Фотографиране с думи

"Писма до Гаустин" е пример за умело постигнат синхрон между писане и художествен дизайн, заслугата, за който имат както авторът Георги Господинов, така и художничката Яна Левиева. Започвам с това, защото в България все още малко се обръща внимание на оформлението, все още малко са издателствата, които държат не просто да пускат книги, но държат тези книги да изглеждат добре. Затова ми се ще да кажа, че в случая книгата на Георги Господинов е сред малкото изключения, които имат вид и стил, в които сюжетите на писането са дублирани от сюжетите на оформлението, следващи логиката на писането, заиграващи с отделни елементи, актуализиращи детайла, потискащи или активизиращи контурите и цветовете... Нещо повече, в целите на книгата е да събира времената, да снема границите между билото и биващото и още корицата удвоява това желание, като едновременно налага и разколебава ретро стила.
На ниво текст "Писма до Гаустин" се опитва да си присвои множество гласове и позиции, опитва се да вкара свидетелската гледна точка, тази на помнещия, да проиграе възможностите на лириката, видяна и като екзистенциален жанр по разбиранията на Кете Хамбургер, тоест жанр, в който значими са реалните преживявания, значим е реалният говорител, и като фикция, която разчита на въобразени светове, въобразени преживявания, въобразени персонажи...
Споменах вече, че в стихосбирката се пресичат различни сюжети, които са обособени в отделните й части. Първият сюжет, който се разнищва в цикъла "Любовният заек", отбанализира баналното. Любовта и изневярата, страстта и тялото, мига на първото виждане и инерцията на съжителството са опредметени, вкарани са в конкретни истории, някои от които митологични, други - оттук и сега, като всички те са разказани по господиновски - с въображение, което напряга сетивата, с думи, които са вкусни, с метафори, които са като енигми и неизбежно трябва да бъдат разгадавани.
Във втората част - "Перипетия" - се тематизират историята като обект на погледа на туриста и като обект на погледа на читателя, който знае и помни; пътят като място, което подхващаме, за да стигнем, пътят като средоточие на географията и историята, но и като предопределеност, съдба. Защото пътят - настояват стиховете - всъщност е посочването, което Онзи, както и да изберем да го зовем, извършва.
"Ритуалът" някак естествено следва предходния цикъл и визуализира, мисля, че това е думата, отглеждането на смъртта. Визуализира смъртта, която е навсякъде и расте с живота, и прелива от живота, и се крие в карамфилите, в изстиналия и забравен чай, в топящия се фин млечен шоколад...
Четвъртата и последна част на книгата, озаглавена "Писма и фотографии", е финал в един по-широк смисъл на думата. Тя е завършек на книгата, защото съвместява подетите сюжети, говорейки за аза и неговите разклонения, за родното и чуждото, за Балканите и Европа, за проекциите на миналото върху настоящето и за опитите настоящето да възстанови същото това минало; защото по-осезаемо появява адресата Гаустин, присъствал до този момент с малко реплики, оформени като мото на едно или друго стихотворение; и най-сетне, защото изговаря един от основните принципи на конструиране на самата книга, а именно - нейната кинематографичност, способността й, улавяйки множествеността и назовавайки там, където това изглежда непосилно, и това, което изглежда неназовимо, да бъде език, който фотографира.

Амелия Личева







Думи
с/у думи


Георги Господинов.
Писма до Гаустин
.
ИК Жанет-45.
С., 2003.