Сбъркани пътепоказатели
Гледах филма "Един войник, една армия" с автор Венелин Петков като член на селекционната комисия за наградата "Джеймисън", връчена за първи път у нас по време на тазгодишния София филм фест. Първото чувство бе възмущение. Що за наглост - да предадеш за участие в конкурс за документално кино нещо, което може да бъде определено в най-добрия случай като разширен репортаж, но в никакъв случай не и като филм. После се успокоих, че авторът все пак е млад човек и може да не е имал време да гледа документални филми, та да знае разликата. Творбата му носеше криволичещия почерк на първолак, бързащ да покаже образа си на екрана на мама, пък тя от своя страна да се похвали на съседката. Може би пък да не е попаднал на свестни учители и никой досега да не му е казал, че в доброто кино авторите обикновено се самоизразяват чрез героите, думите, визията, а не като гледат да се настанят пред камерата възможно най-често. Всичко това са грешки на растежа, преодоляват се...
Но това, което трудно би се преодоляло, е отношението на автора към темата. "Един войник, една армия" е правен така, сякаш в световното кино не съществуват "Военно-полева болница", "Апокалипсис сега", "Пълно бойно сняражение", "Коса" (за сведение на автора - има ги във видеотеките). Не говоря за финансовата и визулна мощ на споменатите филми, в това отношение сравненията са нелепи, а за светогледа, който те предлагат. Армията носи националната слава, която обаче е заредена със самоунищожителна сила, казват те. Американската армия е най-прекрасното нещо на този свят, твърди Петков, без изобщо да се опитва да прави какъвто и да е анализ. "Един войник, една армия" може да бъде произведение на PR-отдела на американската армия, но е някак срамно, когато под него стои името на български журналист. Венелин Петков е заел унизителната поза на приклекналото край шосето овчарче, което, накривило калпака, с блеснали, пълни със завист очи гледа към прелитащите лъскави автомобили. "Един войник, една армия" е свидетелство за загубата на достойнството. Причините за неговото създаване са извънхудожествени, извънжурналистически, направо казано - битови: разходка из Америка на чужда сметка.
Тогава, през февруари, колегите от селекционната комисия (хора с различни творчески пристрастия, с които често сме изпадали в професионални спорове) бяха на същото мнение и "Един войник, една армия" бе приет като поредното телевизионно недоразумение. Без коментар. Едва ли щях отново да се сетя за него, ако от телевизионния фестивал в Албена не дойде новината, че "филмът" е спечелил гръмкото Гран при. И че героите на фестивала са Слави Трифонов и Венелин Петков(?!). Не съм от постоянните почитатели на "Шоуто на Слави", но не мога да не призная, че вече години наред то се състезава само със себе си. Българската телевизионна среда не можа да роди конкурент, то е шоу-самотник и най-вероятно грешките му идват точно оттам. Погледне ли се в огледалото, вижда само себе си, а това до голяма степен е свързано с главозамайване. Но така или иначе от БГ-телевизиите в този раздел няма друг достоен за награда. Не е така положението обаче с другия "герой" - Венелин Петков. Още преди години, когато режисьорът Георги Дюлгеров бе начело на Армейския аудио-визуален център, там бяха произведени доста филми, разказващи за армиите на държавите-членки на НАТО. И в тях режисьорите успяха да запазят баланса между волята на поръчителя (армията) и собствената си позиция (често анти), без да накърнят достойнството си. Още когато политиците ни с половин уста произнасяха НАТО, киното бе вече "прието" за член. Така че "Един войник, една армия" (за разлика от "Шоуто на Слави") не идва на празно място, "филмът" има с какво да бъде сравняван и точно в това сравнение изпада далеч назад в класацията. Връченото му "Гран при" е поредното доказателство за късопаметството ни.
Фестивалите, освен всички останали функции, имат и тази на пътепоказател. Уви, фестивалът в Албена удивително прилича на пътищата ни - с ограбени табели, а ако ги има, сочат в грешна посока. Лампичките на фалшивите звезди изгарят бързо. Тогава има ли смисъл да ги запалваме? Обидно за киното, обидно за журналистиката. Колкото до продуцента на фалшивия герой, телевизия bTV, добре би било да помисли за създаването на система, чрез която да участва в създаването на българско кино, а не само да куцука подире.

Жанина Драгостинова