След войната:
Прераждането на Европа
За Юрген Хабермас и за мен е важно да подпишем заедно този анализ, който е и призив същевременно. Смятаме, че днес е и необходимо, и спешно немските и френските философи да издигнат заедно глас, независимо от споровете, които може да са ни разделяли в миналото. Лесно се познава, че този текст е написан от Юрген Хабермас. Поради обстоятелства от личен характер аз самият не успях да напиша мой текст, макар че щях да го направя с удоволствие. Затова пък предложих на Юрген Хабермас да сложа подписа си под неговия призив.
Споделям убедителните му предпоставки и перспективи: определянето на нови европейски политически отговорности отвъд всякакъв евроцентризъм, призива към препотвърждаване и ефективна промяна на международното право и институции, най-вече на Обединените нации, както и на една нова концепция и практика на разпределение на държавните власти и т.н., в духа, ако не дори в смисъла, на кантианската традиция.
Впрочем забележките на Юрген Хабермас се пресичат в много точки с размишленията, които аз развих наскоро в книгата си "Voyous - Deux Essais sur la raison".1 След няколко дни в Съединените щати ще излезе една наша обща книга с два разговора, водени от всеки от нас поотделно след 11-ти септември 2002. Въпреки всички очевидни различия в подходите и аргументациите ни, нашите възгледи се пресичат по отношение на бъдещето на институциите на международното право и новите задачи пред Европа.

Жак Дерида



Две дати не бива да забравяме. Едната е денят, в който вестниците съобщиха на слисаните си читатели за засвидетелстването на лоялност към Буш. Към него прикани испанският министър-председател желаещите да воюват европейски правителства и го направи зад гърба на останалите си колеги от ЕС. Но също така не бива да забравяме и 15 февруари 2003, когато демонстриращите маси в Лондон и Рим, Мадрид и Барселона, Берлин и Париж реагираха на този неочакван удар. Едновременността на тези поразяващи с мащабите си демонстрации - най-големите след Втората световна война - може би след години ще влезе в учебниците по история като сигнал за зараждането на европейска общественост.
По време на тежките месеци преди избухването на Иракската война едно цинично разпределение на труда разбуни духовете. Логистичната мащабна операция по съсредоточаване на военни части, от една страна, и забързаното усърдие на хуманитарните организации, от друга, съвпадаха толкова прецизно, като че ли бяха зъбчати колела. Спектакълът течеше спокойно и пред очите на населението, което - лишено от всякаква възможност за собствена инициатива - щеше да бъде жертвата. Няма съмнение, че властта на чувствата изправи на крак гражданите на Европа. Но същевременно войната ни накара да осъзнаем започналия отдавна провал на общата европейска външна политика. Както навсякъде по света, така и в Европа безцеремонното погазване на международното право разпали спорове за бъдещето на международния ред. Но нас несъвместимите един с друг аргументи ни засягаха по-дълбоко.
Чрез този спор добре познатите разногласия изпъкнаха още по-ясно. Непримиримите едно с друго мнения за ролята на суперсилата, за бъдещия световен ред, за значението на международното право и на ООН доведоха до откритото избухване на латентните противоречия. Разшири се пропастта между континенталните и англосаксонските страни, от една страна, и "старата Европа" и средноевропейските страни-кандидатки за ЕС, от друга. Във Великобритания т. нар. special relationship2 спрямо Съединените щати съвсем не се приема като неоспорима даденост, но и преди, и сега то е най-горе в градацията на интересите на Даунинг стрийт. А централноевропейските държави наистина се стремят към ЕС, но още не са готови да ограничат току-що възвърнатата си суверенност. Иракската криза беше само катализаторът. И в брюкселския Конституционен конвент също си личи противоречието между нациите, които наистина искат задълбочаване на Европейския съюз, и онези, които имат разбираем интерес да замразят или в най-добрия случай да променят само козметично съществуващия модус на междуправителствено управление. Само че не може да се свири вечно на струната на това противоречие.
Бъдещата конституция ще ни дари с общ европейски външен министър. Ала какво ще помогне един нов пост, ако правителствата не се обединят около обща политика? Та дори един Фишер с променено название на длъжността би останал безсилен като Солана. Засега само държавите-членки от ядрото на Европа3 са готови да придадат на ЕС известни функции на държава. Какво ще правим, ако само тези държави се окажат способни да се споразумеят за определянето на "собствени интереси"? За да не се разпадне Европа, тези държави трябва още сега да въведат в употреба утвърдения в Ница механизъм за "засилено сътрудничество" и да сложат началото в една "Европа на различни скорости", която има обща външна и отбранителна политика. От това ще произтече един ефект на всмукване, на който останалите страни-членки - първо в Еврозоната - няма да устоят дълго. В рамките на бъдещата европейска конституция не бива и не може да има сепаратизъм. Да вървиш начело не означава да изключваш. Авангардното ядро на Европа не бива да се вкостени до "малката" Европа. Тя трябва да бъде локомотивът - както толкова често досега. Тясно коопериращите помежду си държави от ЕС ще държат вратите отворени дори само от личен интерес. Поканените ще влязат толкова по-скоро през тях, колкото по-скоро "ядрото" стане способно за действие и външнополитически и докаже, че в една сложна световна общност важни са не само дивизиите, но и меката сила на преговорите, на връзките и икономическите изгоди. В този свят изострянето на политиката до - колкото глупавата, толкова и скъпа - алтернатива между война и мир не е рентабилно. Европа трябва да постави своята тежест във везните на международните отношения и тези в рамките на ООН, за да уравновеси хегемониалния унилатерализъм на Съединените щати. На Световните икономически форуми, в институциите на Световната търговска организация, Световната банка и на Международния валутен фонд тя трябва да прокара влиянието си при оформянето на бъдещата вътрешна политика на света.
Политиката на по-нататъшното изграждане на Европейския съюз днес обаче се сблъсква с ограничеността на средствата за административното управление. Досега реформите се подтикваха от функционалните императиви за създаване на общ икономически и валутен район. Тези движещи сили са изчерпани. Съзидателната политика, която изисква от членките на ЕС не само премахването на пречките за конкурентоспособност, но и обща воля, зависи от мотивите и възгледите на самите граждани. Решения с мнозинство по кризисни външнополитически въпроси с големи последствия са възможни само тогава, когато и по-слабите малцинства са солидарни. Обаче предпоставката за това е чувството за политическа съпринадлежност. Народностите трябва, така да се каже, да "надстроят с един етаж" националните си идентичности, да ги разширят с още едно, европейско измерение. Днешната, станала вече доста абстрактна, гражданска солидарност, се ограничава до членовете на собствената нация, а в бъдеще тя ще трябва да обхване и европейските граждани от други нации.
Това ни довежда до въпроса за "европейската идентичност". Единствено съзнанието за обща политическа съдба и убедителната перспектива за общо бъдеще могат да накарат по-малобройните по гласове малцинства да се въздържат от обструкции спрямо волята на мнозинството. По принцип гражданите на една нация трябва да гледат на гражданката от друга нация като на "една от нас". Това пожелание води до въпроса, който извежда на преден план толкова много скептици: Има ли исторически опит, традиции и постижения, които да създават у европейските граждани съзнанието за общоизстрадана и общосъзидаема политическа съдба? Впечатляващата, дори заразна "визия" за бъдещата Европа не може да падне от небето. Днес тя може да се роди само от обезпокояващото чувство на безпомощност. Но тя може да произлезе и от притеснителната ситуация, в която ние, европейците, сме захвърлени да се оправяме сами. И тя трябва да артикулира себе си в бясната какофония на многогласната общественост. Ако тази тема досега не е поставена на дневен ред, то това е знак за нашия - на интелектуалците - неуспех.
Най-лесно е първо да се обединим около нещо, което не изисква ангажимент. На всички нас ни се привижда образът на мирна, сътрудничеща си, отворена към други култури и способна на диалог Европа. Ние приветстваме Европа, която през втората половина на двайсети век намери единствени по рода си решения на два проблема. ЕС дори днес представлява форма на "управление отвъд националната държава", която би могла да бъде за подражание в постнационалната констелация. Европейските режими на благосъстоянието също дълго време служеха за пример. На нивото на националната държава обаче днес те се намират в отстъпление. Но една бъдеща политика на укротяване на капитализма в условията на свят на разпадащи се граници, не трябва да пада под положените от тези режими мащаби за социална справедливост. Защо Европа, след като се е справила с два проблема от подобен калибър, да не се изправи пред следващото предизвикателство? А именно, да прокарва и защитава срещу конкурентни проекти един космополитен ред, изграден на основата на международното право. Провокирането на дискусия в цяла Европа би трябвало да откликне на вече съществуващите уредби, които, тъй да се каже, очакват този стимулиращ процес на саморазбиране. Два факта като че ли противоречат на това дръзко предположение: Най-значителните исторически постижения на Европа се радват на световен успех, но не загубиха ли те тъкмо заради него силата си за създаване на идентичност? И какво може да спои един регион, който като никой друг се отличава с постоянното съперничество между самоуверени нации?
Християнството, капитализмът, природните науки и техниката, римското право и Наполеоновият кодекс, гражданско-урбанистичният начин на живот, демокрацията и човешките права, секуларизацията на държавата и обществото - тъкмо защото са се разпространили по други континенти, тези достижения не са вече наш proprium4. Западната, кореняща се в юдейско-християнското наследство, духовност със сигурност притежава характерни черти. Но и този духовен хабитус, отличаващ се с индивидуализъм, рационализъм и активизъм, европейските нации споделят със Съединените щати, Канада и Австралия. Духовните контури на "Запада" обхващат далеч не само Европа.
Освен това Европа се състои от национални държави, които полемично се разграничават една от друга. Националното самосъзнание, артикулирано в национални езици, литератури и истории дълго е действало като експлозив. Вярно е, че като реакция срещу разрушителната сила на подобен национализъм са се изградили и норми на нагласа, които - от гледна точка на неевропееца - придават на днешна Европа собствена физиономия с нейното несравнимо и подчертано културно многообразие. Култура, която повече от всяка друга, столетия наред е била разкъсвана от конфликти между града и селото, църковната и светската власт, от конкуренцията между вяра и наука, от борбата между политически управления и антагонистични класи - тази култура по болезнен начин се е научила как общуват различията, как се институционализират противоположностите и се стабилизират напреженията. Признаването на различията - взаимното признаване на другия, със своята другост - също може да се превърне в отличителен знак за обща идентичност.
Изглаждането на класовите противоречия в социалната държава и самоограничаването на държавния суверенитет в рамките на ЕС са само най-пресните примери. По думите на Ерик Хобсбаум през третата четвърт на двайсети век Европа от тази страна на Желязната завеса е преживяла своя "златен век". Оттогава вече могат да се разпознаят чертите на един общ политически манталитет, така че другите често пъти виждат у нас европееца, а не толкова германеца или французина. И това се случва не само в Хонконг, но и в Тел Авив.
Вярно е: в европейските общества секуларизацията е напреднала сравнително много. Техните гражданите гледат по-скоро с подозрение на размиването на границите между политика и религия. Европейците имат сравнително голямо доверие в организационната ефективност и управленския капацитет на държавата и са скептични към ефективността на пазара. Те притежават изразен усет към "диалектиката на просвещението" и не питаят безкрайно оптимистични очаквания към техническия прогрес. Те имат предпочитания към гаранциите за сигурност в държавата на благосъстоянието и към нормативираната солидарност. Прагът на толерантност към употребата на сила срещу личността е сравнително нисък. Желанието за мултилатерален и правово устроен международен ред се свързва с надеждата за ефективна световна вътрешна политика в рамките на реформираните Обединени нации. Констелацията, позволила на облагодетелствания западноевропеец да развие подобен манталитет в сянката на Студената война, се разпадна след 1989/90 г. 15-ти февруари показва обаче, че този манталитет е успял да надживее контекста на своето възникване. Това обяснява и защо "стара Европа" се чувства предизвикана от дръзката хегемониална политика на съюзническата суперсила. И защо толкова много хора в Европа, които приветстваха свалянето на Саддам като освобождение, в същото време отхвърлят противоречащия на международното право характер на едностраннато, превантивно, колкото объркващо, толкова и недостатъчно добре обосновано нахлуване. Но колко всъщност стабилен е този манталитет? Има ли той корени в по-далечния исторически опит и традиции?
Днес знаем, че много политически традиции, които претендират за авторитет поради своята мнима самородност, всъщност са "измислени" впоследствие. В сравнение с тях в една европейска идентичност, родена пред очите на обществеността, от самото начало би имало нещо конструирано. Но само онова, което се конструира от произвола, може да носи недостатъка на случайността. Морално-политическата воля, която се проявява в херменевтиката на процесите на саморазбиране, не е произвол. Когато разделяме наследството, което желаем да получим, от наследството, което отхвърляме, трябва да бъдем също толкова внимателни, както когато решаваме по какъв начин да го усвоим. Историческият опит е кандидат само за съзнателно усвояване. Без него той няма сила за създаване на идентичност.
И накрая няколко думи за "кандидатите", в чиято светлина европейският следвоенен манталитет добива по-ясен профил. Отношението между църква и държава се е развило в модерна Европа по различен начин от двете страни на Пиренеите, северно и южно от Алпите, на запад и на изток от Рейн. Неутралитетът на държавната власт като светоглед е придобил различна правна форма в различните европейски страни. Но навсякъде религията има сходна неполитическа роля вътре в гражданското общество. Ала дори и когато - от друга гледна точка - може да се съжалява за това обществено приватизиране на вярата, за политическата култура последствията от това приватизиране са добри. По нашите географски ширини е трудно да си представим президент, който започва работния си ден с публична молитва и свързва важните политически решения с божествена мисия.
Еманципирането на гражданското общество от опеката на абсолютистките режими не навсякъде в Европа е било преплетено с установяването на модерната административна държава и с демократичната й промяна. Ала идейното излъчване на Френската революция в цяла Европа обяснява, между другото, и защо политиката е натоварена позитивно и в двете си форми - както като посредник за гарантиране на свобода, така и като организационна сила. За сметка на това налагането на капитализма е било свързано с остри класови противоречия. Споменът за това пречи на непредубедената оценка на пазара. Различното оценяване на политика и пазар би могло да подкрепи европейците в доверието им към цивилизоващата съзидателна сила на държавата, от която те очакват да бъде и коректив на пазара.
Идващата от Френската революция партийна система често е била копирана. Но само в Европа тя служи и за идеологическо съревнование, което подлага на непрестанна политическа преценка социалнопатологическите последици от капиталистическата модернизация. Това изостря чувствителността на гражданите към парадоксите на прогреса. В спора между консервативните, либералните и социалистическите интерпретации става дума за преценката на два аспекта: превишават ли загубите от разпада на защитните, традиционни начини на живот печалбите от един химеричен прогрес? Или, превишават ли печалбите, които процесите на съзидателно разграждане днес обещават за утре, болката на губещите от модернизацията?
В Европа, където класовите различия са имали дълготрайно въздействие, те са били изживявани от потърпевшите като съдба, която може да бъде променена само с колективно действие. Така - в контекста на работническите движения и християнско-социалните традиции в борбата за "повече социална справедливост" - се е наложила една етика на солидарността, целяща равномерно разпределение на благата; за разлика от индивидуалистичната етика на ефективността и успеха, която приема крещящите социални неравенства.
Днешна Европа е белязана от опита на тоталитарните режими на двадесети век и от Холокоста - преследването и унищожението на европейските евреи, в което националсоциалистическият режим въвлича и обществата на завоюваните държави. Самокритичният подход към това минало припомни моралните основания на политиката. Повишената чувствителност към накърняване на личностната и физическа цялост, между другото, се проявява и в това, че Европейският съвет и ЕС поставиха като условие за присъединяване към Съюза отмяната на смъртното наказание.
Войнственото им минало въвлече някога всички европейски нации в кървави конфликти. Те си направиха извод от опита на военното и духовното си изправяне една срещу друга - и след Втората световна започнаха да развиват нови, наднационални форми на сътрудничество. Успешната история на Европейски съюз засили убеждението на европейците, че опитомяването на държавната употреба на власт изисква и на глобално ниво взаимното ограничаване на суверенната свобода на действие.
Всяка от големите европейски нации е преживяла разцвет на имперското разгръщане на властта и - което е по-важно в сегашния контекст - необходимостта да преработи опита от загубата на империята. Този низходящ опит в много случаи е свързан със загубата на колонии. С нарастващата дистанция спрямо имперското си господство и колониалната си история, големите европейски държави получиха шанса да погледнат на себе си от разстояние. Така от перспективата на победените, те успяха да се научат да възприемат себе си в съмнителната роля на победители, които са подведени под отговорност за мощта на една натрапена и лишаваща от корени модернизация. Това може да е било благоприятствано от загърбването на евроцентризма и окрилено от Кантианската надежда за световна вътрешна политика.

в. Франкфуртер алгемайне цайтунг, 31 май 2003

Юрген Хабермас

Превел от немски Христо Карабаджаков































1. Издателство Galillee, 2002 г.


































































2. Спецално отношение (англ.)
























3. Немският израз е "Kerneuropa", буквално "Европа на ядрото". Тук употребяваме "ядрото на Европа". (бел. ред.)





































































































































4. собственост (лат.)