Космополитната Европа
Ако за миг си представим, че самият Европейски съюз кандидатстваше за влизане в Европейския съюз, как, според вас щеше да бъде посрещната кандидатурата му? С отказ - молбата му щеше да бъде отхвърлена без право на обжалване. Защо ли? Ами защото ЕС не удовлетворява собствените си изисквания за демократичност.
Съществува ли изобщо реалност, която заслужава наименованието "Европа" или това е просто елитистки, идеализиран термин за обозначаването на поредната илюзия, която не търпи критически анализ? Всъщност нещото, което еврокритиците не виждат, е тъкмо реалността на Европа. Антиевропеизмът почива на изкривена представа за Европа.
*
Първа стъпка: Европейският съюз не е християнски клуб. Единственият човешки и културен пейзаж, който заслужава етикета "европейски" е неонтологичен и радикално отворен, тоест определен от юридически постановки и политически прагматичен. Онези, които се мъчат да измислят наново християнския Запад и да издигнат крепостни стени около Европа, я превръщат в религия, в раса, напълно опорочавайки просветения европейски проект.
Понятието "космополитна Европа" е от емпирично значение, защото ни отваря очите например за факта, че турците, които някои предпочитат да оставят вън от Европа, са вече вътре и то от доста време: НАТО, търговски договорености, наднационални форми на живот. Турция е част от европейската панорама от много години и обширни зони от страната вече са съвършено европеизирани. Идеята за космополитна Европа провокира една нито носталгична, нито национална, а съвсем европейска критика на реалността на ЕС. Въпросната критика твърди, че "има прекалено малко Европа", за което лек е "повече Европа" в хубавия смисъл на думата, космополитна Европа. Съвсем противоевропейско е например да се приравняват мюсюлманите с Исляма, пък и помежду им. Точно обстоятелството, че европейските ценности са светски, ги освобождава от всяка обвързаност с религии и конкретни традиции. Радикалната отвореност е характерна черта на европейския проект и залог за неговия успех. Европейско гражданско общество може да се роди единствено ако християнските и мюсюлманските демократи се преборят заедно за политическата реалност Европа.
Втора стъпка: космополитна Европа се дистанцира от постмодерността. С други думи - последователността на етапите е: национална Европа, постмодерност, космополитна Европа.
Космополитна Европа възникна след Втората световна война благодарение на съзнателни политически усилия да се постигне антитеза на националистка Европа и да се компенсира нейният физически и морален крах. Този дух на ново начало вдъхнови през 1946 г. Уинстън Чърчил да възкликне над руините на опустошения континент: "Ако Европа някой ден се обедини... няма да знаят граници щастието, благоденствието и славата на нейните 300 или 400 милиона жители". Харизматичните държавници на западните демокрации и по-специално личностите и групите, които бяха участвали в активната съпротива, станаха новите творци на Европа. Космополитна Европа е проект, роден от съпротивата. Важно е да уточним: съпротивата се активира когато се изопачат европейските ценности. Сиреч, началото не е в хуманизма, а в антихуманността, в горчивото проумяване, че тоталитарните режими винаги са се основавали на идеята за "истински хуманното" точно с цел да делят, изключват, поправят или унищожават хората, които не пожелаят да се приравнят към идеала им. В началото на обществения протест и на съпротивата се откриват и наченките на защитата на човешкото достойнство, почиваща на състраданието.
Космополитна Европа е онази Европа, която от нравствена, политическа, икономическа и историческа гледна точка се бори за помирение. Разривът с миналото е решителен, 1 500 години европейски войни са на път окончателно да приключат. Това помирение започва не в идеалистична форма, а от позицията на ясен материализъм: "безграничното щастие", предречено от Чърчил се равнява, като начало, на пазар без граници. Доосъществява се във все същия земен дух - създаване на взаимни зависимости в политическите сфери на сигурността, на икономиката, науката и културата.
Ако се поразровим за първите признаци на този институционализиран космополитизъм, ще попаднем на Нюрнбергския процес, който осъди отговорните за нацисткия терор в Германия. Изключителното в първия международен съд беше, че формулирането на надсуверенни спрямо нациите-държави юридически категории и процесуален ред позволи в съдебни понятия и процедури да се улови историческата чудовищност на системното и държавно изтребление на евреите. Въпросните понятия и процедури са източникът на новия европейски космополитизъм.
Член шести на Хартата на Международния военен трибунал сочи три типа престъпление - срещу мира, военни и срещу човечеството, - заради които са съдени нацистките престъпници. Любопитното е, че престъпленията срещу мира и военните престъпления предполагат суверенитет на нацията-държава, подчиняват се на логиката на националната идея, а престъпленията срещу човечеството надскачат този суверенитет и се стремят да вкарат космополитизъм в правните категории.
Сигурно не е случайно, че съдиите, участвали в Нюрнбергския процес, в крайна сметка се показаха неспособни да разберат исторически новата категория "престъпления срещу човечеството". Въвеждаше се не просто нов закон или нов принцип, а нова правна логика, която късаше с всички предходни логики на международното право, почиващи на нацията-държава. Престъпленията срещу човечеството не могат да се узаконят с правовите норми на отделната нация-държава, нито да се съдят и осъждат в нея. Тъкмо така исторически новата категория "престъпленията срещу човечеството" суспендира законодателните принципи и съдебните решения в национален план.
В този смисъл космополитна Европа произвежда едно типично европейско вътрешно противоречие от гледна точка на морала, закона и политиката. Ако традициите, дали начало на ужаси като колониалния, националния и геноцидния, са европейски, то европейски са и ценностите и правните категории, с които се измерват тези деяния, с които се обявяват за престъпления срещу човечеството и се осъждат под строгия взор на световната общественост. Размислите на социалните науки над Холокоста доведоха до отчаяни изводи. Според Хоркхаймер и Адорно, самата просвещенска диалектика поражда изкривявания. Хипотезата за причинно-следствена връзка между модерността и варварщината присъства и в мащабния труд на Зигмунд Бауман Модерност и Холокост. Но това обезкуражено сбогом на модерността няма защо да е последна дума по темата. Всъщност то не отчита как Старият свят започна да се намисля наново, като при образуването на ЕС поде институционни битки с цел на европейските ужаси да се противопоставят също европейски ценности. Споменът за Холокоста е модел, от който да извличаме поука за повсеместното модернизиране на варварщината. Тъмната страна на модерността и европейското й осъзнаване не е поза, не е и идеология на трагичното. Става въпрос за модерност, която се е отклонила от правия път към нацията и държавата и без жал е разгърнала всичките си възможности за морални, политически, икономически и технологически катастрофи, без да допуска, че може да се самоунищожи. Масовите гробове на XX век свидетелстват за това. Съществува една забравена и непокътната връзка между европейския песимизъм, критиката на модерността и постмодерността, която превръща отчаянието в постоянна черта, тук не можем да не се съгласим с Юрген Хабермас. Иначе казано, налице е една парадоксална коалиция между национална Европа и постмодерна Европа, защото теоретиците на постмодерното отричат възможността и реалността на борбата срещу ужасите на европейската история, посредством "още Европа", още радикализирана и космополитна Европа.
Европеизацията означава усилие да се намерят институционални отговори на варварщината в европейската модерност, като същевременно се загърби постмодерността, която не признава такова търсене. Космополитна Европа представлява европейската форма на институционализирана самокритика. Възможно ли е тази генерална самокритика да е единствената разлика между ЕС и Съединените щати или ЕС и ислямските общества?
Трета стъпка: отделянето на държавата от нацията. Националният поглед има само две интерпретации на европейските политика и интеграция - като федерална държава (федерализъм) или като конфедерация на държави (междуправителственост). И двата модела са емпирично погрешни. Когато се заложат нормативно и политически, те от самосебе си отрицават онова, на което разчита бъдещето - Европа на различията.
Една национална Велика Европа, федерална свръхдържава, е равнозначна на отнемане на властта на европейските нации и превръщането им в музеи. Но нациите-държави в рамките на евентуалната конфедерация ревниво отстояват националния си суверенитет спрямо експанзията на европейската власт. В национален план европейската интеграция в крайна сметка няма как да не се възприема като вътрешен колониализъм. Или те, или ние. Това, което ние отстъпим, те го взимат. Или съществува една единствена Европейска държава (федерализъм), в който случай няма национални държави-членки; или националните държави-членки продължават да стопанисват Европа, в който случай единна Европа не съществува (междуправителственост).
Същото важи и за дебата по Конституцията. Великобритания, например, както е известно, няма Конституция, но въпреки това се изявява (от време на време) в полза на Европа, демокрацията и космополитизма. Опитът да се създаде само една Конституция за Европа ще значи да се отрече Европа, да й се изтръгне сърцето, да й се отнемат очарователните либерални провинциализми. От друга страна пък, ако се откажем от общоевропейската Конституция ще значи, колкото и опростенчески да звучи, че Европа пак няма да се състои. Така че, от гледна точка на национализма, се оказваме впримчени в лъжеалтернатива и трябва да избираме между една невъзможна Европа и друга невъзможна Европа!
Точно както през XVI век с Вестфалския мир е бил сложен край на гражданските и религиозни войни посредством отделянето на държавата от църквата, световните (граждански) войни, тези между нации от XX и началото на XXI век могат да се разрешат чрез отделянето на държавата от нацията. Това е ключовата хипотеза, обуславяща космополитната конфедерация от европейски държави. Точно както една светска държава позволява на гражданите си да се числят към различни вероизповедания, космополитна Европа би трябвало да съхрани съсъществуването на етнически, национални, религиозни и политически идентичности и култури, независимо от националните граници и благодарение на конституционния принцип за толерантност.
Пред държавните органи на космополитна Европа се открива и възможността да се трансформират под натиска на икономическата глобализация, международния тероризъм и политическите последствия от климатичните промени. Предвид световните проблеми, които все по-застрашително надвисват над главите ни и не се поддават на решаване от страна на нациите-държави, единственият способ политиката да си върне доверието на хората е да предприеме големия скок от национална към космополитна държава. Точно това е централният въпрос за космополитна Европа: в ерата на глобализираните проблеми, които засягат хората в тяхното ежедневие, е необходимо да се върне доверието както в политиката, така и в политологията, посредством междудържавни форми на сътрудничество и стратегии за партньорство в регионален мащаб, придружени от съответните политически теории. Водещият принцип на космополитния реализъм е следният: Европа никога няма да стане възможна като проект за национална еднородност. Изграждането на общия европейски дом в съгласие с логиката национално-интернационално не е нито осъществимо, нито желателно. Нещо повече, пагубно е. Осъществима е космополитна Европа, способна да надмогне националните си традиции в съгласие с първоначалния замисъл на своите исторически основатели (надмогване чрез признаването на различията, тоест - изключване на възможността за една национална Велика Европа).
Британците се държат така, сякаш Великобритания продължава да съществува. Германците вярват, че Германия я има. Италианците се съотнасят с Италия, французите - с Франция и така нататък. Но на практика тези "хранилища" на националното, организирани в държави, от доста време вече не съществуват. В космополитна Европа започва да се проявява една нова realpolitik - в началото на третото хилядолетие максимата на националната реална политика (националните интереси следва да се защитават в национален мащаб) трябва да се замести с максимата на космополитната реална политика (нашата политика ще бъде толкова по-национално насочена, колкото повече е европейска и космополитна).
Европейския въпрос, питането как може космополитна Европа да увеличи капацитета си на действие и силата си на убеждение е: как може да се замести "порочният кръг" на националната игра на всичко или нищо с "добродетелния кръг" на една европейска игра на всичко или нещо? Тъкмо тук би ни помогнало схващането за космополитна realpolitik.
Онова, което парализира Европа, е фактът, че интелектуалните й елити живеят в лъжата, почиваща на идеята за нация. Оплакват се от наличието на анонимна евробюрокрация и от отдалечаването от демокрацията, като мълчаливо базират оплакванията си върху напълно нереалистичното допускане, че е възможно връщането към идиличното състояние на нацията-държава.
Четвърта стъпка: космополитно обновената Европа може и трябва да е действащо лице на глобалната политическа сцена, да придобие и утвърди физиономията си на съперник на глобалните Съединени щати. Лозунгът на бъдещето може да звучи така: "Варда, Америка... Иде Европа!"
"Прогресът на тази нация не зависи от чужди решения", беше ключовото изречение в изявлението на Буш, което прозвуча със силата на плесник върху лицето на Обединените нации. За Буш световната общност, представлявана от ООН е от някакъв, но не съществен интерес. От неговата гледна точка ООН в най-добрият случай е знаме и принцип на световния ред. Но онова, което наистина има значение, е мощта на САЩ, по същество - положителна. Глобалните Съединени щати, които се опитват да изпълнят космополитната си мисия с военни средства трябваше да бъдат уравновесени от опозиционния глас на Европа, която призовава: прави право, а не война!
Светът изпитва нужда от онова, което Европа си е извадила като поука от своето размирно минало: не може да е в американския национален интерес, нито пък в световния, установяването на принципи, които дават на която и да е нация неограничено право да предприема предварителни нападения поради набелязани от самата нея заплахи срещу собствената й сигурност.
Прекрасният нов свят на военната сигурност, обещаван от администрацията на на Буш, захвърля реалния свят в пропастта на безброй опасности, защото подменя логиката на преговорите с логиката на войната. Поддържаният от една държава тероризъм с всички рискове от химическите му, биологически и ядрени оръжия, неизменно предоставя две взаимнообвързани възможности да бъде преодолян - война или преговори. Тъй като Съединените щати решително отказват да се подложат на нормите за разоръжаване, които (даже с военен натиск) налагат на всички останали държави, на практика разрушават архитектурата на световната сигурност, постигана по пътя на договарянето.
Като е окупиран Ирак, ще настане ли в целия Близък Изток свобода, свободен пазар и демокрация, както уж си мечтае правителството на Буш? Отровната гъсеница на войнствения Ислям ще се превърне ли внезапно в пъстроцветна пеперуда на мира и добрата воля? Наивният милитаризъм на щатските неоконсерватори-болшивики се нуждае от противостоенето на европейското мнение. Космополитна Европа е длъжна да работи за ситуация, в която международните отношения вече не са милитаризирани, а наднационалните договори и институции не се захвърлят на бунището след края на Студената война. Истината е, че без тях сигурност в този единствен наш свят, разпокъсан и радикално нееднороден, не може да има.
Наистина Европейският съюз почива на една жива лъжа: без военната хегемония на Съединените щати, романтичната политика на европейско помирение набързо ще увехне. Една от причините за надмощието на САЩ трябва да се търси във вътрешноевропейската политика, а именно - в колективния й отказ от военна сила. Докато това поражение не се признае и поправи, ЕС няма да е в състояние да провежда външна политика, достойна да бъде наречена с такова име. Само тогава ще се предотврати случилото се наскоро - девет европейски страни да подкрепят призива на Буш: правй война, а не право. Европейска външна политика ще съществува единствено когато европейските столици си дадат сметка, че пренасянето на сектори власт в Брюксел не само не ги прави по-слаби, а напротив, стабилизира ги, защото с този космополитен акт увеличава глобалното влияние на всички държави от ЕС.
Засега обаче САЩ могат да са спокойни. Докато съществуването или несъществуването на ЕС се решава в спорове по квотите за млекопроизводителите или по помощите за селското стопанство и докато на власт са Тони Блеър и Хосе Мария Аснар, няма кой да застраши американското първенство.

Ел Паис, 10 март 2003 г. (със съкращения)

Улрих Бек
Превод от испански: Нева Мичева

Улрих Бек е преподавател по социология в Мюнхенския университет. На български е познат с книгата "Световното рисково общество" (ИК "Обсидиан", 2001), смятана за една от най-значимите работи в областта на съвремената социална теория.