И стари дантели

Романтичка, мн. романтички, ж. Жена романтик., Съвременен тълковен речник на българския език, изд. Елпис, 1995 г.
На терористите онази им работа е мъничка, свита, щот те са все стегнати, напрегнати, все пред атака..., Аз съм българка, обичам, Кева Апостолова

"Евродрама, винаги след полунощ" прозвучава в 2 часа в делник след хладна вокална джаз интродукция ("уиа-уиа", да не се бърка с "шуаба даба") и продължава с уточнението "Радиотеатър", екзалтирана сръбска музикална гюрултия и Салт'н'Пепа. Това е прекръстеното, подправено с повече български пълнеж и запратено да украсява нощната непрогледност издание на радиотеатъра, една от най-любопитните и класически форми на ефира изобщо и на "Христо Ботев" в частност.
Пиесата е "Аз съм българка, обичам", в така злоупотребяваната през последните години стилистика на женския монолог (малцинствена, пресилена, даже агресивна, синдикално-нехудожествена и опростено-програмна).
Драмсъставът е забележителен, дори в тъмното: Татяна Лолова, Илка Зафирова, Мария Статулова, Латинка Петрова, Петя Силянова, Мая Бабурска, Пепа Николова, Елена Кънева, Йорданка Стефанова. Режисурата отделя поредните гласове в тесни музикални рамки, които нито пречат, нито помагат. Най-важното в така получената портретна галерия (жените - с умалителни именца и ролки на главата), по презумпция са "авторите" на представените картинки (отсъстващите мъже - побойници, пияндета, клошари и друга измет всякаква).
Словесността на произведението не затруднява. Аргументацията му - не се и опитва да убеждава. Скритото послание вероятно трябва да се разбира като "ние, жените в България, сме неугледни, но държеливи, а също така знаем и да говорим лоши думички". Експлицитното такова звучи като "в днешно време живее ли българин в България, или той убива, или него го убиват". Тоест - нищо основателно, изведено докрай или просто приятно за възприятията.
Ванчето: на мъжете са им еднакви лицата, но другото ги отличава, другото е тяхното лице, "качественият секс, това е истината". Танчето (чудесно изпълнение напук на текста тип "Стършел" от ваканционните месеци на 1980-та): на кого ме оставяш, кой така ще ме бие хубаво като теб, кой ще си висне избитите ми предни зъби на ланеца. Десито: деца, прощавайте, че ликвидирах лично баща ви, пияндето, не намерих наемен убиец. Ренито: в автобуса бърка в чанта, отмъква портфейл, открива снимка на детенце и на собствения си съпруг, роптае каруцарски. И така нататък.
Мъжемразко (и не по-малко женомразко), уморително, бедняшко (не само в смисъла на "с чехли, панталонки и пластмасова диадема" и на "четири четки за зъби - едно левче"), клиширано, неелегантно (не само в смисъла на "с разширени вени, висока и широка"), обидено, дребнаво.
Тъй като вече отдавна съм далеч от идеята, че едно театрално произведение трябва да съдържа позитивен, уважителен, надежден елемент на съчувствие към живота, както и отживелици като катарзис и моменти на естетическа еуфория, само настоявам да не бъда включвана насила в такъв тип "по-добра половина" и да бъда разграничена от обобщението "жена" и "българка", направено в този, пък и в който и да е дух.

Нева Мичева








От въздуха
подхванато