Антиамериканизмът в чужбина

Коментар върху книгите

Philippe Roger, L'Ennemi americain: Genealogie de l'antiamericanisme francais, Paris: Seuil

Thierry Meysann, 11 Septembre 2001: L'Effroyable Imposture Chatou: Carnot, 911: The Big Lie, USA Books (Българско издание: Тиери Мейсан, "11 септември: Голямата измама", превод от френски Златко Стайков, издателство "Факел"/издателство "Карно", С., 2002.)

Ziauddin Sardar, Merryl Wyn Davies, Pourquoi le monde deteste-t-il l'Amerique Paris: Fayard

Why Do People Hate America?, Disinformation Company

Peter Scowen, Le Livre noir des Etats-Unis, Paris: Mango

Noel Mamere, Patrick Farbiaz, Dangereuse Amerique: Chronique d'une guerre annoncee, Paris: Ramsay

Emmanuel Todd, Apres l'empire: Essai sur la decomposition du systeme americain, Paris: Gallimard (Българско издание: Еманюел Тод, "Залезът на империята. Разпадането на американската система и войната срещу Ирак. Превод от френски Албена Попова. ИК "Албор", София, 2003.)

Jean-Francois Revel, L'Obsession anti-americaine: Son fonctionnement, ses causes, ses inconsequence, Paris: Plon


Ако искате да знаете на какво прилича Америка според останалата част от света, представете си един джип. Наднормен и откъм ръст, и откъм тегло, джипът презира всички споразумения за ограничаване замърсяването на въздуха. Той изразходва непропорционално количество от оскъдните ресурси на света, за да създаде фалшиво чувство за сигурност на возещите се в него. В един претъпкан свят джипът изглежда опасен анахронизъм. Също като американската външна политика, джиповете се рекламират с гръмки, бомбастични фрази, но всъщност не представляват нищо повече от огромнейши пикапи с твърде голяма мощност.
Сравнението може да е модерно, но идеята зад него не е. Зад граница "Америка" е подозрителен обект дори по-отдавна, отколкото е маяк и пристан за бедните и онеправданите по света. През XVIII век на базата на твърде оскъдни преки наблюдения мнозина коментатори обявяват американската флора и фауна за закърнели, не особено интересни и почти неизползваеми. Тази страна не се поддава на цивилизоване, настояват те, също както и недодяланите й нови граждани. Както отбелязва френският дипломат (и епископ) Талейран, давайки тон на два века европейски коментари: "Trente-deux religions et un seul plat" ("Двайсет и две религии и само едно ястие", което американците по разбираеми причини гледат да изядат набързо). Според космополитния европейски консерватор Жозеф дьо Местр, пишещ в началото на ХIX век, САЩ били достойна за съжаление мутация, и то твърде нескопосна, за да просъществува.
Чарлз Дикенс, също като Алексис дьо Токвил, е потресен от конформизма на американския живот. Стендал коментира "егоизма" на американците; Бодлер ги сравнява презрително с белгийците (!) по буржоазна посредственост; всички отбелязват помпозната патриотарщина на САЩ. В хода на следващия век обаче европейските коментари осезателно се променят от неглижиращи към недоволни. През 30-те години на ХХ век икономическата мощ на САЩ поставя тяхната нескопосна зрелост в заплашителна светлина. Според новото поколение антидемократичните критици всички дестабилизиращи симптоми на съвременния живот - масовото производство, масовото общество и масовата политика - са прихванати от Америка.
Също като антисемитизма, с който често го свързват, антиамериканизмът е удобен отдушник за културната несигурност. Както французинът Робер Арон пише през 1933, харесва ни - не ни харесва, Хенри Форд, Ф.У.Тейлър (пророкът на трудовия алгоритъм и производствената ефикасност) са "водачите на нашия век". Америка - това е "индустриализмът". Той заплашва индивидуалността, качеството и националната специфика. "Америка умножава територията си там, където ценностите на Запада рискуват да намерят гроба си", пише Емануел Берл през 1923 година. Културното наследство задължава европейците да противостоят на американизацията на всяка крачка, както настоява Жорж Дюамел през 1930 година. "Всеки гражданин на Запада трябва твърдо да прогони американското от дома си, от дрехите си и от душата си.1"
Втората световна война не премахва това раздразнение. Радикалният антиамериканизъм в ранните години на Студената война е отглас от консервативния антиамериканизъм отпреди 20 години. Когато Симон дьо Бовоар обвинява Америка, че е "станала фашистка", Жан-Пол Сартър нарича маккартистките Съединени щати "побъркани", писателят Роже Вайян обявява хладилника за американски заговор срещу френската домашна култура, а "Льо Монд" заклеймява "Кока-Кола" като "Данциг на европейската култура", всички те отхвърлят същия американски "враг", тревожил политическите им опоненти едно поколение по-рано2. Поведението на американците у дома и в чужбина подхранва този предразсъдък, но не го създава. В своя гняв към САЩ европейските интелектуалци десетилетия наред изразяват тревогата си от промени, извършващи се твърде близо до тях.
Цитираните от мен примери са френски, но двусмисленото отношение на англичаните към задокеанските им събратя също не е от вчера; в Германия поколението от 60-те обвинява преди всичко Америка за консуматорските нагласи и политическата амнезия на следвоенната федерална република; дори и в "Новата Европа" на Доналд Ръмсфелд Съединените щати, емблема на "западната" технология и "западния" прогрес, понякога са обвинявани за довлечените от глобалния капитализъм етически вакуум и културно обедняване3. Въпреки това антиамериканизмът в Европа говори с отчетливо френски акцент. Европейската подозрителност към Америка добива полемична форма в Париж.
Филип Роже е написал превъзходна история на френския антиамериканизъм - елегантна, ерудирана и остроумна. Това приятно четиво в най-добрите традиции на френската наука заслужава да бъде публикувано на английски без съкращения. Развитите в тази книга тези са твърде сложни, за да ги резюмираме тук, но думата "генеалогия" в заглавието трябва да бъде приемана сериозно. Това не е точно история, тъй като Роже третира материала си като "семиотичен блок" и не обръща особено внимание на френския "про-американизъм", чието разглеждане би направило разказа по-балансиран.
Вместо това на близо 600 страници щателна текстова екзегеза Роже демонстрира не само, че в сърцевината си френският антиамериканизъм е наистина много стар, а и че той е бил винаги фикционален, слабо свързан с американската реалност. Антиамериканизмът е recit, разказ (или притча) с определени повтарящи се теми, страхове и надежди. Започнал като естетическо отхвърляне на Новия свят, френският антиамериканизъм минава през културното, за да стигне до политическото, но утайката от по-ранните версии винаги прозира отдолу. Книгата на Роже е най-силна по отношение на XVIII и XIX век. Отразяването на XX век спира до поколението на Сартър - до момента, както ни напомня авторът, от който френските антиамерикански текстове започват да отричат, че са такива. Тази граница изглежда разумна - съществуват редица прилични текстове върху съвременния френски антиамериканизъм, пък и Роже се е заел да търси изворите, а не устието4. Освен това, заскобявайки настоящето, Роже може да си позволи следното оптимистично-саркастично заключение:
"Ами ако днешният антиамериканизъм е само умствено самозаробване от страна на французите, мазохистична летаргия, рутинна неприязън, безстрастен условен рефлекс? Това би ни дало надежда. Малко пороци, били те и интелектуални, са в състояние дълго да издържат на пръсканата от тях скука."
За жалoст обаче този сюжет търпи нов обрат. Днешният антиамериканизъм има ново основание и вече не е присъщ само на интелектуалците. Повечето европейци и други чужденци не се притесняват от американските стоки, много от които и без това се произвеждат и продават зад граница. Те познават американския начин на живот и често колкото го отричат, толкова и му завиждат. Повечето от тях не презират Америка и със сигурност не мразят американците. Притеснява ги обаче американската външна политика; нямат вяра на настоящия американски президент. Това е нещо ново. Дори по време на Студената война много от политическите врагове на Америка всъщност харесваха нейните лидери и им имаха доверие. Днес дори приятелите на САЩ не харесват президента Буш: отчасти заради водената от него политика, отчасти заради маниера на провеждането й."
Такъв е контекстът на наплодилите се отскоро в Париж антиамерикански публикации. Най-екстравагантна от тях е книгата на някой си Тиери Мейсан, който се пъне да докаже, че атаката срещу Пентагона от 11 септември не се е състояла. Никакъв самолет не се е разбивал в сградата, пише той: всичко е заговор на американските военни с цел собственото им облагодетелстване. Подходът на Мейсан напомня този на отричащите Холокоста. За начало приема несъществуването на широкоизвестно събитие, след което ни напомня, че никакви доказателства - особено свидетелства от първа ръка - не могат да докажат обратното. Методът е добре резюмиран в неглижирането на внушителното количество противоречащи на тезата му свидетелски разкази: "Качеството на тези свидетелства ни най-малко не доказва тяхната истинност. Тъкмо напротив - то показва колко далеч може да стигне американската армия в стремежа си да изопачи истината"5.
Най-потискащото нещо в книгата на Мейсан са огромните й продажби. Във Франция има публика и за най-крайната параноична подозрителност към Америка и явно събитията от 11 септември са я оживили. По-типични обаче са пазарните списъци с оплаквания в книги като "Pourquoi le monde deteste-il l'Amerique" ("Защо светът мрази Америка"), "Le livre noir des Etats Units" ("Черна книга на Съединените щати") и "Dangereuse Amerique" ("Опасната Америка"). Първите две са съответно от британски и канадски автори, макар да се продават най-добре във френските си издания; третата е продукт на съавторството между френски "зелен" политик и бивш кандидат-президент.
Представени с характерните си реални или престорени уговорки (не сме антиамериканци, но...), тези книги представляват списъци с най-често изтъкваните недостатъци на Америка. Съединените щати са себично, индивидуалистично общество, посветило се на търговията, печалбата и опоскването на планетата; толкова безотговорно към собствените си бедни и болни граждани, колкото е безразлично към останалото човечество. Съединените щати грубо погазват международнте договори и закони и заплашват моралното, екологичното и физическото бъдеще на човечеството. Те са непоследователни и лицемерни във външната си политика, като при това създават безпрецедентни военни конфликти. Те са, накратко, слон в световния стъкларски магазин.6
Голяма част от всичко това е рециклирано от по-стари критики към Америка. Упреците на Питър Скауен (някои от главите му носят заглавия като "Les atrocites de Hiroshima et de Nagasaki"/"Зверствата на Хирошима и Нагасаки" и "Une culture vide"/"Една празна култура"), също като тези на Сардар и Дейвис ("Американските хамбургери и други вируси") или на Мамер и Фарбиас ("L'americanisation du monde"/"Американизацията на света", "Une croisade qui sent le petrole"/"Кръстоносен поход с дъх на петрол") смесват традиционните теми с нови обвинения. Те са сплав от консервативна културна погнуса (Америка е грозна, плитка и груба), антиглобалистка реторика (Америка замърсява света) и неомарксистки редукционизъм (Америка е управлявана от и за петролните компании). Критиците в самата Америка добавят и расовия въпрос - не им стига на САЩ, че тъпчат всички останали, ами прегазват и собствената си история.7
Някои от критиките към американските политики и практики са основателни. Други са пълни глупости. В своя каталог на упреци срещу Америка Сардар и Дейвис обвиняват САЩ, че са наложили студената война на една неохотна Западна Европа: "И Франция, и Италия имат значими комунистически партии, но те имат своя специфична история без особена връзка с Русия". С други думи, "международният комунизъм" бил американско изобретение. Този ревизионистки мит е мъртъв от години. Неговото посмъртно възраждане подсказва, че външнополитическите амбиции на Буш вдъхват нов живот на един по-стар, политически антиамериканизъм8. Престъпна държава веднъж, престъпна държава завинаги.
Според Еманюел Тод обаче място за притеснения няма. В излязлата си наскоро книга "Apres l'empire" ("След империята"), също бестселър, той твърди, че над имперска Америка слънцето вече залязва. Навлизаме в постамериканска епоха, смята той. Америка ще продължи да застрашава международната стабилност. Но европейците (и азиатците) донякъде могат да се утешат, че бъдещето е тяхно. Американската военна мощ е действителна, но излишна; межувременно несигурната им икономика е болезнено зависима от останалия свят, а социалният им модел е доста непривлекателен. Между 1950 и 1990 САЩ представляваха добронамерено и необходимо присъствие в света, но нещата вече не стоят така. Въпросът днес е какво да се прави с растящата ненужност на Америка.
Тод съвсем не е конвенционален "антиамериканист" и част от неговите тези звучат интересно - макар че за англоговорящите, интересуващи се от американския упадък, е по-добре да прочетат Чарлз Къпчън9. Тод с право твърди, че асиметричната глобализация, при която САЩ консумират произведеното от другите, а икономическото неравенство се задълбочава - създава един враждебен към американските амбиции свят. Русия след комунизма, Ирак след Саддам и други модернизиращи се общества може да приемат капитализма (единствената разумна икономическа организация) и дори да се демократизират, но те няма да имитират американския "хипериндивидуализъм" и вероятно ще споделят европейските предпочитания по много въпроси. Според Тод САЩ ще се хванат отчаяно за останките от амбицията и властта си; за да запазят креещото си влияние, те ще се стремят да поддържат "определен градус на международно напрежение, състояние на ограничена, но ендемична война". Този процес вече бил започнал и 11 септември дал първия залп.
Проблемът при Еманюел Тод, както добре знаят всички читатели на предишните му книги, е не толкова в изводите, колкото в логиката му. В този автор има нещо от Стария моряк. Човекът си има една маниакална песен и си я пее от книга в книга; сграбчва безжалостно читателя, сякаш иска да му каже: "Не схващаш ли? Всичко опира до плоденето!". Тод е антропологичен демограф по образование. През 1976 той публикува "La Chute finale: Essai sur la decomposition de la sphere sovetique", в която предсказа края на СССР: "Лекото увеличение на детската смъртност в Русия между 1970 и 1974 ми помогна да схвана загниването на Съветския съюз още през 1976 и да предскажа рухването на социалистическата система". По неговите думи спадът на съветската раждаемост му разкрил "вероятната поява на нормални руснаци, напълно способни да се преборят с комунизма".
Еманюел Тод не е единственият, предсказал нездраво бъдеще за комунизма още през седемдесетте. Въпреки това изглежда се е главозамаял от откритата божем връзка между плодовитостта и рухването на режима. В новата му книга световната история е сведена до серия еднопосочни, монокаузални взаимовръзки между раждаемостта, грамотността, вечните семейни структури и глобалната политика. Югославските войни били следствие от "демографския разрив" между славяни и мюсюлмани. Американската гражданска война се дължала на ниската раждаемост при англосаксонските заселници. А ако днес перспективите пред "индивидуалистична" Америка са мрачни, то е защото "семейните структури" на останалия свят благоприятстват други политически системи. В паралелната вселена на Еманюел Тод политиката - също като икономическото поведение - е вписана в "генетичния код" на обществото. Егалитарните семейни системи на Централна Азия разкриват една "антропология на общността", която правела комунизма по-приемлив (другаде той приписва регионалните особености на френското, италианското и финландското гласоподаване на подобни разлики в семейния живот)10. Днес "универсалисткият руски темперамент", основан на многочленното руско семейство, предлага неиндивидуалистичен социоикономически модел, който може да представлява демокрацията на бъдещето. "Поначало не е невъзможно една либерална и демократична Русия да брани планетата от американските пози". На това се дължал необузданият гняв на "диференциалистките" тенденции - американски, израелски и прочие.
Тод стига още по-далеч. Раздува до абсурдни пропорции сполетелите Америка беди, колкото и реални да са те. От примера с "Енрон" той вади заключението, че всички американски икономически данни са също толкова нагласени като съветските, а тежкото състояние на американската икономика се държи в тайна. И предлага свой собствен вариант на "сблъсъка на цивилизациите". Зреещият конфликт между исляма и Съединените щати противопоставял "практически феминистката", гиноцентрична цивилизация на Америка и маскулинизираната етика на арабските и централноазиатските военизирани общества. Тук САЩ отново ще бъдат изолирани, тъй като европейците ще се чувстват също толкова застрашени от този факт, колкото и арабските им съседи. За кой ли път всичко се свежда до семейния живот, само че в модерен ракурс: "Статутът на американската жена, кастрираща и плашеща (castratrice et menacante), притеснява европейските мъже също както всесилният арабски мъжага смущава европейките". Атлантическият разрив започва в спалнята. Не е лесно да се измисли. Да преминете от Еманюел Тод към Жан-Франсоа Ревел, значи да зарежете лудия учен заради самоуверения патриций. Ревел е августейший безсмъртник от Френската академия. Той е написал много книги (дотук трийсет и една) и усърдно набива този факт в главата на всеки читател на последното си есе. Стилът на Ревел предполага човек, незапознат със съмненията и несвикнал с възраженията. Той се отдава на мащабни и неаргументирани обобщения - според него по-голямата част от политическия и културен елит на Европа "никога не е имала и най-бегла представа за комунизма"; а версията му на френския антиамериканизъм на места звучи направо карикатурно. Твърде жалко, защото част от съжденията му са доста смислени.
Например Ревел е прав да обръща внимание колко противоречиви са повечето френски критики към Америка. След като САЩ са социална катастрофа, културен пигмей, политически олигофрен и надвиснало икономическо свлачище, защо да се притесняваме? Защо да хабим нерви за тях? От друга страна, ако са толкова силни и преуспели, както се боят мнозина, значи все нещо правят както трябва. Ревел има право да смята за двулични твърденията на някои френски интелектуалци, че нямали нищо против антикомунистическата политика на Америка през миналите десетилетия, а възразявали единствено срещу настоящите ексцеси. Архивите говорят друго. Като французин Ревел може спокойно да напомни на своите съотечественици, че Франция също има социални проблеми - прехвалената френска образователна система нито асимилира културните и религиозните малцинства, нито подкрепя и подхранва културните различия. Франция също има гета, насилие и престъпност. А успехът на Жан-Мари льо Пен на миналогодишните президентски избори е жив укор към политическата класа за нейната небрежност към проблемите на емиграцията и расите11. Ревел доста намясто се подиграва с френските културни администратори, които рушат собственото си национално наследство поне толкова безжалостно, колкото и варварите-американци. Никой щатски хвалипръцко не може да се мери с "Projet Culturel Exterieur de la France" на културния министър Жак Ланг от 1984 г., в който културните амбиции на Франция са описани от самия Ланг като "ненадминати от никоя друга страна". А какво говори за изтънчеността на френската преса и телевизия фактът, че те отделиха толкова видно място за велемъдрията на мосю Мейсан?
Бихме могли да продължим. Да поднасяш французите за техните претенции (и за късата им памет) е почти толкова лесно, колкото и да нищиш двуличията в американската външна политика. А Ревел е прав да описва съвременните антиглобалистки активисти и тяхната антипазарна реторика като манна небесна за европейската левица, удобна кауза в момент, когато eвропейските радикали не знаят кой вятър ги носи. Но проницателните му наблюдения върху френските недостатъци рискуват да бъдат дискредитирани от неспособността му да открие какъвто и да било недостатък на Америка. Цялата му книга представлява пеан на сляпата възхита от една страна, която за съжаление не съществува. Също като презираните от него антиамериканци, той е сътворил описваната от него Америка от въздуха.
В тази страна "казанът за претопяване" си работи "fort bien", а за гета не се и споменава. Европейците изопачават и преувеличават статистиките за американската престъпност, докато в действителност САЩ нямат такъв проблем. Здравеопазването работи добре: повечето американци са осигурени на работното си място, а останалите ползват обществено финансираните "Медикеър" и "Медикейд". Във всеки случай, въпреки недостатъците си, системата не е по-лоша от здравеопазването в самата Франция. Американските бедняци имат същите доходи на глава от населението като средностатистическия жител на Португалия, следователно не могат да бъдат наречени бедни (Ревел явно никога не е чувал за различия в цените). Не съществува "нисша класа". Освен това САЩ са имали социална демокрация дълго преди Европа, а американската телевизия и отразяването на новините са много по-добри, отколкото си мислите.
Що се отнася до американската външна политика: в страната, измислена от Ревел, САЩ все още са изцяло ангажирани с израело-палестинския конфликт, съдят безпристрастно и жънат успехи. Американската програма за противоракетна отбрана тревожи мосю Ревел далеч по-малко, отколкото някои американски генерали. За разлика от 50% от американския електорат, академик Ревел не вижда нищо нередно в провеждането на президентските избори през 2000-а година. Що се отнася до растящите антифренски настроения и тем подобни глупости: "pour ma part, je ne l'ai jamais constate" (лично аз никога не съм ги виждал). Накратко, каквото и да кажат френски и нефренски критици за САЩ, Жан-Франсоа Ревел ще твърди обратното. Волтер не би написал по-блестяща сатира на традиционните френски предразсъдъци: Панглос в Страната на чудесата.

2.

Някъде по средата между Еманюел Тод и Жан-Франсоа Ревел съществува една интересна гледна точка към Америка на Буш. Според нея днес двете страни на Атлантика са наистина различни. Първо, Америка е вярващо, религиозно общество; от средата на 30-те европейците напускат църквите на тумби, но в САЩ на практика няма спад в посещаемостта на църкви и синагоги. През 1998 проучване на Харис показва, че 66% от нехристияните в Америка вярват в чудеса, а 47% от тях приемат непорочното зачатие; цифрите за всички американци са съответно 86% и 83%. Около 45% от гражданите на САЩ вярват в съществуването на дявола. Според проучване на "Нюзуик" 79% от всички американски респонденти приемат, че библейските чудеса наистина са се случили. А при проучването на "Нюзуик" от 1999 г. 40% от всички американци (71% от протестантите-евангелисти) вярват, че светът ще свърши в битката при Армагедон между Исус и Антихриста. За европейските си съюзници американски президент, който провежда библийски курсове в Белия дом и започва заседанията на кабинета си с молитва, може да изглежда странен анахронизъм, затова пък е напълно в тон със своите избиратели.12
Второ, степента на неравенство и несигурност в американския живот е все още немислима от другата страна на Атлантика. Европейците продължават да се боят от големите амплитуди в приходите, а техните институции и политически решения отразяват това чувство. Благоразумие, а не някакъв остатъчен "социализъм" обяснява европейското недоверие към нерегулираните пазари и разрушаването на обществения сектор, както и местната съпротива срещу американския "модел". Звучи разумно: за повечето хора в Европа и на други места по света неограничената конкуренция е колкото възможност, толкова и заплаха. В сравнение с американците, европейците искат много по-голяма държавна намеса и са готови да плащат за нея. Дори в пост-Тачърова Великобритания 62% от възрастното население би предпочело да плаща по-високи данъци, но да ползва по-добри обществени услуги. За Щатите цифрата е под 1%. Учудвате ли се? Знайте тогава, че в Америка (където неравенството между бедни и богати е по-голямо, отколкото във всяка друга развита страна) цели 19% от възрастното население твърдят, че са в най-богатия 1% от нацията - а още 20% вярват, че ще доживеят да влязат в този 1%.13
Следователно европейците се притесняват тъкмо от онова, което повечето американци смятат за най-силната си черта: уникална смесица от религиозност, минимална грижа за общественото благо и максимална свобода на пазара - "американският начин на живот", придружени от мисионерска външна полтика, чиято видима цел е да експортира въпросния набор от ценности и практики. Тук лоша услуга на САЩ прави глобализацията, която подчертава в най-бедните страни цената на икономическото съревнование и напомня на западноевропейците след дългия сън на Студената война откъде минават истинските разломни линии в неразчленения досега "Запад". През идущите години важността на този трансатлантически разрив няма да намалява, а ще расте: неразрешимите различия в политиките ще подчертаят и задълбочат старите социални и културни контрасти. Схизмата около американската война срещу Ирак вече ни показа нещо ново. В ранните години на Студената война антиамериканските демонстрации в Европа бяха силно повлияни от финансираните от СССР "движения за мир", но политическите и икономическите елити твърдо стояха в американския лагер. Днес никой не манипулира масовите антивоенни протести, а лидерите на Западна Европа "късат" с Америка по важен международен въпрос. САЩ бяха принудени да подкупват и заплашват по безпрецедентно явен начин, при това с унизително ограничен успех (дори и в момента в Турция, благодарение на неведомите пътища на демокрацията).
Кризата в Ирак оголи три слабости на съвременната международна система. Тя отново ни припомни колко слаба е ООН и колко неадекватна изглежда тя спрямо заложените на нея надежди. И все пак демонстрираното от САЩ отношение към тази институция - "дайте ни каквото искаме или ще си го вземем и без вас" - парадоксално убеди в нейната важност почти всички останали. ООН може да няма армия, но за 50 години тя придоби безспорна легитимност, а легитимността е вид сила. Във всеки случай ООН е всичко, с което разполагаме. Който я подрива за своите собствени цели, рискува своята репутация като гражданин на международната общност.
Втората привидна жертва на кризата е Европейският съюз. На пръв поглед сега Европа е горчиво разделена в равни дози благодарение на американското злодейство, от една страна, и на некомпетентността на европейските лидери, от друга. Но кризите биват здравословни. Когато войната свърши, британците ще си задават трудни въпроси за поетия ангажимент към Америка след едно близкоизточно недомислие - това в Суец през 1956. Източноевропейците ще се молят за по-къса памет в Брюксел, Берлин и Париж, когато се стигне до изготвянето на съюзния бюджет. Турските политици вече се усъмняват в свещената някога връзка с Америка. А Жак Ширак може би е уловил последния и най-добър шанс на своята страна да сформира една независима и равностойна на Америка в международно отношение Европа. "Часът на Европа" може и да не е ударил, но пълното безразличие на Вашингтон към европейските позиции може да е задействало пожарна сирена в нощта. Третата слабост засяга самите Съединени щати: не въпреки подавляващата си военна мощ, а тъкмо поради нея. Колкото и да е невероятно, президентът Буш и неговите съветници изкараха Америка най-голямата заплаха за международната стабилност: само 18 месеца след 11 септември Съединените щати кажи-речи проиграха доверието на света. Претендирайки за монопол върху западните ценности и тяхната отбрана, САЩ накараха западноевропейците да се замислят какво ги дели от Америка. Като настояваше на правото си да преструктурира мюсюлманския свят, Вашингтон напомни на европейците за растящото мюсюлманско присъствие в собствените им страни и за неговите политически импликации.14 Накратко, Съединените щати дадоха на много хора повод да преосмислят отношението си към тях.
Не е задължително да сте френски интелектуалец, за да смятате, че напомпаните мускули на Америка в една враждебна международна обстановка я правят не по-силна, а по-слаба. Както и по-войнствена. Маловажна обаче Америка няма да бъде. В международната политика понякога става дума за добро и зло, но винаги въпросът е за силата. Съединените щати притежават значителна сила и другите държави имат нужда от тяхното съюзничество. Една Америка, която се лашка между едностранни изпреварващи войни и нарцистично безразличие, би представлявала международна катастрофа, затова толкова страни в ООН отчаяно се опитваха да угодят на американските желания, въпреки резервите на своите лидери.
Междувременно, "умерените" във Вашингтон настояват, че всички тези тревоги ще се уталожат, ако войната срещу Саддам излезе бърза, победоносна и сравнително "чиста". Но само успехът не може да оправдае със задна дата никоя военна кампания, пък и много от страничните щети са вече нанесени. Прецедентът на изпреварващата, профилактична война срещу хипотетична заплаха; небрежно вметнатото признание, че целите на тази война отиват отвъд разоръжаването на Багдад; неглижирането на международното мнение - колкото и добре да се справи с мира, Америка няма да изличи тези последици от войната. Дали "незаменимата", по думите на Мадлин Олбрайт, нация не се е надценила? Почти със сигурност. Когато земетръсът спре, тектоничните пластове на международната политика ще останат променени завинаги.

3 април 2003

Тони Джуд
Превод от английски Зорница Христова


(Тази е третата от общо три статии, публикувани от Тони Джуд в три поредни броя на сп. "Ню Йорк Ривю ъф букс". На български първите две статии бяха публикувани също в "Култура" - съответно Как живеем в бр. 13 и Америка и светът в бр.16.)
































































































1 Emmanuel Berl, Mort de la pensee bourgeoise (Paris: Bernard Grasset, 1929, препечатана 1970), стр. 76-77; Аndre Siegfried, Les Etats-Units d'aujourd'hui (Paris: Colin, 1930), цитирана от Michel Winock, Nationalisme, antisemitisme et fascisme en France (Paris: Seuil, 1982), стр. 56. Вж. също Georges Duhamel, Scenes de la Vie future (Paris& Mercure de France, 1930); Robert Aron and Arnaud Dandieu, Le Cancer americain (Paris: Rieder, 1931); както и моята Past Imperfect: French Intellectuals, 1944-1956 (University of California Press, 1992), глава 10: "America Has Gone Mad: Anti-Americanism in Historical Perspective", стр. 187-204


2 За Симон дьо Бовоар, виж книгата й L'Amerique au jour le jour (Paris: Morihien, 1948), стр. 99-100. Сартър коментира съдебното преследване и екзекуцията на семейство Розенберг. Размислите на Вайян върху хладилната техника от статията му "Le Menage n'est pas un art de salon" (La Tribune des nations, 14 март 1952) са цитирани от Филип Роже в L'Ennemi americain, стр. 483-484. Вижте и уводната статия "Mourir pour le Coca-Cola" в Le Monde, 29-и март 1950.


3 За немските коментари на цената на американизацията вж. "Бракът на Мария Браун" на Райнер Вернер Фасбиндер (1979) или "Heimat: Eine Deutsche Chronic" на Едгар Райц (1984), където американското влияние върху "дълбока Германия" е описано като далеч по-разрушително за ценностите от преминаването през нацизма. А тъкмо Вацлав Хавел, ни повече, ни по-малко, още през 1984-а напомни на другарите си дисиденти, че рационализмът, сциентизмът, прехласването по технологията и промяната са все "съмнителните експортни стоки" на Запада, неестествените плодове на мечтата за модерност. Вж. Vaclav Havel, "Svedomi a politika", Svedectvi, Vol. 18. No 72 (1984), стр. 621-635 (цитатът е от стр. 627).





4 Виж Philippe Mathy, Extreme Occident: French Intellectuals and America (University of Chicago Press, 1993) и L'Amerique dans les tetes: Un Siecle des fascinations et d'aversions, ред. Denis Lacorne, Jacques Rupnik и Маrie-France Toinet (France: Hachette, 1986).









































5 "Loin de crediter leurs depositions, la qualite de ces temoins ne fait que souligner l'importance des moyens deployes par l'armee des Etats-Unis pour travestir la verite", вж. "11 septembre 2001", стр. 23



























6 Вж. също Clyde V. Prestovitz, Rogue Nation: American Unilateralism and the Failure of Good Intentions (Basic Books, April 2003)
















7 Според Марк Херцгаард в "The Eagle's Shadow: Why America Fascinates and Infuriates the World" (Farrar, Straus and Giroux, 2002), американците отдавна прикриват факта, че конституцията им се основава на практиките на Ирокезката лига, на която явно, но непризнато дължим понятието за правата на щатите и за разделението на властите. Толкова за Лок, Монтескьо, английското обичайно право и европейското Просвещение.


8 Връщаме се към май 1944-а, когато Юбер Бьов-Мери, бъдещ основател и редактор на Льо Монд, може да напише, че "американците представляват истинска заплаха за Франция... те ни пречат да извършим необходимата революция, а техният материализъм не притежава дори трагичната величавост на тоталитарния си събрат". Цитирано от Жан-Франсоа Ревел в L'Obsession anti-americaine, стр. 98








9 Charles Kupchan, The End of the American Era (Knoph, 2002). Виж моя коментар на Къпчън в New York Review, 10 април 2003
































































10 Emmanuel Todd, La Troiseme Planete: Structures familiales et systemes ideologiques (Paris: Seuil, 1983). "Успехът на комунизма принципно се обяснява със съществуването... на егалитарни и авторитарни семейни структури, предразполагащи хората да възприемат комунистическата идеология като нещо естествено и добро". Виж Apres l'empire, стр. 178



































































11 По този въпрос виж също Philippe Maniere, La Vengeance du people: Les Elites, Le Pen et les francais (Paris: Plon, 2002)







































































































12 Виж www.pollingreport.com/
religion.htm и www.pollingreport.com/
religion2.htm

























13 A Tale of Two Legacies, The Economist, 21 декември 2002; Financial Times, 25-26 януари, 2003

























































































14 Понастоящем един от всеки дванайсет пребиваващи във Франция е мюсюлманин. В Русия цифрата е почти един от шест.