Сър Саймън Ратъл, доскорошното дете-чудо на симфоничната музика, вече е главен диригент на може би най-реномирания световен ансамбъл - Берлинската филхармония.
"Стъпил съм върху раменете на Караян и Клаудио Абадо", казва британецът с буйна сребриста грива. Саймън Ратъл скромничи: критиците и музикантите отдавна са го обявили за "Караян на новото хилядолетие". Берлин е в нозете му, възвестяват не само специализираните медии. За част от публиката Ратъл е месия, за други си е направо попзвезда. Месец след като пое най-реномирания световен ансамбъл, Саймън Ратъл стана неоспоримият диригент - 1 в германската столица, въпреки конкуренцията на такива световни имена, като Баренбойм, Нагано и Тилеман. Когато сър Ратъл заговори за новите задачи на своя оркестър, човек може да помисли обаче, че има насреща си не елитен диригент, а общественик със социална и морална мисия: "Ако изкуството няма и морално измерение, тогава се оказваме в трудно положение. В историята останаха времената, когато оркестърът беше институция, даваща концерти и очакваща от своите слушатели да влязат в залата и да слушат. Оркестърът вече разбра, че трябва да станем част от общността, че така ще добием нова сила. Филхармонията дълго време беше в периферията на Берлин, до самата Берлинска стена. Особено вълнуващо е усещането, че днес тя е в самото сърце на този нов див запад. Тъкмо това е моментът да разтворим ръце за прегръдка."
Саймън Ратъл е необичаен, нетрадиционен музикант. Той сякаш следва мотото на Густав Малер, според когото "традицията е немарливост". Не случайно тъкмо Петата симфония на Густав Малер присъстваше в премиерната програма на Берлинската филхармония както в столицата, така и месец по-късно в Кьолн. Кьолнската публика, която е известна като една от най-компетентните не само в Германия, но и в Европа, изпрати изпълнението с овации на крака и десет пъти извика маестрото на сцената. Музикалният наблюдател на в. "Кьолнер Щатанцайгер" писа по повод това музикално събитие от световен мащаб: "Човек немее пред забележителното изпълнителско ниво на Берлинската филхармония. Тъмният основен тон, който мощно се разстила нашироко и в същото време капризно и луксозно, се разклонява из всички регистри - този звук упражнява невероятно привличане, на което слушателят с радост се отдава. Комплименти заслужава всеки един член на ансамбъла, в който дори тимпанистът е поет".
Сър Саймън Ратъл казва, че занапред му предстои да дооформя звука на оркестъра. По този повод той припомня мисълта на своя велик предшественик Херберт фон Караян, който бе сравнил оркестъра с английски парк: "Всеки ден трябва да го поливаш, да скубеш плевелите, да подхранваш почвата - в противен случай звукът на оркестъра ще изчезне. Вярно, има я прекрасната основа, но тя трябва да се поддържа и да се развива. Това е органичен процес, който се нуждае от време. Аз съм късметлия, защото за начало разполагам с десет години."

(излъчено по "Дойче Веле")

А.А.