Димитър Казаков и древните култури
   

Непознатият Казаков - изложбата по повод 70-годишнината на именития особняк - дължим на най-близките на художника хора. Но какво значи непознатият Казаков? Тези думи, изречени пред просветена аудитория, звучат не на място. Казаков винаги изненадва и винаги е познат. Той не прилича на никого. Не защото е много субективен - такива са всички художници, - а защото търсеше друг вид познание чрез изкуството си. Формите на неговото изкуство упорито и системно се повтаряха от картина в картина, от рисунка в рисунка, от графика в графика, от пластика в пластика. Това системно повторение е не печалното творческо самоповтаряне, а усилие да се оформи свят, който принципно не може да се оформи и завърши. Не го е постигнала никоя от културите, към които художникът се обръщаше, и това бе смисълът на тези култури.
Смея да твърдя, че изкуството на Димитър Казаков не е само изкуство. Художникът нарича живописта си култура, родена от други култури. Това е масово явление в модерното изкуство, но най-често то се свежда до осигуряване на похват. При Казаков отношението към приключили култури и цивилизации е изключително дисциплинирано, то надмогва любопитството към примитивите и археологическите фрагменти и е средоточено в онези познавателни неща на древните култури, за които сме изгубили сетива. Словоохотлив и непредсказуем в думите, Казаков е крайно целенасочен в живописта. "Аз съм разточителен на думи, за да бъда пестелив в живописта си", твърдеше той. В словесната сентенция можехме да очакваме всичко от него, но в живописната сентенция очаквахме определени неща и той не ни подвеждаше никога.
Познанието му беше наистина вселенно - такова, каквото е древното познание на мита и обреда. То така е и организирано на платното му - с пълно незачитане на субектността, изразена най-чувствително чрез перспективата, и на нейните видими и осезаеми измерения. Светът в изображенията на Казаков се завърта пред нас като сляти земя и небе, като вселена на познанието. Художникът казва, че представя и онова, което не съзнава или само го е сънувал. Но как става това - как се осъзнават неща, които не си виждал, а те живеят в теб?
Такива мотиви не може да се гледат хоризонтално, като част от личния ти субектен порядък. Vis a vis те не стоят пред човека. Още по-малко може да се представят отчетливо в близък план и с размит контур и светлосянка в далечен. Казаков най-често гледа отгоре. По-патетично бих добавил - както гледа бог. Но не само отгоре. Внезапно в това вертикалистично композиране той врязва мотиви, гледани отдолу нагоре. В смесицата на двата космични погледа се снема един наистина необикновен свят. Тук този гранясал шаблон "необикновен свят" има свеж смисъл. Дора Валие, една от умните интерпретаторки на българския чародеец, заговори за панорамна вертикална снимка от височина, в най-широка степен космическа, над света, изобилстващ със символизирани мотиви. Така по-добре ще схванем постоянния персонаж на Казаков - жената, чешмата, разрязаната ябълка, ралото; по-добре ще разберем откъде идват тези разлюляни ритми, в които не е ясно кое къде е стъпило, сякаш обектите са в безтегловност, а материята е безплътна. Мотивите пеят със звуците на погасено злато и сребро, с локален цвят, който Нерон наричаше равен тон, и с леещата се като ручей свободна линия.
За този ритъм и за вселенското поведение на символираните форми художникът се обръщаше само към квадратния формат. Според него този формат побира четирите посоки на света, еднакво отдалечени от нас и това благоприятства отварянето на пространството от центъра навън.
Откъде идват тези символни митически мотиви? Всички писали за Димитър Казаков смятат, че той събира много култури. Сам художникът смята така. Но интересно - не е назовал стабилно извора на културните си мотиви. Веднъж говори за един, друг път за друг - за антична и тракийска ккултура, за примитиви и каменни релефи, за икона и стенопис, за Крит, Микена и Кносос. Очевидно е, че въпросът кой е изворът не го вълнува много. Той се интересува само от това, че изобразителният код на древните култури съчетава двете измерения - земно и небесно, човешко и божествено, тукашно и отвъдно. В съчетанието на двете измерения древните хора се вълнуват не от художество, а от познание. Към същото се стремеше и Казаков, като на познавателната вселена придаваше модерен художествен смисъл.
Лично аз обаче не съм бил никога безразличен към въпроса каква и дори коя е културата извор. И все по-упорито настоявам на мисълта, че тя е културата на древните ни прадеди. Художникът сигурно е сънувал - да си послужа пак с неговите думи - истините на тази цивилизация, с която дедите ни са дошли на Балканите. Сънувал е нейния космичен ред, прогонен заедно с боговете ни от византийския космичен ред, и приютен там, където нищо не може да го прогони - в народната култура.
Затова според мен Казаков обича толкова фолклора и затова този фолклор присъства в картините му не в духа на "Родно изкуство" или на съвременния наивизъм, а като фолклор, който в глъбта си е приютил една трагично прекъсната цивилизация. Той не я съзнава, защото писмена и образи от нея са погубени. Но я съзнава и припознава племенната му памет, която беше така силна в духа му на човек и художник.
Пред картините му ние гледаме с неговия поглед отгоре или отдолу, не се усещаме поставени в центъра на квадрата. Край нас витаят сенки, които ние търсим в детството си, но те са по-дълбоко - в изворите на една култура.
Дали е точно така, е въпрос на дискусия. Друго тълкувание ще застъпи друго гледище. Но в едно няма да дискутираме - че древният свят бе за Димитър Казаков космично и морално поучение за полуделия днешен свят, който все по-трудно прави изкуство. Пред картините му ние говорим не със себе си или със себеподобни, защото и едното, и другото издребнява. Говорим с вселенски начала, които носят само високо познание.

Енчо Мутафов