Ветото -
смъртна присъда на Евросъюза
Все още не знаем какво точно е имал предвид Валери Жискар д'Естен, номиниран за председател на Европейския конвент, създаден с цел да изработи проектоконституция на Европейския съюз, когато заяви, че тази задача представлява исторически залог за континента. Той каза още, че мисията не е много по-различна от тази на членовете на Конвента от Филаделфия и че има за цел да отвори пътя към Федерална конституция като американската от 1787. Както изглежда, бившият френски държавен глава си е представял нещо величествено: Европа - способна да се намесва по даден въпрос, а не само да прави декларации, Европа - готова да се обедини отново с източната си част след половин век на разделения, но не и до такава степен предразположена към парализа чрез право на вето, което всяка държава може да упражни в рамките на Съюз, съставен от един момент нататък от 25 държави.
И все пак, в предложението на Валери Жискар д'Естен правото на вето е запазено в сегашния си вид точно в момента, когато Европа трябва повече от всякога да се разшири и да изгради обща външна политика и политика на сигурност. Нито едно решение по този въпрос няма да може да бъде взето в разширения Евросъюз без предварително пълно единодушие. Това ще доведе до намаляване на тежестта на решенията на нашия континент, свеждайки ги до незначителни. Интелектуалците, изразили безпокойството си относно упадъка на Европа, с право протестираха по този въпрос в различни европейски издания. Инициативата бе подета от Юрген Хабермас и Жак Дерида (в. "Либерасион" от 31.05 т.г.) и продължена от Джани Ватимо, Умберто Еко, Фернандо Саватер и др.
Някои говорят със снизхождение за необходим компромис между Конвента и правителствата. Самият Валери Жискар д'Естен дава да се разбере, че без това решение държавите няма да дадат съгласието си в деня, когато ще трябва да приемат Конституцията, по време на междуправителствената конференция през октомври 2003. Но същият този Валери Жискар д'Естен се вслуша единствено в консервативния характер на официалните позиции на държавите, които в по-голямата си част изискаха запазването на правото на вето, като не взе предвид желанието на членовете на Конвента - повечето от тях благоразположени към друга философия. Както написа Томасо Падоа-Скиопа във в. "Кориере дела Сера", Валери Жискар д'Естен и президиумът на Конвента "не позволиха духът на Събранието да бъде изразен. По този начин те останаха пленници на желанието да се харесат на Европейския съвет и следователно на правителствата".
Всъщност те останаха пленници на най-катастрофалните аспекти на европейската история и е трудно да повярвяме, че не си дават сметка за това. Те се позоваха на американската история, но вътрешно в себе си знаеха, че имитират много по-европейски истории, не истории на възраждане и на преоткриване на самоличността, а на разпадането на държави. Интелектуалците, отговорили на призива на Хабермас, наблягат на оригиналността и разнообразието на европейския опит и приканват за размисъл относно раздорите, които съществуват днес между част от техния континент и Вашингтон. Европа учи, че културата и това, което Хабермас нарича "силата на чувствата" не са достатъчни, за да гарантират способността на Съюза да се снабди със закон, с политически капацитет. Институциите, механизмите за вземане на решение са много важни, и само когато всички те функционират, може да се говори за създаване на идентичност, или както казва Еко за "обща чувствителност".
Свободна и независима Полша загуби своята свобода и поле за действие, когато внедри в Конституцията си термина "liberum veto", чиято употреба първо през XVII век , а после и през XVIII век придоби отначало систематична, а после и саморазрушителна употреба. Това "liberum veto" даваше право на всеки депутат да прекъсне парламентарните заседания като произнесе думите "не позволявам това", точно както може да постъпи днес всяка от страните на Евросъюза. Всички преговори са били прекъсвани, когато даден депутат размаха ветото си и тази клауза довежда страната до разруха, до разделение и накрая до изчезването й за повече от сто и двадесет години. Показателно е, че силите, които са желаели да контролират съдбата на Полша - Русия и Прусия - са били предразположени към всичко, с изключение на премахването на това парализиращо вето, толкова удобно за тях, които отвън искали да упражняват хегемонията си над полската нация. "Liberum veto" отваря пътя към думите на Тадеуш Косцюшко - "Finis Poloniae" - края на полската независимост и полската нация.
Днес мълчанието на Варшава по тази клауза, която рискува да породи по същия начин една "Finis Europae" е доста впечатляващо. Поляците би трябвало първи да предупредят държавите от Евросъюза, но те си мълчат и дори изглеждат готови да последват тези, които се борят за запазването на принципа за единодушие. Полското мълчание относно "Liberum veto" е потвърждение, че съществуват външни и вътрешни сили в Европа, които целят да я отслабят, точно сега, когато тя е на път да спечели битката в периода след Студената война и да се разшири географски. След края на войната в Ирак, която доведе до дълбоки разделения на Стария континент, той рискува да се самопотопи, отказвайки да се снабди с инструмента, необходим за съществуването му. Не е случайност, че британското правителство прелива от въодушевление, като твърди, че е спечелило битката с Конвента, също както преливат от въодушевление и американските ръководители, които от месеци залагат на Великобритания и Полша, за да контролират континент, който - противно на това, което казва Умберто Еко - не е от второстепенна важност за тях, и който колкото повече е разделян, толкова повече е ценен. Естествено, не е сигурно, че това намерение ще стане факт: битката не е приключила. Членовете на Конвента биха могли да преоткрият гордостта на европейската си воля, а европейските държави - да станат по-прозорливи.
За да действаш, не е необходимо всички да са съгласни, нито по въпросите за Америка, нито за Средния Изток, нито за общата култура: такава е истината, която всеки от нас знае, когато участва при вземането на колективни решения, и която поляците са научили за своя сметка. Стремежът към абсолютно единодушие и към обща културна чувствителност е в най-лошия случай тоталитарна мечта, а в най-добрия - политическо самоубийство, което създава изключително тежки зависимости. Да можеш да вземеш решение, дори когато няма единодушие на намеренията и обща философия - изкуството на политиката започва с тази основна мъдрост, то не цели да елиминира разделенията, но и не отказва да съществува заради тези разделения. След дискусии и преговори идва моментът за избор между няколко линии. Политиката е възможна единствено, ако функционират механизмите, които водят от думите към делата. Европа се нуждае точно от тези съвсем прости механизми.
Естествено, тя няма нужда само от тях. Необходими са й визия и идентичност, както и финансови ресурси, за да превърне визиите във факти. Но за да се обединят средствата и ресурсите, трябва да се знае, че е възможно да се стигне до решение на самите европейци, дори и не всички държави да са съгласни. В противен случай, за да се защити на практика фиктивен индивидуален и национален суверенитет, всеки би попречил да се породи нов, колективен европейски суверенитет.
Франция е страната, която наравно с Великобритания защитава правото на вето с най-голямо настървение. Двете правителства имат различни виждания относно политиката спрямо Ирак и отношенията им с Вашингтон, но по този въпрос позицията им е еднаква: да не се накърнят националните суверенитети, дори и те да са напълно илюзорни. Това означава, че промяната към европеизация трябва да се случи и в авангардната група държави на Европейския съюз и по-точно в съзнанието на главния основоположник. Недостатъците на Франция днес не се различават от тези на Обединеното кралство, но нейната отговорност е несъизмеримо по-голяма. Великобритания на Блеър е пионка в ръцете на американската стратегия, дори когато успява да поднови мирните преговори в Близкия Изток след войната в Ирак. Франция е обречена на изолация и безсилие след напълно националистическа битка, водена срещу едностранчивите доктрини на Буш. Немските и италианските държавници очакват Париж да се размърда, защото Европа винаги се е изграждала според желанието на Париж. И дори Обединеното кралство е следвало политиката си според присъствието или отсъствието на позиция на Париж по даден въпрос. Като се възползва от френското късогледство, Лондон може да стане модел за източноевропейците и да защити визията си за Европа без политически ум, без сабя и без валутна единица. Париж е мястото, където ще се реши бъдещето на Европа. Затова неговите пропуски и илюзии са толкова сериозни. Суверенитетът му бе накърнен след събитията в Ирак, в степен не по-малка отколкото на Великобритания. Обединена Европа - това е пътят за възвръщане на загубения му суверенитет, но все още не е сигурно, че прагът ще може да бъде прекрачен.
Полското "Liberum veto" е най-добрият начин да изчезнем всички ние - французи и европейци - от местата, където Историята се решава и се прави.

La Stampa

Барбара Спинели
Превел Христос Пападопулос