Марсел Пруст, подложен
на изпитанието на превода
Миналата година издателство "Панорама" издаде дългоочакваната поредна част на "По следите на изгубеното време" от Марсел Пруст - "Содом и Гомор" - в превод на Мария Георгиева. Това е последната част, излязла във Франция приживе на писателя; последвалите са били издадени след кончината му, т.е. между 1923 г. и 1927 г. Досега този роман, който промени радикално облика на повествованието във Франция в началото на ХХ в., още не е преведен изцяло на български. Парадоксално е, тъй като българската публика е една от първите, които са имали достъп към Прустовото творчество - през 1931 г. излиза "Към Свана (В търсене на изгубеното време)" в превод на Мара Юрукова-Дамова, а една година по-късно продължението "Една любов на Сван", дело на същата преводачка.
И така, до 1944 г., когато все още не са съществували никакви идеологически пречки, по неизвестни за мен причини е преведена на български само първата част на "Изгубеното време".
След 1944 г. творбата просто не е отговаряла на идеологическите критерии, налагани дълго време в литературния живот - чак през 1974 г. излиза втори превод на първата част под заглавие "На път към Суан" в библиотека "Световна класика", дело на Лилия Сталева, а през 1984 г. "Народна култура" издава под общото заглавие "По следите на изгубеното време" първите две части - "На път към Суан" и "Запленен от момичета в цвят", пак в превод на Лилия Сталева и с предговор на Богдан Богданов, който правилно отбелязва, че "ако романното творчество на Пруст беше само пасивно следствие на кризата и обикновено продължение на традициите на френската литература, то едва ли би заслужавало да се коментира у нас. "По следите на изгубеното време" обаче е симптоматично художествено явление, в което са подложени на изпитание както възможностите на романа, така и на литературата изобщо".
... Бих добавила "и на езика". Затова ми се иска, в качеството си и на литературен преводач от български на френски - моя роден език - и на изследовател в областта на история и теории на художествения превод, да се постарая да открия (и разкрия) какво е било преводаческото намерение на Мария Георгиева и доколко е съумяла да превърне това намерение в реализация.
Но преди това си заслужава да отворим една скоба за промените в заглавията. Лилия Сталева не продължава "традицията", започната от първата преводачка на Пруст, като предлага "По следите на изгубеното време" вместо "В търсене на...", а този неин избор се потвърждава в превода на Мария Георгиева - напълно правилно, както ми се струва, ако имаме предвид, че изгубеното време при Пруст се възвръща накрая, не по силата на волята, а благодарение на несъзнателната памет, която помага на героя-разказвач да разгадае неговите знаци или следи. Що се отнася до "Към Свана" (с погрешно произношение на името на героя) или "На път към Суан", нито едното, нито другото не ми се виждат убедителни. Според авторитетния речник Le Robert, френското du cote de има две значения: "към" и "около", "в обкръжението на", "в средата на". Понеже Пруст противопоставя два различни свята, два типа "обкръжение", изборът на Мария Георгиева - "Обществото на Германт" - за третата част на романа, излязла през 1994 г. в издателство "Фама", е несъмнено по-добър в общия контекст на творбата, колкото и да е бил критикуван. Както го посочва Жил Дьольоз1, "По следите на изгубеното време" е преди всичко роман, който описва как се оформя една личност от първите стъпки до пълното владеене на сложните знаци, характерни на различните среди, т.е. общества. Чакаме с любопитство как Мария Георгиева ще съумее да възстанови това противопоставяне в заглавията между средата на Суан и тази на Германт, когато предприеме третия превод на първата част...
Следвайки методологията, предложена от покойния френски философ и традуктолог (изследовател по превод) Антоан Берман2, който призовава към една положителна, продуктивна и "не-идеологизирана" критика на превода, си поставям за цел в настоящата критика на българския превод на "Содом и Гомор" не да отбележа неизбежните грешки и неточности, които винаги се промъкват в превод, а да анализирам как преводачката се е справила с предизвикателството да претвори на друг език прочутата Прустова "фраза" и метафора, за да проговори едно общество, една култура, тясно свързана с Парижкия и провинциалния живот от началото на ХХ в., един свят напълно подчинен на знаци, светски или любовни, които изискват адекватно тълкуване.
Несъмнено се е справила, щом при първи, интуитивен прочит на "Содом и Гомор" на български имах чувството, че ми е познат този своеобразен ритъм на изречението, което се разгръща на мощни талази, този затворен и празен свят на висшето общество, обречено на разлагане поради своята затвореност - с една дума имах наистина чувството, че чета Пруст! (С уговорката, че български не ми е роден език.)
В своя труд, озаглавен "Етюди върху стила", Лео Шпицер посвещава цяла глава на "стила на Марсел Пруст", като го отъждествява с присъщото му движение на изречението. Наистина това движение и разгръщане - понякога в продължение на няколко страници - допринася към самия смисъл на текста, даже е част от общия смисъл. Със своите лъкатушения, притоци, отклонения и закъснителни елементи (истински водопад от съюзи, относителни местоимения, скоби и тирета) Прустовото изречение се движи със скокове, които ту забулват, ту разкриват, тъй както героят-разказвач, учейки се да разгадае и разбере многобройните знаци, които изобилстват в света на висшето общество и на чувствата, непрекъснато открива, че нещата не са в същността си такива, каквито ни се явяват.
Преводачката е имала избор: или да начупва този поток, като прекъсне изреченията в стремежа си да улесни четенето на бъдещата си публика, или да приеме предизвикателството, изисквайки от своите читатели същото търпеливо, напрегнато и разгадаващо четене, каквото се изисква и от френскоговорящата публика. Независимо от това, че българският синтаксис е изключително гъвкав и относително сходен до френския, струва ми се, че това е храбър избор - и наистина успешен - при положение, че публиката не е свикнала с това. Разтягайки българското изречение до предела и доказвайки, че това е възможно, Мария Георгиева очевидно е избрала този вид "вярност", която се състои в "доближаването на читателя до автора" (Фридрих Шлайермахер), а не обратното, характерно на преобладаващия все още във Франция начин на превеждане, който лишава читателя от възможността да вкуси чуждото в своята "чудатост", и то, в името на един негов въображаем вкус и навици. Неочакваната среща между барона Дьо Шарлюс и Жупиен, в началото на романа, при която се разкриват пред скрития недалеч разказвач техните нагласи, ми се вижда особено показателна за успешното претворяване на Прустовата сложност на български:
"Впрочем тази сцена не бе безусловно и чисто комедийна, тя бе пропита със странност, или ако щете с непринуденост, чиято прелест растеше непрекъснато. Господин Дьо Шарлюс напразно се правеше на безучастен и небрежно спускаше клепачи, от време на време той ги повдигаше и тогава насочваше към Жупиен внимателен поглед. Обаче (сигурно защото смяташе, че подобна сцена не може да продължава безкрайно нa това място или по причини, които ще се изяснят по-късно, или пък поради онова усещане за мимолетността на всичко, което води до желанието всеки изстрел да попада в целта и прави от всяка любов извънредно вълнуващ спектакъл), щом господин Дьо Шарлюс погледнеше Жупиен, той успяваше да стори тъй, щото погледът му да бъде съпроводен от някое послание, което го правеше неописуемо по-различен от привичните погледи към слабо или въобще непозната личност; поглеждаше Жупиен с характерното втренчване нa човек, който е готов да рече: "Извинете ме за нескромността, но на гърба ви виси дълъг бял конец", или : "Дано не се лъжа, но май сте от Цюрих, струва ми се, че съм ви срещал неведнаж при антикваря." Ето как през две минути един и същи въпрос сякаш биваше настойчиво поставян на Жупиен с бързия поглед на господин Дьо Шарлюс, подобно на ония въпросителни фрази на Бетовен, повтаряни безброй пъти на равни интервали и предназначени - с прекалено разточителство в подготовката - да въведат нов мотив, промяна на тоналността, някоя "реприза". Ала обратното, красотата в погледите на господин Дьо Шарлюс и Жупиен идваше именно оттам, че поне засега тези погледи като че ли нямаха за цел да доведат до нещо."
Второто предизвикателство, пред което е била изправена преводачката, е т.нар. въпрос за "realia": как да се преведе светът на затвореното френско висше общество със своите норми, строга йерархия, регламентирани обръщения, атрибути, ритуали, с една дума - с отличителните си знаци. Изборът й е бил да избягва неологизми и калки, като намери еквиваленти от български (или славянски) произход ("велможа" напр.). Няма да коментирам доколкото по моему тези термини дават вярна представа за оригиналната действителност, тъй като преводаческите избори са субективни по същество - важното в случая е последователността на подхода. Между знаците на любовта и тези на светското общество се получава често сблъсък, игра на криеница, развиваща се в света на привидността, изразена с богата синонимна палитра - и на български: в един-единствен параграф се нижат "изражение", "израз", преструвам се", "издавам", "придавам си вид", "престорен", "изкарвам на показ"... като по този начин се предават тънкостите на Прустовото мислене. Във втората глава пък - "Сърдечни трепети" - българският език доказва богатата си чувствена и чувствителна лексика.
На фона на всички тези истински попадения бих изразила само едно съжаление, а именно, че играта на думи - непреводима в повечето случаи, защото засяга лични имена на дадени герои - не е отбелязана в бележки под линия (този "позор" за преводача, според някои, но неизбежен в случая). Без това уточнение се губи вкусът на пикантните реплики, а понякога и самият смисъл на отделни откъси.
Тази ценна книга е излязла на бял свят благодарение на упоритите усилия на три жени - Мария Георгиева, отдавна готова с текста, Валентина Бояджиева, която се е съгласила да издаде една явно "немасова" литература (а тиражът се изчерпи буквално след три месеца) и Ани-Клод Дюрм от Френския културен институт, който подпомогна на издаването чрез т.нар. "Програма Витоша".
Остава само да се надяваме, че до 2005 г., благодарение на Мария Георгиева, на издателство "Панорама" и на издателство "Рива", което възнамерява да издаде биографията на Пруст, написана от изследователя Жан Ив Тадие, българските читатели ще имат най-после една пълноценна представа за живота и творчеството на този майстор на стила.

Мари Врина-Николов


Мари Врина-Николов, родена през 1960 г., е доктор по българистика, а през 2001 г. е защитила и хабилитационен труд за професура в INALCO - Париж. Автор е на многобройни изследвания - книги и статии - в областта на историята на българската литература, лингвистика, история и теории на превода. Превела е на френски редица произведения от Алек Попов, Антони Георгиев, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Иван Бориславов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Ивайло Петров, Кирил Кадийски, Севда Севан и др. Носител е на няколко френски и български литературни награди. Преподава история и теории на превода в Нов български университет и в Софийския университет.




















































































1 Gilles Deleuze, Proust et les signes, Paris, PUF, 1964, p.10











2 Antoine Berman, Pour une critique des traductions : John Donne, Paris, Gallimard, 1995