Митът за българското отсъствие
Един от големите митове, възникнал и трайно утвърждаван през последните тринадесет години, е митът за българското отсъствие (историческо и съвременно).
Отсъствието на национален градивен импулс.
Отсъствието на политическа съпротива срещу недемократичните режими.
Отсъствието на "дисидентски" (което ще рече действия в плоскостта на предполитическото - Хавел, 1994) прояви и движения.
Отсъствието на творчество "в чекмедже".
Отсъствието на стойностен елит.
Отсъствието на личностни позиции...
Поредният митичен факт за отсъствието формулира Георги Господинов в публикацията "1968 For(n)ever" ( Култура, бр. 19 от 9 май 2003 г.). В нея се говори за отсъствието на документи и изследвания за 1968 г. Отсъствието на преживявания и съпреживявания през тази година. Отсъствието на информация за случващото се по света през тази година. Отсъствието на представа за собственото си усещане за тази година. Отсъствието на ярко творчество през тази година (спомената е само книжката с преработени народни епиграми на Радой Ралин, илюстрирана от Борис Димовски и то за да се съобщи фактът, че е изгорена, а не за да се тълкува причината за точно тази й съдба). Изобщо, една отсъстваща, или "призрачна" година, както я назовава авторът.
Приемам инициативата на Георги Господинов да се разработи проект за българската 1968 година като провокация и зов за помощ едновременно. Именно по тази причина се изкушавам да предоставя и следната библиографска информация.
Започвам с публикацията "Защо сме такива?" (в. "Култура", бр. 18 от 10 май 2002 г.), посветена на книгата на Искра Баева "България и Източна Европа" (издателство "Парадигма". С., 2001 г.). В нея достатъчно подробно е представена студията на авторката със заглавие "България и "Пражката пролет" 1968 г.".
За събитийното случване на българската 1968 година - и за възможните обяснения на точно това случване - може да се прочете и в посочения материал от в. "Култура", може да се прочете най-вече в самата студия (публикувана впрочем за първи път в сп. "Политически изследвания", 1993, кн. 1, 78-89.).
Изключително навременна и повече от полезна се оказа инициативата (за съжаление, както се вижда, недостатъчно популяризирана) на Бохемия клуб да събере и публикува в една книжка на сп. "Homo Bohemicus" (кн. 3 от 1994 г.) анализи, спомени и конкретни изследвания за българската 1968 г. Стойността на направеното от нашите бохемисти става още по-висока, като се вземе предвид фактът, че едно малко закъснение би ни лишило и от задълбоченото проучване на Величко Тодоров и от мемоарните свидетелства на Валентин Радев - и двамата автори вече не са между живите. Тук е мястото да припомня, че ако действително желаем да имаме и споменно възсъздадена българската 1968 г., трябва по-активно да документираме живите свидетели...
И така, в книжка 3 на списание "Homo Bohemicus" от 1994 г. са поместени изследването на Величко Тодоров "Български предобрази и образи, подобия и безподобия на Пражката пролет", в което са анализирани публикации за 1968 г. от българската преса в началото на 90-те години на ХХ в., прецизно цитирани в края на студията; споменът на осъдения за изразено несъгласие и разпространяване на позиви срещу българското участие в интервенцията срещу Чехословакия Валентин Радев "Нашата шестдесетт и осма (събития и действия, предопределили съдбата ни)"; интервю с Александър Димитров, осъден по същата причина; мемоарният разказ на Иван Павлов "Прекъснатият курортен сезон на 1968 година"; статията на Христина Балабанова "Пражката пролет", чешката литература и България". Тези данни са дадени и в бележка под линия към трикратно споменатата досега студия на Искра Баева "България и "Пражката пролет" 1968 г." ("България и Източна Европа", с. 124). Към нея мога да прибавя и статията със заглавие "Власт и интелигенция. Българската 1968 година" (Исторически преглед, 5-6, 2000, с. 205-225.), както и няколко монографични изследвания, в които успоредно с други проблеми се анализират събития и процеси от същата 1968 г.
Дори само посочените публикации показват, че проблемът не е в пълната липса на данни, а в недостатъчното им количество, както и в липсата на информация, къде да ги търсят интересуващите се. Две неща обаче са притеснително ясни: първо, че тематичният каталог на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" не е пълен и второ, че "търсачката" в интернет не е магическо средство.
Колкото до другите митове за отсъствието, струва ми се, че е добре да се проведе дискусия по тях. Може би свободният, задълбочен и аргументиран разговор е начинът за тяхното оборване или преутвърждаване, за тяхното осмисляне и осъзнаване, начинът, който естествено ще предопредели тяхната по-нататъшна съдба...
*
В полето на митологичното, без да е формулирано все още като мит, е твърдението, отправяно чрез националните медии за липсата на цялостно изследване върху историята на България през втората половина на ХХ в. Отговорът на това твърдение е видимият, осезаем и реален историографски факт - книгата на Евгения Калинова и Искра Баева "Българските преходи 1939-2002", издателство Парадигма, С., 2002. Оформено в три проблемно-тематични и последователно-хронологични части - "Преход на България към съветски социализъм", "В утробата на кита. Живковизъм - 1953-1985 г." и "Българският преход към демокрация и пазарна икономика - връщане към европейския модел" изложението е рамкирано от въведение, посветено на "Преходите през ХХ век и нашето място в тях" и заключение, в което се прави "Равносметката на прехода". В четвъртата част са представени приложения, съдържащи кратки биографични бележки за министър-председатели, членове на Регентството, президенти, политици от разглеждания период, статистически данни, хроника на важни събития и литература (документи, спомени, публицистика, справочници и научни изследвания).
Дори тази книга да представяше само пълна фактологическа информация за дати, събития и личности от перода 1939-2002 г., тя би била уникално явление в българската историопис. Защото нямаме друго издание, което да предлага прецизно подредена историята ни през последните 63 години. Защото голяма част от фактите за пръв път са извадени на бял свят и въведени в научна употреба. Защото всичко това е възможно след дългогодишна работа в българските архиви и с българската периодика. Защото приложената пълна библиография е резултат на целенасочен интерес и целенасочено търсене, правено с желание да се представи плътното присъствие на проучвания върху модерното ни историческо битие, а не да се формулира поредният мит за поредното българско отсъствие...
Ще се опитам да представя част от най-значимите, най-дискусионните и най-провокативните въпроси, поставени в тази книга. Защото, както се казва в "Пътеводител на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс , за да разбереш отговора, трябва да си наясно със смисъла на въпроса. Да знаеш какво питаш. И така, какво питат и на какво отговарят Евгения Калинова и Искра Баева:
Кой е авторът на идеята за "народна демокрация"?
Какъв е характерът на промяната, чието начало е поставено на 9 септември 1944 г.?
Какъв е статутът (окупационен или не) на България до подписването на Мирния договор в Париж от 10 февруари 1947 г.?
Какво е съотношението между външни и вътрешни фактори за развитието на България в годините на държавния социализъм?
Какво представлява българският вариант на сталинизма в културата?
Кога започва и в какво се изразява либерализацията на социалистическата система в годините 1956-1989?
Защо и как се стига до идеята на Тодор Живков за 16-та република?
Кога започва натрупването на българския външен дълг?
Какви са границите на българското "преустройство"?
Кои са причините за закъснялостта на българското дисидентство?
Как се осъществява промяната на 10 ноември 1989 г.?
Кои са основните проблеми на българския преход до 1997 г. и кое е новото начало в променените условия след това?
Как се случва "първото "чудо" - победата на НДСВ в парламентарните избори от 17 юни 2001 г.?
Как се стига до "второто "чудо" - победата на Георги Първанов в президентските избори от ноември 2001 г.?
Как днес се сбогуваме с първоначалните илюзии на прехода и как стъпваме в реалността?
Кои са общите моменти и какви са различията между двата български прехода - този от средата и от края на ХХ век?

Няма да разкривам отговорите. Нито ще давам оценки, нито ще влизам в полемика. Ще си позволя да изразя най-общо мнението си, че както точните формулировки на проблемите, така и вещият анализ, представят авторките като модерни историци, които освен висок професионализъм, проявяват и умението на внимателния наблюдател, и безпристрастността на обективния анализатор, и чувствителността на социалния психолог.
Благодарение на всичко това основните внушения на книгата са не само силни, а и убедителни.
Няма съмнение, че един от най-добрите начини за противодействие на схематизма и негативизма към националната ни история и съвремие - тенденции, които умножават митовете за българското отсъствие - е задълбоченият, прецизен и непредубедено-нюансиран изследователски подход към модерното българско социокултурно развитие.
Книгата на Евгения Калинова и Искра Баева"Българските преходи 1939-2002 г." е ярка илюстрация за възможностите на този "друг", не-митотворчески поглед и представлява съществен принос в развитието на българската хуманитарна мисъл. Тя е твърде полезна именно днес, в началото на ХХI в., когато все по-болезнено се усеща липсата на ценностни опори за живот, когато все по-отчетливо се проявяват различията в нагласите на традиционния и модерния човек, когато знанието за собствената ни история може да помогне на все повече българи да се убедят, че различието далеч не означава недостатъчност. Че не трябва нито силно да се обругаваме, нито ненужно да се възхваляваме. Че е полезно добре да се познаваме, за да имаме шанс да се приемем такива, каквито сме. Така и ние ще се чувстваме комфортно, и другите ще ни възприемат ако не като равностойни, то поне като равноценностни.
Защото България и българското са част от пъстротата на европейското и на глобалното пространство. Защото, струва ми се, малко са хората и народите, които биха избрали скуката, която съпътства и най-ярката едноцветност, пред любопитната полихромия на реалността.

Наталия Христова

Наталия Христова е историк. Работи в Института по история към БАН. Преподавател в Нов български университет. Автор на десетки студии и статии, посветени на историята на българската култура след Втората световна война и книгата "Власт и интелигенция. Българският скандал "Солженицин".