Дебатите за Европа
В края на май няколко видни европейски интелектуалци публикуваха рвазмишленията си за бъдещето на Европа. Идеята на автори като Юрген Хабермас и Жак Дерида беше да се потърсят философските измерения на бъдеща Европа. Германският седмичник "Ди Цайт" публикува статия от Гунтер Хофман, който се опитва да обобщи последвалата дискусия в различни европейски медии. Тук предлагаме адаптация на тази статия, а в следващия брой ще публикуваме подборка от текстове на тази тема.
К

Засега я няма онази "дива какофония на многогласната публичност" за бъдещето на Европа, на каквато се надяваха философите Юрген Хабермас и Жак Дерида. Пледоарията на двамата за ново дефиниране на Европа и за създаване на нейно външнополитическо ядро предизвика сдържан отклик. Много по-силна беше критиката. Реакциите в Германия бяха предвидими. "Левите" се опитвали да превърнат Европа в нова утопия, след като предишната им утопия вече я нямало, гласеше тълкуването, което изобщо не се съобразява с факта, че тук става дума не за някакъв вътрешногермански дебат с учаситето на обичайните заподозрени, а за реална криза в Европа. По-сериозни аргументи дойдоха от Чехия и Полша: тези идеи щели да разцепят Европа, а Хабермас правел крачка назад, връщайки се във времената преди 1989 година.
Хабермас не бива да остава разочарован от досегашните реакции, препоръчва бившият германски президент Рихард фон Вайцзекер. Той самият изпитвал същия порив, като философа: с повече самочувствие да се търси онази политическа идентичност на Европа, която е същинската, а не произтича от противопоставянето срещу Америка. Но европеецът Хабермас в едно отношение е крачка напред от европееца Вайцзекер: философът разчита, че поне най-старото ядро от шест европейски държави постепенно ще свикне да се придържа към обща политика в областта на сигурността и външните отношения. Увереността на Хабермас произтича от широкия консенсус в европейската публичност, който днес, на фона на колебаещите се политически елити, интелектуалците се опитват да огласят црез инициативата си.
Рихард фон Вайцзекер е неочакван оптимист. Ако зависело от него, дискусията за старото европейско ядро трябвало да се прекрати, защото твърде много напомняла за дьо Гол и за неговия проект срещу Америка. Всъщност обаче възгледите на двамата си приличат. Вайцзекер казва, че Франция в никакъв случай не бива да се отцепва. Колкото до британците, Германия трябвало да направи компромис и да им предложи сътрудничество в политиката за отбрана и сигурност. Та нали Вашингтон гледа на британците с най-малко недоверие. Британците пък могат да привлекат Полша и така нататък. С други думи: Европа трябва постепенно да се еманципира.
Европейците трябва да знаят какво искат и да започнат да го правят, смята философът Хабермас.
Хабермас не твърди, че идеята за старото европейско ядро е била възродена с ясното съзнание и дори с намерението да се предизвика протестът на поляци, унгарци и британци. Факт е, че тя отприщи много гняв и недоразумения, особено при поляците, които се почустваха изолирани и изтикани още по-далеч от центъра. Като че ли най-точно го формулира унгарският писател Петер Естерхази, който с весела ирония подметна: "Взимам за сведение, че не принадлежа към ядрото на Европа - точно така, както наскоро, пак без мое лично участие, бях причислен към "новите евроепйци"."
Вярно, Хабермас е сред онези, които търсят диалога и държат в полезрението си целия ансамбъл "Европа". Естерхази обаче е прав в едно: източното разширяване на ЕС е в ход, референдумите в Полша и в Чехия му дадоха допълнителен импулс, ала въпреки всичко това Западът е безразличен и потискащо неосведомен. "Новите" някак си пречат. Атрактивната, дори заразителна визия за бъдеща Европа, въздиша Хабермас, може да се роди единствено от неспокойното усещане за безпътица. Да, това е важно наблюдение, отговаря Естерхази, обаче настоящото усещане за безпътица изобщо не е неспокойно. То си е направо спокойно и празно. А така лесно стигаме до умореното уравнение: ЕС е равен на евро плюс Брюксел, заключава Естерхази.
Тук обаче писателят от Будапеща чука на отворена врата. Защото и Хабермас вижда основната парализа във факта, че Европа не иска да бъде повече от това, което е в момента. Ала тревогите на Запада очевидно се различават от тревогите на Изтока. На Запад кризата на Европа изглежда особено драматична най-вече поради усещането, че някой насила се опитва да разцепи Европа на "стара" и "нова". Хабермас дори е отчаян от разпадането на Европа, което наблюдава след 11 септември. И тъкмо в този момент идва Източното разширяване на ЕС! Как биха могли да се помирят тези два процеса? Ами чрез външнополитическо ядро - гласи отговорът на Хабермас. Това не струва кой знае какво, а ще има голямо символично значение.
Изтокът пък се тревожи от друго: че тъкмо тази Европа със самочувствие, която в момента надига глава, би могла да загърби Америка, да загърби онази прекрасна мечта, която се олицетворява от страната отвъд океана. В сравнение с това велико чувство, всекидневните политически компромиси (например Ирак) са дребна работа. Тъкмо въпросното велико чувство се сблъсква обаче със също толкова великото разочарование на Хабермас, според когото след Иракската война "моралният авторитет на Америка е купчина развалини". Възглед, който, между другото, предизвика толкова силен гняв само защото облече в думи едно усещане, разпространено по цял свят.
И още нещо. Според Вайцзекер и Хабермас бъдеща Европа е равнозначна на допълнително придобит суверенитет, според чехи, поляци и унгарци обаче е точно обратното - загуба на суверенитет. Юрген Хабермас ще трябва да дискутира и с Адам Михник за това дали идеята за европейско ядро обединява или разделя, и дали Полша принадлежи към въпросното ядро. Полякът Михник одобри войната срещу Ирак, защото била в името на свободата. Дружбата си е дружба, обаче Хабермас и Михник са на двата полюса. Европеецът Михник - това е въплъщението на движението за повече свобода, автономията в действие, вечното несъгласие. Европеецът Хабермас - това е интелектуалното начало, според което еманципацията на бюргера е единствената останала утопия на Запада. Във Варшава единият защитава своята биография. В Щарнберг другият брани принципите срещу политиката, която ги поставя под въпрос - макар че и това е защита собствената биография. Мнозина може би ще възразят, но интелектуалната кариера на Хабермас е ориентирана на Запада, дори най-вече към Америка. И ето, че днес философът защитава принципи, които германците научиха от американците.
Полският историк Бронислав Геремек наскоро описа "европейското" като болезнен спомен за общата история, но и като мечта на неговото поколение, като своеборазна форма на съпротивата срещу тоталитаризма. Наистина, той твърде предпазливо произнася изречението "Аз съм европеец", но затова пък решително пледира за "силна Европа", за равенство и свобода. Хабермас, от своя страна, говори за общата "политическа съдба" и настоява, че неговата формулировка "конституционен патриотизъм" открай време има историческа и културна подплата - нищо, че мнозина често пъти я тълкуват погрешно.
Възгледите на Геремек и тези на западните философи не са на светлинни години едни от други, тъкмо напротив. Ако преценим тона, аргументите и различията на фона на противоположните житейски биографии, ще видим, че въпреки противоречията, между подобни представители на "Запада" и на "Изтока" има поразителна близост.
Може би Европа все пак има ядро - не политическо, а мисловно? И ако наистина съществува такова мисловно ядро - защо да не го трансформираме и в политическо? С други думи: добре е, че се появи тази провокация, този опит за самопознание, нищо, че той не предизвика очакваната "дива какофония".

Александър Андреев