Тоталната литература
на Томас Бернхард
За половин календарна година в България излязоха две книги - "Племенникът на Витгенщайн" в превод на проф. Владко Мурдаров (ИК "Атлантис КЛ") и "Старите майстори" в превод на доц. Владимир Теохаров (ИК "Критика и Хуманизъм") - от големия австрийски писател Томас Бернхард, починал през 1989 година. Това постепенно запълва бялото петно България в "континента Бернхард".
"Континентът Бернхард" - така беше озаглавен един обемист сборник, издаден във Виена през 1995 година и посветен на рецепцията на австрийския белетрист в Европа. В този сборник излезе и моя статия за възможната рецепция на Бернхард в България - защото към онзи момент действителна рецепция просто нямаше. Редакцията на "Култура" прояви интерес към този текст, който с удоволствие предлагам в доста съкратен вариант и с уговорката, че е писан за чуждестранна публика. Надявам се до края на годината в издателство "Атлантис КЛ" да излезе в мой превод и романът на Томас Бернхард "Потъващият" (работно заглавие), който в някакъв смисъл може да се нарече и портрет на големия канадски пианист Глен Гулд. Към този роман, в аванс - оценката на един италиански критик в сборника "Континентът Бернхард": "Книгите на Бернхард са литературна сублимация на неговите неврози".


До 80-те години на века Томас Бернхард беше известен в България само на тесен кръг познавачи на немскоезичната литература. Сред първите, които заговориха за него, беше голямата българска поетеса Блага Димитрова. Относителното късното "откриване" на Томас Бернхард може отчасти да се обясни с липсващите културни пластове, които бяха необходими за разбирането на неговите текстове. В професионалните среди по онова време Томас Бернхард вече бе започнал да привлича вниманието, но за широката публика и за издателствата по-интересни немскоезични автори бяха Макс Фриш, Хайнрих Бьол, Гюнтер Грас, Фридрих Дюренмат. При това през 80-те години този избор почти не беше резултат от политически или идеологически диктат: просто след десетилетната стагнация именно автори като Фриш, Бьол или Грас осигуряваха по-лесен достъп до следвоенната немскоезична литература.
Тъй че - поради липсата на оригинални и критически текстове - по онова време можеше да се говори по-скоро за възможната, отколкото за действителната рецепция на Бернхард в България. Освен сборникa "Диханието" (бел. ред. - в превод на Александър Андреев), на български се бяха появили само три по-кратки текста от Бернхард, а тук-таме в литературната периодика излизаха и препечатки на критически текстове. Показателна за тогавашната ситуация е и комично-злощастната съдба на "Диханието". Сборникът, чиято много интересна корица беше създадена от Ада Митрани (тя отдавна вече живее в САЩ), се появи по книжарниците само за няколко дни, след което - по неизвестни причини - авторът развали договора си с издателство "Народна култура" и книгата беше изтеглена от пазара.
Сходна съдба имаше и пиесата "Площадът на героите", която през 1991 година преведох по поръчка на Малък градски театър "Зад канала". Тази скандална пиеса вече бе предизвикала интерес в българските театрални среди, тъй че драматуржката на театъра се надяваше на успех. Антибюргерският патос на Бернхард в "Площада на героите" по онова време в България можеше да се разчете като антиконсервативен, тоест - напълно в съзвучие с времето и политическата ситуация. Освен това някои от темите в пиесата - например за родството между социализма и фашизма или за лъжливостта на пресата - бяха съвсем актуални за българската публика. Чисто австрийските пластове в "Площада на героите" обаче щяха да останат неразбрани, доколкото по онова време разпространената представа за "Запада" беше много обща и аморфна. На софийска сцена "Площадът на героите" навярно щеше да прозвучи като семейна драма със силни социално-критични и политически акценти - стига, разбира се, да бе стигнала до постановка. Това обаче за жалост не стана.
* * *
Сборникът "Диханието" беше замислен като първо представяне на Бернхард в България. Самият едноименен роман в голяма степен е типичен за основните теми на Бернхард: сложността на отношенията между индивидите, първичността на духовното над материалното, творческият порив като спасително самоутвърждаване. А подбраните разкази в сборника по онова време се вписваха в една друга традиция - в традицията на, да ги наречем така, абсурдистите от "втората вълна" (например Славомир Мрожек), които печелеха популярност в България. От гледна точка на българската литературна традиция повърхностният прочит на Томас Бернхард най-напред би го подвел под знаменателя "национален нихилизъм". Поради различни литературно-исторически причини част от българската публика е свръхчувствителна към автори, които със скепсис, ако не и с ирония поставят под въпрос системата на така наречените "национални ценности". В една рецензия за романа "Изличаването" аз се опитвам да анализирам възможната рецепция на Бернхард в България именно от тази гледна точка:
"В този роман Бернхард предлага универсален ключ за тълкуване на всичко, излязло изпод перото му през последните трийсет години и в същото време задълбочава онези теми, които предизвикаха масово възмущение срещу него в Австрия. Консервативният читател се чувства, от една страна, лично засегнат, а от друга - намира потвърждение на всички свои втвърдени нагласи. "Няма нищо свято за този Бернхард", казва си въпросният читател. "Той е един циник и мизантроп. Той не познава живота, не познава болките и радостите на обикновения човек. С лека ръка задрасква изконните човешки ценности: любовта към родното, привързаността към семейството, вярата в Бога, уважението към реда, почитта към покойниците..."
Болестта, смъртта и страданията на духовния човек - други важни теми у Бернхард - могат да влязат в диалог с българската литература от първата половина на XX век. С налагането на социалистическия реализъм след Втората световна война обаче подобна проблематика за дълго време беше табуирана като декадентска и несвързана с истинския живот. Героическата романтика на "социалистическия подем" измести от българското културно съзнание естетиката на страданието и едва в края на 60-те години се появиха първите плахи опити за сближаване с автори като Кафка, Сартър или Камю. В послеслова си към "Диханието" между другото отбелязвам:
"На пръв поглед сякаш се налагат темите за болестта, алиенацията, непригодимостта на отделния индивид към социалната среда, неговото безсилие, умствената му и физическа немощ. Светът, в който живеят (или по-скоро вегетират) героите на Бернхард, е странен, почти абсурден, читателят надзърта в него сякаш през запотено стъкло. И няма значение дали разказвач е болният юноша от "Диханието", полудяващият лесовъд от "Шапката" или безсилният отмъстител от "Яурег" - всички те, подобно на нощни пеперуди се блъскат в осветените прозорци на една враждебна действителност. Но когато читателят се залута в безкрайните лабиринти на монологичното повествование, където зад всеки ъгъл го дебнат нелепи ситуации, гротескни картини и комични в прекалената си трагичност герои, става ясно, че Томас Бернхард не е просто един от многото пророци, вещаещи края на света. Болестта, човешката непригодимост и потискащият страх - пренесено от Бернхард върху хартията, всичко това престава да бъде самоцелно лутане, а се превръща в акт на освобождаване, в спонтанна защитна реакция срещу необяснимата и абсурдна действителност."
Българските преводи на Брох, Шопенхауер и Киркегор непосредствено преди политическата промяна в страната създадоха благоприятна интелектуална ситуация за издаване на по-представителен сборник с произведения на Томас Бернхард. В един проект за съставителство, включващ още романите "Едно дете" и "Потъващият", представям по следния начин романа "Дървосекачество":
"И в този свой роман австрийският белетрист доказва устойчивото си предпочитание към определен набор от идейно-философски внушения и стилистични похвати. Централните теми отново кръжат около проблема за телесната и духовна немощ на модерния човек (и по-точно - на интелектуалеца), за липсата на диалог с околните, за стерилността на мрачно-абсурдния свят, който обитават героите. Бернхард отново пише за дълбоката безизходност на "духовния човек", който е надрасъл лицемерието на своята среда, но не е способен да се откъсне от нея. Неприкритата му ирония и този път е насочена към бутафорната фасада на нещата, към "декоративността" на всяка ситуация и дълбоката безсюжетност на живота."
"Екзистенциален клоун", "зловещ пророк", "иронично обсебен архангел" - международната литературна критика изобилства от етикети за самия автор, но за тоталната литература на Томас Бернхард като че ли все още няма точно определение. А за потенциалния български читател това е още една клопка, доколкото липсващите контекст и вътрешнолитературна комуникация не могат да се набавят току-така. Най-типичен пример в това отношение е романът "Изличаването":
"Тоталната литература на Бернхард може да се декодира с помощта на две понятия, които предоставя самият автор: преувеличаването и изличаването. Преувеличаването като най-великата тайна на всяко творчество, на всяка философия и изобщо на духа, и изличаването като единствен начин да се освободиш от целия предметен и духовен баласт, който неусетно трупаш, вървейки към старостта. А какво е отношението на подобно тълкуване към приключенията на т. нар. обикновен читател, който неразумно посегне към "Изличаването"? Много просто: това тълкуване ще му помогне все пак да запази известно присъствие на духа и да не се срути незабавно в пропастта на отчаянието. Защото и действителността, и литературата, които предлага Томас Бернхард, са наистина отчайващи за всеки нормален човек с традиционни етически и естетически представи. Романът е абсурдна енциклопедия на екзистенцията и трябва да се чете именно като енциклопедия. Почти невъзможно е да го прочетеш от начало докрай, много по-естествено е да "правиш справки", да четеш оттук-оттам, да сглобяваш света от отделните "статии", които ти предлага повествователят."

Александър Андреев

Александър Андреев (1956) работи като журналист в радио "Дойче веле", Кьолн. Преводач и писател на свободна практика. Автор на книгите "Степени на свободата" и "Нови степени на свободата".