Поетиката на Антоанета Николова се развръща или в изобразяването на покоя, или в неговото въобразяване. Източната й нагласа се ужасява от бездната между тези две действия, западната ми нагласа я осъзнава като единственото възможно за писане място. Тя разпознава тайните и деликатно отказва да ги разрешава, аз, "европеецът", прояснявам провала на бъдещето си.
"Зелено, зелено // от реката извират // все по-нови дървета".
Новите стихотворения на Антоанета Николова, публикувани в двойната книга "Зелено/Огледало" ("Стигмати", С., 2003) са наивна следа от пасторалния ритуал, чрез който поетесата се съгласява с битието. Ученическа, лъчезарна следа, изпаряваща се в паметта.
(Междувременно също от "Стигмати" бе публикувана антологията "Поезия на планините и водите" в превод от старокитайски на Антоанета Николова и София Катърова.)
"За да преминем, ние най-усилно // натиснахме греблата // а вдигнахме в уплаха всички чапли // по плитчината" (Ли Дзин-Джао).

М.Б.