Това самоубийство е планирано отдалеч, мислех си, то не може да бъде спонтанен акт на отчаяние.

Глен Гулд, нашият приятел, най-големият клавирен виртуоз на столетието, също доживя само до петдесет и една, мислех си, влизайки в странноприемницата.
Само че, за разлика от Вертхаймер, той не се самоуби, а умря, както се казва, от естествена смърт.
Четири месеца и половина Ню Йорк и през цялото време Goldbergvariationen и Die Kunst der Fuge, четири месеца и половина Klavierexerzitien, тези заглавия Глен Гулд изговаряше само на немски, мислех си.
Точно преди двайсет и осем години ние живеехме в Леополдскрон и учехме при Хоровиц, от когото (ние двамата с Вертхаймер, но не и Глен Гулд, естествено) през онова дъждовно лято научихме повече, отколкото през осемте години преди това в Моцартеума и във Виенската академия. В сравнение с Хоровиц всичките ни дотогавашни професори се оказаха кръгли нули. Но тези ужасни преподаватели ни бяха необходими, за да можем да разберем Хоровиц. Два месеца и половина валя без прекъсване, а ние се бяхме затворили по стаите си в Леполдскрон и работехме денонощно, безсънието (на Глен Гулд!) беше се превърнало в наше основно състояние, тъй че нощем усвоявахме онова, което Хоровиц ни преподаваше през деня. Не хапвахме почти нещо и през цялото време нито за миг не усетихме онези болки в гърба, които инак непрекъснато ни мъчеха, докато учехме при предишните си професори; при Хоровиц тези болки изобщо не се появиха, понеже при интензивността, с която работехме, те просто нямаше как да се появят. Когато приключихме курса при Хоровиц, вече беше ясно, че Глен е по-добър пианист дори от самия Хоровиц, и у мен внезапно се породи усещането, че Глен свири по-добре от Хоровиц, от този миг нататък за мене Глен стана най-големият клавирен виртуоз на света, никой от пианистите, които слушах от този миг нататък, не свиреше като него, дори Рубинщайн, когото винаги съм обичал, не беше толкова добър. Ние двамата с Вертхаймер бяхме на едно и също равнище, Вертхаймер също повтаряше, че Глен е най-добрият, ала никой от двама ни не смееше още да каже, че той е най-добрият пианист на столетието. Когато Глен се прибра в Канада, ние наистина изгубихме своя канадски приятел и не вярвахме, че някога пак ще го видим, понеже той бе обсебен от своето изкуство по един начин, който ни караше да мислим, че това състояние не може да продължи много дълго и той сигурно скоро ще умре. Ала две години след курса ни при Хоровиц Глен изсвири "Вариациите Голдберг" на Залцбургския фестивал, същите вариации, които две години по-рано, докато бяхме заедно в Моцартеума, той репетираше денонощно и заучаваше отново и отново. След концерта му вестниците писаха, че дотогава нито един пианист не е свирил "Вариациите Голдберг" така изтънчено, тоест, след концерта му в Залцбург те писаха онова, което ние знаехме и твърдяхме още две години по-рано. След концерта имахме уговорка да се видим с Глен, в "Ганзхоф" в Максглан, една стара странноприемница, която аз обичах. Пиехме вода и мълчахме. Още в началото на срещата ни аз без никакво колебание бях казал на Глен, че двамата с Вертхаймер (който беше дошъл специално от Виена) нито за миг не сме се надявали да го видим отново, измъчвани от единствената мисъл, че след завръщането си от Залцбург в Канада той бързо ще рухне, ще рухне поради своята обсебеност от изкуството и своя клавирен радикализъм.

Началото на романа на Бернхард Потъващият (работно заглавие)

Превел от немски Александър Андреев