Вест от Луната
Някога бях източен европеец, после се издигнах в йерархията и станах централноевропеец. Бяха хубави времена (макар и не за мен лично), защото я имаше централноевропейската мечта и съществуваше нещо такова като идея и възглед за бъдещето. Всичко си имаше (всичко, необходимо за една качествена кръгла маса, колкото и неприятно да звучи, казано по този начин). Напоследък за броени месеци се превърнах и в новоевропеец, но още преди да съм свикнал или да съм отхвърлил новото си състояние, ето ме вече преквалифициран в някого, който не принадлежи към европейското ядро. Тоест - с мен става онова, дето се случва на средния жител на Мункач, който цял живот не помръдва от града си, а ту се оказва унгарски, ту чехословашки, ту съветски, ту украински гражданин.
Седя си в Будапеща, в моята стая, безкрайно далеч от цялата дискусия. Оттук не се чува много от нея. Може би е нередно (на разположение са Интернет, четири-пет немски телевизионни канала и какво ли още не), но това е положението. Нещо повече - не само дискусията протича далеч от Будапеща, а и Будапеща е далеч от дискусията. "... Zunaechst in Kerneuropa" ("... първо в европейското ядро") - дотам ни сведе аргументацията на Хабермас. Не намирам никаква причина, поради която да не изтълкувам това ново деление (ядро - не ядро) като опит за сортиране в първа и втора класа и да не заговоря от позицията на вечната докачливост на Източна Европа, че сме свидетели на обичайно явление.
Чудесно разбирам разсъждението на Хабермас. Тази дума, zunaechst, "първо", е zunaechst нещо твърде закономерно. Да се смятат новите членове на ЕС за смутители на реда е рационално и обективно наблюдение (и чувство). Всякога е било и продължава да е трудно да се работи с нови партньори. Колкото и да ни харесва да настояваме, че сме открай време европейци, истината е, че живеем в друг ритъм, така да се каже; смятаме за важни други неща; възприемаме другояче околния свят; използваме иначе думите. Например под "свобода" не разбираме равновесието между права и задължения, а възможността да оцелеем, ловко да се изплъзнем от властта, да изкретаме. При диктатурата научихме, че държавата е онзи враг, когото трябва да мамим, когато можем, но на когото следва да разчитаме за решаването на проблемите. Съвсем скоро си възстановихме суверенитета, дори нямахме време да осъзнаем какво е и ето че отново се налага да го ограничим. За нас Америка никога не е била велика сила, беше мечта. Важна мечта, принц на бял кон, който иде да ни спаси. Друг е въпросът, че и през ум не й минаваше да дойде да ни спаси (през 1956-та например), но това обстоятелство едва-едва й промени статуса. Ние никога не сме се сблъсквали лице в лице със своеволието на великата сила, нито сме забелязвали тежкото бреме на получената помощ. Тук нито сме имали 1968 година, нито студентски брожения, нито преосмисляне на миналото. В една диктатура няма нищо друго, освен диктатура. И народ.
Да хвърлим поглед на някои от най-скорошните събития. На 15 февруари стотици хиляди хора манифестираха из цяла Европа. Тук също излязоха на улицата, около трийсетина човека, които отгоре на всичко се изпокараха, щом се срещнаха, защото са от различни партии. Гледахме протестите по телевизията. Тази социална пасивност също произтича от опита, натрупан през диктатурата. Как иначе да се тълкува това, че нашите предполагаеми "консервативни" партии (включително крайната десница) се противопоставиха на войната, докато социалистите бяха по-скоро за? Или, по-точно, се опитаха да не вземат решение? И това е отражение от епохата на Янош Кадар: "По-добре нищо да не се случва, така няма да има и проблеми". Сега обаче ще има проблеми. Мотив за писмото на осемте не беше толкова лоялността им към Буш, колкото безсилието, дипломатическата им неопитност или просто тяхната недодяланост. Но как да се отърват от недодялаността си от днес за утре, с подкрепата на каква традиция? Нямат на какво да се опрат.
Едно е ясно: както казва поетът, Централна Европа може да се разбере само в Централна Европа и да си централноевропеец на свой ред означава да не се познаваш. Другият е още жив. От 1989 година насам на другия почти нищо не му се е случило, нищо не сме направили със себе си, пък и нищо не беше направено с нас. Когато европейският Изток нахлу в Запада посредством ГДР, затаихме дъх в очакване - имаше надежда, че Германия ще осъзнае случилото се и ще опознае другия. Но това не се случи. (Нещо, което се опитаха по-късно да компенсират по най-разнообразни начини.) А сега отгоре ни се стоварва новият, тепърва зараждащ се световен ред - силна Америка, хаотична Европа... Сега времето не стига и дори Дерида не смогва да напише отделна статия; трябва да се действа бързо и това, да си кажем правичката, се получава най-добре с елитни военни части. Кой винаги безотказно е решавал този тип проблеми? Просветеният абсолютизъм (ако не броим диктатурите). Zunaechst е термин, който щеше идеално да се завърти в устата на Екатерина Велика. Може и да съществува тази Европа, двигател на прогреса, с отворени за собствения си интерес врати, в която, също заради собствения си интерес, ще скочим като в железница. Хубав и съвсем не елементарен образ. Само че ми се струва невероятно при това положение на нещата релсите да са вече прокарани. Най-общо погледнато, знаем със сигурност само, че Централна и Източна Европа са смущаващ порядъка фактор. Обаче ако единственото, което виждаме там, е смущаващото действие, за какво изобщо говорим? Нямах намерение да задавам следващия въпрос, но като съм почнал, нека го формулирам: като е така, защо изобщо се разширява ЕС? От алтруизъм? От любезност?
Това е недостатъчно, нищо не е. Не можем да избягаме от самите себе си. Източна Европа трябва да се научи да се държи като възрастна, тоест, да взима реални решения, които носят своите последствия и предполагат отговорности. На свой ред Западна Европа няма как да не се сблъска със смущаващия спокойствието й фактор, което не ще рече, че няколко подходящи жеста в отговор са достатъчни. (Нито пък отсъствието им: с какво естествено безочие френският президент отбеляза, че новите членки не са се възползвали от възможността да си замълчат. Bon. Аз на света най-обичам френското безочие. Въобще - като ще е безочие, да е френско. От стилистична гледна точка, то е най-доброто, което европейският дух може да поднесе; унгарското безочие, voila, е смехотворно; германскато - досадно; италианското - прекалено кресливо; може би само английското го бива, но е толкова въздържано, че не си отваря устата...)
Видяно оттук, от Луната, негодуванието спрямо Америка, което се шири в новооформяща се Европа и, по принцип, усилието да се установи баланс между Америка и Европа, изглежда прекалено късогледо и с чисто тактически характер. По моему, то не може да бъде нито цел, нито изходна точка. Би трябвало да бъде само следствие. Струва ми се, че е трудно да се изявят общите европейски черти - те се долавят най-вече в движения, отражения, важни съотношения. Мисля, че Америка е точно като нас, само че различна. Не е и полюсно противоположна, така че няма как да се определим в сравнение с нея. Няма да ни се отрази особено добре, евфемистично казано, ако продължим да се тупаме в гърдите и да следваме линията на "да победи по-силният". Пак питам: за какво говорим?
Като изчетох аргументацията, свързана с новото европейско съзнание, изпитах странното усещане, че сме потеглили към една нова и гигантска национална държава със своя си емоционална идентичност, свой общ неприятел и свои европейски национални характеристики, вместо просто някакви национални характеристики. (Като в стария виц: "Как изглежда съветското джудже? Огромно!") От друга страна и структура от типа "съединени европейски щати" сякаш доникъде не води... прекалено сме различни от Америка. Разстоянието между Кил и Хамбург е по-голямо, отколкото между Бостън и Сан Франсиско. Да не говорим за Ходмезьовазар-Хели. Сякаш Европа винаги се е поддържала от диктатурите, в това число и духовно. От опозицията на диктатури. Но какво се случи след 1989 година? Къде да намерим средища на щатната мисъл, които да изобретят новия облик на Европа? Няма ги. Плюс това визиите ни плашат, обяснимо е. Ако бях апокалиптично настроен визионер, неминуемо щях да видя Европа, европейския дух, като труп, а онова, на което викаме "култура" - като мъртвешко нарастване на ноктите. Впрочем, веднага си връщам думите назад, притесних се нещо.
Хабермас пише: "Впечатляващата, дори заразна "визия" за бъдещата Европа не може да падне от небето. Днес тя може да се роди само от обезпокояващото чувство на безпомощност." Сериозни думи. Но като че ли всеобщата дезориентация в крайна сметка никого не тревожи, а напротив - успокоява. Спокойната дезориентация е ялова. От нея може само да се стигне до немощното уравнение ЕС = Евро + Брюксел. В такъв случай се налага да се разтревожим, за да започнем. Да открием (и съзнателно да възприемем!) общата европейска тревога.

Ел Паис, 25 юни 2003

Петер Естерхази
Превела от испански Нева Мичева

Петер Естерхази (1950) е автор на фундаменталния проект "Увод в литературата". За него през 2000 година Естерхази получи Държавната награда на Австрия за европейска литература, присъдена му като на най-значим съвременен унгарски писател и автентичен представител на постмодернизма в Централна и Източна Европа. Освен това потомственият граф е носител на наградите "Асу", "Атила Йожеф", "Виленица", "Сорос", "Свободна преса", "Кошут", "Ерньо Сеп"...
На български е познат с романите "Една жена", "Спомагателните глаголи на сърцето" и "Погледът на графиня Хан-Хан".