Парчета Европа
На Солунската среща Европа най-накрая получи своя проект за своя Конституция. Оптимистите, както винаги, провиждат през нея бъдещото общо пространство, очертаващо общо живеене, обща воля и обща сила. Песимистите, както винаги, сочат хилядите пречки, които сегашната раздробеност на континента и съществуващите "извънконтинентални" фактори създават за този блян.
Тъкмо по време на тази среща на върха у нас се появи една книга*, посветена на раздробяването на Европа. В нея авторът проследява разбиването на Австроунгарската държава без да крие критичността си към този резултат от усилията на Франция, Великобритания, Италия, САЩ, франкмасонската враждебност към католицизма и централноевропейските националисти.
Четейки книгата, човек едва ли не физически се чувства захвърлен в морето на историята, там въпросите го лашкат из безответните си въртопи. Погледнато от днес, раздробяването на континента, изчезването на многонационалните държави изглежда безмислено. Освен ако не си припомним Ленин - за да се обединим, трябва да се отграничим.
Какво ни донесе отграничаването (освен проливането на кръв в името на запазването и разширението на националните граници)?
Промени се принципът на сцепление на човешките индивиди - от етнико-религиозен, той се превърна в национално-културен. В различните части на континента и в различните страни този процес протичаше различно - и резултатите днес са различни. На Запад, където се зароди тази трансформация, наблюдаваме обшности, в които следите от етнико-религиозното са почти изчезнали. По на изток, където процесът течеше подтикван от чужди влияния, нещата са по-сложни. Малките новообразувани национални държави в Централна и Източна Европа трябваше да си търсят идентичност. И те използваха за втвърдяване на държавно-етническото периода между двете войни и (парадоксално!) благодатното за този процес потисничество на СССР.
Така днес виждаме една Европа не на две, а дори на повече скорости, разни държави, различно разположени в координатите етнос-религия-национално-културно. Една Европа, в чийто Изток още се утвърждават етноси (хървати, македонци, албанци), а някъде още силно присъства религията (Гърция); в чийто Център етнически доста прочистените след Втората световна война държави трудно свързват представата си за развитие извън етно-националното; в чийто Запад културното сцепление е основното за общността до такава степен, че границите между националните държави омекват.
При тази разнородност, големият въпрос на случването на Мечтаната Бъдеща Европа е не толкова каква конституция, икономика или войска ще има тя. Големият въпрос е начинът на интегриране на Центъра и Изтока в една готова (западна) идея, в една изградена (западна) структура.
Опитът за формиране на едно западно ядро, което да служи за локомотив на интеграцията и реакцията на Изтока на този опит само доказват, че мечтаното случване няма да мине без сблъсъци.

Христо Буцев

*Реквием за една загинала империя (вж. в този брой). Не мога да не отбележа изключително небрежното отношение на издателите към текста в тази книга.