежест, като засядане... Не мога да го определя точно. Всъщност, когато мога да обясня своя идея с думи, не я осъществявам. За мен изкуството е над думите. То се занимава с откриване на въпроси, а не с отговори.
- Завършил сте скулптура при Любомир Далчев през далечната 1962. Как преминахте към концептуалното изкуство?
- Не го виждам като преминаване. Всъщност е развитие. Продължавам да бъда скулптор. Когато изобразителното изкуство закъсва като цяло, художниците се обръщат към скулптурата. Пикасо например започва да прави скулптура, а Марсел Дюшан - скулптурни обекти. Защото скулптурата притежава пространственост - едно физическо измерение повече. Докато в плоскостни изкуства като живописта и графиката се създава илюзия за форма. Скулптурата е много специална и е много трудна, защото при нея не се пресъздава, а се създава.
По времето, когато с Йордан Вампоров и Крум Дамянов бяхме студенти, много ни респектираше изключителната фигура Любомир Далчев. Той възпита у нас любов към скулптурата. Много показателно е, че никой не се опитва да го копира и да му подражава. Научихме се на други, по-важни неща - да отстояваш себе си, да бъдеш себе си. В този смисъл на студентите си съм казвал: "Мога да ви науча на някои неща, но не мога да ви науча как се прави изкуство". Така че преминаването ми към други форми на изобразяване е на базата на скулптурни усещания.

- От 1975, вече 28 години, живеете в Швеция. Как ви влияят двете култури?
- За мен Швеция е чудесно ателие. Но там правя неща, които са резултат на заседнали у мен усещания, обработвани с години. Естествено, голяма част идват от България. И може би те носят поетичността, която шведите виждат в моите работи. В никакъв случай не се стремя да приличам на някой друг, защото така ще започна да не приличам на себе си.
- Около изложбата Export-Import, която беше в СГХГ преди вашата, възникнаха множество въпроси. Един от тях беше: в стремежа си да станат част от глобалния свят на изкуството, художниците не губят ли културната си идентичност?
- Колкото по-силен е един художник, толкова по-силно е изявен индивидът в него. Такъв художник навсякъде е емигрант и навсякъде си е вкъщи. Напуснах България, защото тук като художник се чувствах емигрант. Насила космополитен не можеш да станеш. Виждам, че художниците тук имат голям потенциал, обаче прекалено искат да се освободят от идентитет. Мисля, че съм по-български от някои техни неща. Сега художниците имат възможност много да ходят, да участват на различни места. Ние нямахме такава възможност. Интересът към източното изкуство зад стената е голям, но тази стена изчезна и не виждам източни художници, пълнотата на нашия характер, който много липсва на Запад. Според моя колега-швед Уле Бониер (известен авангардист в Швеция, който живее в Америка), разликата между американеца и европееца е в една роза. Американецът я описва така: "Стеблото е дълго 15 см, има бодли, няколко зелени листа, може да е червена на цвят и мирише." Докато европеецът казва: "Една роза... Какво ухание... Това е символ на любовта!" Ние, които виждаме любов и красоти в тези неща, а, понеже сме и славяни, е още по-страшно, не можем да рисуваме само бодлите или цвета на листата. Някой беше казал, че истинският художник не е национален. Целта не е да направиш едно видео и да кажеш, че то е изкуство, а зависи какво ще кажеш с него. При това момче, което беше направило фасулчета с българското знаме, формалният момент е хубав, но, ако има и дълбочина, ще е още по-хубаво.
- Основател и ръководител сте на Свободната академия за експериментално изкуство в Стокхолм. Какво целяхте със създаването й?
- Свободната академия всъщност не е училище. Това беше 6-годишен проект в рамките на академията Констфак, където преподавах. Името взех от Свободната академия на Йозеф Бойс. Започнах проекта, защото от времето на Бойс (преди това и Марсел Дюшан) се направиха големи скокове във виждането за изкуство. Но реално от тогава до сега нищо не се беше случвало. Нещата се комерсиализираха и реших, че трябва да се даде нова възможност. Така че отворих вратите на интересуващите се от различни отдели на Академията да експериментират нещо ново. Излизане от пространството на галерията - пълна свобода. Стигна се и до изложби от неизкуство, което, поставено в тази среда и наричащо се изложба, стана изкуство. Изложбата все още е начин да се показва изкуство. Тези неща ги споменавам, защото Бойс искаше да излезе от рамките на галерийното пространство. Аз самия също излязох. Даже се отказах от ателие, за да се пренеса в друго измерение, в съвсем свободно пространство.
Свободната академия беше свободен терен, където посрещахме и поети, и свещеници, и философи. Оказа се, че в Швеция е необходим накакъв напредък за младата генерация. С мои студенти тогава направихме изложба и на "Шипка" 6 през 1991. Освен София, посетихме и Атина, Копенхаген, Париж, Хелзинки. Това беше начин да се пробваш не само в пространството, но и социално. Да видиш как реагират различните хора, дори тези, които не са виждали изкуство.

- Тогава сте работил съвместно с "Изкуство и приятелство днес" на Йордан Вампоров.
- Ние всъщност открихме студиото му тук. Това беше първи сигнал в България за нови възможности. Дни след като открихме изложбата на "Шипка" 6, а това беше по времето, когато хората скачаха пред парламента, при Йордан Вампоров се събраха най-интересните и най-значителни художници и интелектуалци. Беше пълно. Имаше специално озвучаване, бяхме запалили свещи... Тогава аз гладих българското знаме. Изобщо беше пълно с електричество.
- Често използвате електричество и светлина...
- Да, но аз правя разлика между естествена светлина и електричество. В Швеция е много тъмно и всичко се прави на крушка, но тя и незапалена, и запалена, за мен е само обект, защото крушката не е светлина. Тя е осветление. А тя, миличката, това наше изобретенийце, се мъчи да стане малко слънчице. Наричам я травестит, защото всъщност няма ясен пол. Тя винаги ме е съпътствала. Тя е актьор, който заема различни позиции на сцената. Доста пластична е и много добричка - обслужва ме, когато трябва. В горния салон на галерията например тя свети в светъл ден. Не съм я загасил, за да активирам нейната слънчевост. Докато на свещите, които съм използвал в "Тайната вечеря", им трябва тъмнина. В свещта и пламъка има елементи от нашето тяло. Това е природна светлина. Тя е истинска.
- Работите ви се развиват във времето и след това изчезват, но се запазва чувството, усещането и споменът за тях...
- За моята работа са характерни две неща. Първото е краткотрайността. Художественото произведение не е вечно. Дали то ще просъществува 1000 или 2000 години, за вечността няма голяма разлика. Но по отношение на дължината на човешкия живот може и да е по-дълго. Интересувам се от раждането на художествения продукт. Той може да изчезне за миг, но споменът и може би мъничката легенда го държат жив. Спомняйки си за някоя моя работа, човек я вижда в себе си. Ако 100 души са я видели, в спомените им съществуват 100 художествени произведения. Аз се дистанцирам от работите си. Нямам ателие и много рядко пазя или разглеждам старите си работи. Ако се "закова" и непрекъснато трябва да се доказвам, като си казвам "Ах, колко добре рисувам!", не мога да отида по-нататък и непрекъснато ще стоя на една спирка. Приемам за възможно най-краткото нещо хепънинга. Той не трябва да се прави с репетиции, а само веднъж - с всичките рискове, които носи.
- Често в работите си свързвате различни места и събития, като в проекта с прехвърляне на част от Червения площад в градината на Белия дом и обратното...
- Там политиката ми попречи да осъществя идеята си. Това трябваше да е подарък от шведското правителство като монумент на размразяването. Обаче точно тогава се случи така, че в шведски води изплува съветска подводница. Затова работата съществува само като проект. Така че и да не е осъществен проектът, идеята живее. Подобно нещо се случи и с проекта ми за легналата фасада на една комшийска къща, който също не успях да реализирам. Цялата околност трябваше да се срути, защото общината искаше да разчисти терена за построяване на хотел. Много обичам хоризонталните неща. Земното притегляне е много красиво нещо. Снимах къщата през всички етапи на развалянето й. Но в общината не ми разрешиха да осъществя идеята си, защото щяха да изгубят изборите. По тази причина идеята също съществува само като проект и рисунки.
- Как възприемаха работата ви "Четене на българската азбука" там, където е била реализирана?
- Честно казано, от мен беше възприета най-силно. За пръв път направих този проект през 1988 в Копенхаген, когато разбрах, че в България този празник изчезва от града. Направих си мой празник. Да произнасяш в свободното пространство българската азбука - това е повече от молитва. Огромна е разликата дали в училище второкласник ще прочете азбуката за бележка, или ще прочетеш тази азбука по собствено желание. Това е нещо невероятно - побиват те тръпки, изпотяваш се. Това е повече от всяко стихотворение. Тази работа съм я правил много пъти. В музея за съвременно изкуство в Стокхолм например Йордан Вампоров прочете азбуката по телефона от София на 24 май в 12 часа и хората се спираха, за да я слушат. За мен това е почитане. Преди 2-3 години я четох сам на Черни връх. Само един човек дойде, за да ме снима.
- Какво още се вписва в обхвата на интересите ви?
- Не съм художник, ограничен в образи. Интересува ме звукът. Интересува ме философията на съществованието. Моето и изобщо на човека. Интересува ме времето като фактор. Например занимавал съм се със звук, сгъстявайки го в една таблетка. Също така съм вграждал звука в бетон - Петата симфония на Бетовен. И може би като напредне техниката, този бетон ще звучи като грамофонна плоча. Така че нещата се варят в един котел.
- Изкуството експеримент ли е, игра ли е?
- Да, но доста сериозна игра...

23 май 2003

Разговора води Светла Петкова


Васил Симитчиев е роден на 25 юни 1938 в София. През 1962 завършва скулптура в софийската Художествена академия в ателието на проф. Любомир Далчев. От 1975 живее и работи в Швеция. От 1985 до 1996 е професор и префект на отдела по скулптура в Академията за монументални и приложни изкуства "Констфак" в Стокхолм. През 1988 основава и ръководи "Свободна академия" за експериментално изкуство в Стокхолм. Получава известност с концептуалните си проекти. Работи в областта на пърформанса и видеото.
Разговор с
Васил Симитчиев