Литературен петък в Пловдив
(Публикува се за първи път!)

- Смятате ли се за наследник на определени традиции в нашата литература?
- Ще ви кажа коя линия в българската литература ми е любима, но не мога сама да съдя успяла ли съм да я въплътя в своите неща. Още от ученичеството, за което Михаил Неделчев говори така, че аз съм изненадана кой е издал толкова тайни от миналите мои години - някои неща, които и аз самата вече забравям, още от първите ми стъпки в гимназията, а значи и в писането на стихове, аз най-много обичах (да, това изненадва всички) стиховете на Пенчо Славейков. От "Сън за щастие" през "Епически песни" до, разбира се, "На острова на блажените"; но едни от най-любимите ми бяха "Бойко" и "Ралица", както и философските поеми. Може би се дължи на обстоятелството, че моята учителка по литература Маня Милетич, дъщеря на проф. Милетич, носеше в себе си атмосферата на кръга около Боян Пенев, а чрез него - и на самия Пенчо Славейков. Тя ми помогна да го чувствам не като отдалечен и мъчно разбираем, не като доста книжен и интелектуален поет, а като една огромна жива личност, запълвала някога цялата българска култура. Пенчо Славейков е създавал самочувствие на българския народ, че последният може да излъчи такава независима и свободна във всяко отношение личност. Личност смела дотам, че да захвърли патерицата си срещу царската каляска, минаваща по златните плочки на "Царя". Чувствала съм Пенчо Славейков не само като автор на голяма и дълбока поезия, но и като многозвучен орган, владеещ българския език. Трябва да ви кажа, че той ми е създал не само удивление пред нашата реч, но и страхопочит. Затова до ден-днешен в страха пред белия лист, пред огромността на езика и пред трудността да изтръгнеш от него най-точната дума си мисля за Пенчо Славейков. Все още съкровищницата му е недокосната, виждам го като великан сред вечен сняг...
- Кой пръв ви откри като поетеса? Дължите ли някому лирическия си прощaпулник?
- Не е нужно някой да ви открие. Рогцата на това страшно дяволче отвътре така бодат, че сам си си откривател, сам почваш едновременно много да си вярваш и много да се съмняваш. Ако дължа някому откриването не на своя собствен талант, а просто на света на поезията, то това са споменатата вече моя учителка по литература и моят преподавател по музика проф. Андрей Стоянов, който дори написа песен по един мой ученически текст.
Проф. Стоянов занесе една краснописно написана тетрадка (без да ме пита, но аз, разбира се, нямаше да откажа - тогава бях на 15 години) на своя приятел Николай Лилиев... И след две седмици ме поведе към кабинета му на драматург на Народния театър. Моето вълнение беше толкова голямо: да видя Николай Лилиев, авторът на музиката на българския език, на непостижимата хармония... Влязохме в тесничкия кабинет, а той някак го изпълваше с голямата си гола глава - като че ли просто косата е избягала, за да не му пречи да мисли. Андрей Стоянов и Лилиев размениха някакви думи по други въпроси, после поетът извади от чекмеджето моята тетрадка, сложи я на масата (тук може да си представите моето вълнение!) и каза: "Нищо не виждам тук, но може и да стане някой ден." И ми върна тетрадката.
Трябва да ви кажа, че това беше сериозен подтик. И щом няма нищо, значи трябва да се работи, да се търси. Не знам как би ми подействало, ако беше казал: "...тук откривам..." така, както аз се мъча да насърча някой млад поет, а не знам дали съм права. Откровеното хвърляне на тетрадката, равносилно на "тук няма нищо", ми остави такъв хубав спомен. Професорът се мъчеше да ме утеши, но все пак ставаше дума за Лилиев - един бог на поезията, и на мен ми се напълни душата от излъчването на големия поет и неговата висока взискателност. Аз съм му благодарна и до ден-днешен за тази откровеност.

- Какво от отношенията между поколенията творци определяте като най-важно за развитието на литературата?
- Развитието на литературата не е в гладката и сладкогласна взаимопомощ - така, както си го представят някои литератори, които биха желали да видят щафета, в която състезателите се гонят, за да си подадат огъня, бързината и скоростта. Поколенията се развиват в борба, смятам аз. Ние имахме примера на Атанас Далчев, който съвсем млад излиза срещу тогавашния цар на поезията Николай Лилиев. Далчев има веруюто и смелостта да се изправи срещу титана на българския поетичен език - и донесе една съвършено нова поетика, която не може да се мери по съвършенство със стиха на Лилиев, но пък отговаря на суровото съвремие. Нашето поколение дойде с предметността на Далчев, със снижаването на патоса, с търсенето на поезия във всекидневието и дребните неща. Той ни помогна да се оттласнем от най-добрите автори от предшестващите ни поколения. Напоследък обаче в смяната на поколенията тази борба се е притъпила, няма го онова остро търсене на свой глас, няма го отхвърлянето на предишното. Критиците може би ще ми възразят и ще ме опровергаят, но смятам, че успокоената предаваемост на постиженията на една възраст към следващата е замразяване на поетическото откривателство. И се надявам, че ще дойде поколение, което ще се разбунтува срещу постиженията на своите предшественици и ще създаде нещо свое - дори с риск то да не бъде толкова съвършено.
- На поезията или на прозата отдавате по-голямо значение?
- И в прозата има поезия, и в поезията има проза - когато са добри, те са равностойни. А всеки жанр си носи своите трудности, своята сложност; еднакво ценен е за себе си. Поетът и белетристът в мен понякога си влияят, понякога си пречат: като два вятъра. Аз съм попадала на билото на Стара планина, когато от едната страна ме поваля леденият вятър, а от другата иде полъхът на южния. Ей така се чувствам понякога между поезията и прозата. А кой е северният вятър ли? Не мога да кажа, че прозата винаги охлажда... Напротив, понякога поезията носи много остра, много силна, изискваща хладина дилема. Как обаче тя да бъде решена и като изказ, и като мисъл, как да бъде доведена докрай, след като поезията търпи усреднени решения?..
- Как възприемате мисълта на Екзюпери "Човек живее само с онова, което би го накарало да умре"?
- В тази поетична фраза не бива да търсим точна логика или философия. Тя звучи силно просто защото я е казал човек, който със своя живот и своята смърт я е доказал. Представете си обаче, че я казва 90-годишен автор - тогава тя ще бъде само една красива фраза. Този въпрос ме тласва към една такава мисъл: силата на словото не е в самото слово, но и в поведението, в живота и смъртта на автора на същото това слово. Вие знаете във всекидневния живот колко е трудно да удържиш думата си, а каква трудност е поетът да остане верен на словото и ако трябва, да умре, за да потвърди думите си.
- Какви мъки бихте предпочела пред смъртта?
- Не зная, но има една страшна мъка, от която наистина се боя: последните мигове преди смъртта, когато усетиш страшните си грешки в живота и вече нямаш възможност да ги поправиш - мигът на Страшния съд на съвестта. От това ме е страх.
- Кое чувствате своя собственост?
- Животът ме е научил, че нищо не принадлежи на човека. Една собственост имам, но и нея мога да изгубя - езикът. Когато съм била сама, най-далеч от всичко мое, най-затворена - в една килия на Реанимацията, тогава съм имала думите вътре мен: думите са повече от мислите, защото думите, които носиш като мисъл, не са само твои. Те са пренесени през много векове от много хора, носят аура и от други мисли. В онова състояние на самота усетих, че словото е по-обременено от мисълта... Не знам как да ви го обясня, но словото е било моя собственост. Аз се боях, че ако изпадна в някое състояние след операцията - има такива случаи на забрава след дълга упойка, боях се, че ще си забравя езика... Само от това ме беше страх. Ето, дори тази собственост не е абсолютна и трябва да й се радваме, когато я имаме, да не злоупотребяваме с нея.
- Ако слезете от своя връх и за момент погледнете отстрани, бихте ли посочили други такива върхове в българската поезия днес? И ако евентуално няма, на какво се дължи това?
- Аз съм се запитвала много пъти какво липсва в почвата на съвременността. И не се чувствам на някакъв връх не от излишна скромност, а защото не съм постигнала това, което бих могла и бих искала. Доста време съм разпиляла, доста сили и вяра. Смятате ли, че съвременната поетическа карта на света не ни изненадва с едно действително спадане на върховете? И дали това се дължи на техническата революция, на твърде голямата рационализация на мисълта, се питам аз. Днес ние гледаме към Луната, но знаем точното разстояние до нея, знаем как изглежда лунният прах, виждали сме донесени от Луната камъни... Но го няма унесът, няма я интимната връзка с Вселената, която някога ни даваше религията. Ние не намерихме духовния заместител на религията, на молитвеното състояние пред света и звездите, за което Айнщайн казваше: "Няма по-голяма сила от загадъчното". Дори такъв ум като Айнщайн благоговее пред тайната. Рационализаторският ни век, век на големи победи на науката, убива в човека трепета пред тайнственото. А без този трепет няма голяма поезия. Имам усещането, че младото поколение копнее за нещо по-духовно, за нещо по-дълбоко, за някакво друго познание за света, не само онова рационалистичното, изчисленото, точното. Нашите народни певци са владеели тайнствените връзки с непознаваемото, за да могат да създават чудна поезия. Сътворените от тях символи на живота идват не от рациото, ами "пойде в гора богданова, // найде древо кипърово, // на върхът му славей пиет, // во коренът му змех лежит" - страшен, сложен смисъл, дуалистичен, даже диалектически... Ние сме в общия поток на шумотевицата, която заглушава вътрешния глас. Тайният глас, идещ може би от родовата памет, но който всъщност носи голямата поезия.
- Вярвате ли в случайността?
- Понякога тя решава съдбата на човека, но все пак промяната, предизвиквана от случайността, е външна промяна. Не съм фаталистка, но нещата са предопределени. Ако някой започва да пише, значи го тласка отвътре. Какъвто и случай да му се притече на помощ или пък да му попречи, за този човек - ако действително носи в себе си стремеж към конкретната професия, към конкретния начин на живот - случайността няма решаващо значение. Стига да не бъде спрян и потиснат човек. В младините това може да се случи - и то не от грубо, даже не и от отрицателно отношение, не! Случва се, когато човек види безсмислието на пътя, по който го тласка вътрешният му глас... Когато усетих подтик, за мен писането беше от най-чистите, най-благородните занятия. Да пишеш не беше занимание за печалба, тогава поетите бяха бедни. Не беше и поле за лаврови венци, напротив - смяташе се за трънен венец. И цигулар къща не храни, и поет, но творецът на словото беше смятан за светец, за чист човек, готов да загине за своите идеали. Такива поети имаше много от моето поколение, и те загинаха.
- По какъв повод сте написала романа "Отклонение" и "Пътуване към себе си"?
-"Пътуване към себе си" е първият роман по повод моите преживявания в Родопите. Две години прекарах там и срещнах интересни хора, за които усетих, че вече не мога да говоря в стихове. Опитвах се да правя поемки, по-дълги, по-кратки, но толкова сложни бяха отношенията, толкова интересни характерите, че това ме тласна към презряната от поетите проза.
Романът "Отклонение" пък е личен спомен на моя приятелка. Направих втория си роман с боязън - да не би да се сметне, че е любовен роман. Лобовта беше само повод след 17 години раздяла да се направи равносметка на изминалия живот и да се видят грешките му. И от моя литературен и житейски опит трябва да ви кажа, че няма по-голяма школа от грешките - който се бои от грешки, той спира своето развитие. А пък едно общество, което така следи да не се направи някаква грешка някъде, то също се обрича на тъпкане на едно място.
Грешките - това са тези сблъсквания с брегове и скалите, които ни упътват към истинската посока. Една от големите грешки на моето поколение беше именно сляпата вяра, безграничната вяра, прегръщането на един идеал без достатъчно познания, без достатъчно самостоятелно отношение. Това безспорно беше грешка, която се отрази и в нашето творчество за цяло десетилетие. И най-голямата заслуга на моето поколение е, че ние помогнахме на следващите поколения да не допуснат нашите грешки, да бъдат критични (и те са такива!), да бъдат по-самостоятелни в търсенето на своя път. Е, малко ли е това?

- Какъв въпрос си задавате най-често, когато се връщате към времето на първото си стихотворение?
- Бях малка, деветгодишна. Моите родители излязоха и нещо се забавиха. Бях сама в една стара къща в Търново. Бързо се мръкна и аз се уплаших. Скърцаше старата къща, някакви странни шумове се чуваха и аз отворих вратата на стаята - едно тъмно коридорче, зинало като някаква дупка, със стълби надолу... И изведнъж видях най-страшното нещо: празно, няма нищо. Затворих вратата, върнах се при прозореца, гледах как вече съвсем се мръква навън, не се връщат моите родители... В тоя момент ми се поиска да пея, да викам. Когато децата пеят, те прогонват страха, но аз нямах глас, знаех си това... и започнах да редя стихотворение с рими. И дотолкова се увлякох в това мъчно намиране на римите и впрягане на думите в ритъм, че забравих за страха. Аз го помня това първо смешно стихотворение: "Тъмни облаци се влачат, по небето крачат". И тия тъмни облаци, и страхът от празното, от самотата са ме тласнали към написването на моето първо стихотворение. Писането на стихове е вътрешен страх от празното, от самотата, дори да няма външни причини за него.
- Как музиката влияе върху вашия творчески процес?
- Всяко изкуство си има свой терен. Музиката борави с хармонии и с тяхното нарушаване, живописта борави с багри... А поезията трябва да се очисти от всички примеси от другите изкуства. Да се очисти от прекомерната музикалност, да се очисти от описание, да задълбочи своя обект, да го сведе до отвор на кладенец, да задълбае в дълбочина и да открива живата вода нейде в дълбочините, в пластовете на това, до което другите изкуства не могат да се доберат.
Какво е то, не знам. Търся го непрекъснато, но то не може да бъде музика, не може да бъде словесна хармония, която само приспива съзнанието, доставя му удоволствие, но от друга област. Напротив, поезията не трябва да приспива, не трябва да успокоява, дори ако трябва стихотворението да бъде понякога драстично, да бъде като дисонанс в успокоената душевност, да разтревожи. Музиката ми е помогнала дотолкова, че ме е накарала да разбера колко тя е съвършена (защото тя е най-чистото изкуство, без каквито и да било примеси от другите изкуства), накарала ме е да търся в поезията именно това, което принадлежи само на поезията, на света на словото, на мислещото и чувстващото слово.

- Обществените задължения допълват ли вашето всекидневие или по-често ви отклоняват от творческата ви работа?
- В онуй десетилетие, което ние често загърбяме, защото смятаме, че е мъртво и няма защо да се връщаме в него, та в онуй първо десетилетие след 9 септември 1944 аз бях в еуфория от обществената работа, от тичане къде ли не... И, разбира се, това ме откъсна от добитата в гимназията и университета инерция, откъсна ме от специализираната, сериозна, продължителна литературна работа. Това обаче не беше изгубено време, защото сблъсквайки се с невъзможността да бъдеш навсякъде, а аз исках да бъда навсякъде, сблъсквайки се с невъзможността да осъществиш на различни нива това малкото, което носиш в себе си, човек се опомня и разбира, че няма по-обществена дейност от словото. Трябва да си чукнеш главата в ръбовете на действителността, за да разбереш, че няма по-обществено явление от човешката реч. Със словото, ако действително мога да го овладея, аз мога да изпълнявам скромната обществена мисия, която бих искала да имам в краткия си живот. Така че вече съм свела до минимум т.нар. обществени ангажименти. Невинаги ние можем да се преборим с инерцията в нашия живот, наречена обществена дейност. Това не е никаква обществена дейност, това е ритуал. Свела съм го до минимум, за да мога да се отдам на истинската обществена дейност - Словото.

16 май 1980

Окръжен младежки дом Йорданка Николова, Пловдив



Среща с
Блага Димитрова