Южни нощи в Сочи
През юни 2003 г. се проведоха паралелно 14-ият открит руски филмов фестивал и 10-ият международен кинофестивал в Сочи. За да отговори на гигантоманските потребности на руската душа, както и на някои финансови перспективи, проявата е набъбнала на повече от две седмици (3 - 17 юни). Като прибавите към това, че до Сочи се лети през Москва (с преспиване), става ясно, че участието в този фестивал отнема почти три седмици. Тази година бях член на журито на ФИПРЕССИ и затова трябваше да бъда от първия до последния ден. Организаторите много държаха на това, за да разходят гостите по тъй наречената "звездна пътека" сред шпалир от местната публика, усвоила от телевизията навика неистово да врещи, сякаш вижда истински звезди. В това отношение ежечасен успех имаше колежката от Индия Рашми Дорайсвами с нейните екзотични сарита. Останалите членове на журито нямахме подобно предимство или обществена тегоба постоянно някой да иска да се снима с нас. Макар че поне като имена бяхме достатъчно пъстри. Нашият председател Шакла Нахид представяше Франция, но иначе си е иранка. От Армения (единствен пряк полет до Сочи) пристигна г-ца Сирануш Галстян, а от страна на домакините участваше Марина Порк.

За да бъде един кинофестивал не само успешен, но и приятен, той трябва да се провежда край морето. Може би това е била една от идеите на Марк Рудинщайн, когато поставя началото на руски кинофестивал в Сочи. Много скоро СССР се разпада и градът се оказва единственият известен черноморски курорт в границите на Русия. Преди да се потопя в анализа на конкретните филми, на световните и местни тенденции, ми се струва интересно да представя по-подробно цялото начинание и неговия шеф - президентът на холдинга "Кинотавър" Марк Рудинщайн. Юнската класация на сп. "Карьера" го поставя сред 12-те най-успешни руски кинопродуценти с филмите му от началото на 90-те - "Супермен", "Катафалка", "Циници", "Московска красавица", "Кучешки пир" и др. Този артистичен одесит учи няколко години в Шчукинското театрално училище, но не го завършва. Започва работа като административен заместник-директор във фабриката Госзнак, но в момента, когато родителите му решават да се изселят в Израел, той веднага е уволнен. Насочва се към работа в съветския "шоу бизнес" - цирк, естрада, концерти и т. н. Става директор на колектива на българската певица Стоянка Николова, започва да работи с групи като "Машина времени", ансамбъл "Пламя" и др. През 1983 г. в системата на Росконцерт има шумен процес и Рудинщайн е обвиняем. Докато го разследват, той разработва един от първите т. нар. центрове за отдих, чрез които се извършва концертна и друга дейност и се въртят огромни за времето си пари - от порядъка на пет милиона рубли. Осъждат го за дреболиите в Росконцерт и той влиза в затвора, но е оправдан след една година под напора на перестройката (1987 г.) След като бумът в концертната дейност отминава, Марк Григориевич се преориентира към киното. Един от успешните му ходове е закупуването на правата на филма "Интердевочка", който му донася значителни пари, с които той продуцира първия си филм. А парите от "Супермен" отиват за създаването на фестивала "Кинотавър".
Впрочем някои по-паметливи участници разказват, че през първите години винаги е било ефектно и участието в сочинския фестивал на Йосиф Кобзон. В края на 90-те, когато на два пъти бях на този фестивал, известният певец отсъстваше. Но тази година забелязах, че топлите връзки на Рудинщайн с народния представител Кобзон са се възстановили и той изнесе концерт от песни от руски филми. Познавачи обясниха спазването на разписанието (което е рядко изключение при вътрешните линии) при полета ни от Москва именно с присъствието на борда на семейството на Кобзон.
Любовта на г-н Рудинщайн към киното го тласка да реализира няколко фестивала в годината. В Москва през януари се провежда международният фестивал "Лицата на любовта", има детски "Кинотаврик", а също така през отделните години са правили преглед на руски дебютни филми. Тази дейност наистина респектира.
Фестивалът в Сочи е станал култов не само за местната публика и за летовниците в многобройните санаториуми, построени през 30-те и 50-те. Той е култов за руската кинематографична и околокинематографична общественост. Изключително престижно е да бъдеш по това време в огромния хотел "Жемчужина" (близо 1000 стаи), да се засечеш в асансьора с известен режисьор или да легнеш на скарите край чакълестия плаж на хотела редом с някое актьорско величие. Най-отбраните гости прекарват времето си на тенискорта или край басейна със затоплена морска вода.
Затова участниците от чужбина са 60-70 души и може би десет пъти повече руснаци (като повечето от последните си плащат за престоя). Официалните цени са "народни" - от 50 $ на легло и нагоре и поне 15-20 $ за прехрана (пиенето и другите удоволствия са отделно). Но престижът има своята висока цена. Затова в Сочи се кипрят водещи на популярни телевизионни игри и предавания, певци, актьори и т. н., както и всички, които искат да се отъркат с тях. Затова е необходимо време, затова фестивалът е с времетраене на класическа карта за почивка.

Но освен светска гълчава, в двете фестивални кина, както и в специално изграденото за случая лятно кино, текат прожекции. На тях присъстват журитата и най-запалените зрители. За някои от руските филми салонът е почти препълнен, както и на безплатните вечерни прожекции под открито небе.
В международния фестивал се представят около 60 заглавия, от които 13 в конкурса, а останалите в няколко тематични програми и ретроспективи. Програмата е направена с много вкус и разбиране от Сергей Лаврентиев и заслужава професионални адмирации.
Конкурсът в Сочи от няколко години е за европейски филми. Сега това бяха заглавия от северната и централната част на континента. Две от тях са ни известни от София Филм Фест: "Хлъц" (Унгария, реж. Дьорд Палфи), който получи Голямата награда, и "Готини мъртви момичета" (Хърватия, реж. Далибор Матанич), отличен с една от Специалните награди. "Хлъц" е изключително артистичен и забавен филми, който черпи вдъхновение и от майстори като Дейвид Линч, за да представи провинциална унгарска картинка на ръба на реалното и сюрреалното. В този смисъл хърватският филм е по-традиционен със своята метафора за стресираното посткомунистическо общество.
Другата Специална награда получи "Да знаеш истината" (Дания, реж. Нилс Малмрос) - изповедален за режисьора филм. Той представя живота на баща си, известен неврохирург, чиито мозъчни операции от 40-те са разследвани 30 години по-късно, защото се оказва, че почти 25% от болните по-късно са починали.
Наградата за най-добра женска роля получи европейската звезда Лена Ендре за участието си във филма на съпруга си Ричард Хоберт "Всички обичат Алис" (Швеция). А мъжкото отличие бе за Хенрик Голембиевски за ролята му на Еди в едноименния полски филм на режисьора Пьотър Тржаскалски - един клошар, който с достойнство и мъдрост изживява ударите на съдбата, като запазва своята човешка същност.
В програмата имаше още няколко интересни заглавия, които се надявам да бъдат показани на следващия СФФ. Копродукцията между Чехия и Словакия "Пътуване" (реж. Алис Нелис) е напълно в духа и качеството на добрите чехословашки филми, където се преплита житейска достоверност и абсурден хумор. "Devot" (Германия, реж. Игор Зарицки) предлага екзистенциалната игра между живота и смъртта, между насилието и любовта. "Казвам се Сабина Шрилрейн" (Швеция-Швейцария-Дания-Финландия, Елизабет Мартон), получи наградата на ФИПРЕССИ заради документалната основа, премесена с игрални моменти при представянето на интересния живот на героинята, която има важна роля за развитие на взаимоотношенията между Карл Густав Юнг и Зигмунд Фройд в началото на 20-ти век.
Преди няколко години Откритият руски филмов фестивал показваше и произведения от бившите съветски страни. Тази година в него се състезават само руски творби - 18 на брой. В Панорамата има още 9 заглавия и като специално събитие - "Баща и син" на Александър Сокуров. По този начин участниците на фестивала можеха да видят почти цялата руска продукция от последните 12 месеца. Сочи е може би най-доброто място за специалистите, които искат да се запознаят подробно със съвременното руско кино и неговите автори. От друга страна, показването на потока винаги създава впечатление за преобладаване на по-слабите филми.
В средата на 90-те повечето източноевропейски кинематографии, включително и руската, бяха доминирани от филми за мафията или за новите богаташи ("новите руснаци"). Често това бяха едни и същи хора. В сегашния момент тази тенденция, слава Богу, спада. Руското кино отново преживява преходен период.
В центъра на много филми са жените. Може да се състави пълен каталог на типичните натрапчиви идеи, чувства, стремежи и желания на рускините. Това са самота, лудост, мечти за идеалния възлюбен: "Небе. Самолет. Девойка." (реж. Вера Сторожева), "Мишел" (реж. Константин Худяков), "Животът е един" (реж. Виталий Москаленко), "Не правете бисквити в лошо настроение" (реж. Григорий Никулин) и др. Героините са разочаровани от мъжете. Недостигът на художествени качества пък разочарова специалистите.
В "мъжките" филми можем да видим съвременната слабост на руския "силен пол". Върви безсмислена борба за пари и успех, която не носи щастие. Всички са губещи. Последният приют и надежда е в спомените за дружбата от младостта: "Истината за Шчелпите" (реж. Алексей Мурадов), "Фото" (реж. Александър Галин), "Магнитни бури" (реж. Вадим Абдрашитов) и др. Но това дори не е носталгия по миналото, а последна възможност да се опреш на нещо стабилно и познато в променящия се свят. На героите им идва нанагорно: от претенциите на жените, на държавата, на силните на деня и от живота въобще.
Съвременните руски герои не могат да се адаптират към новите условия. Те са загубили почти всички ориентири. В тази ситуация жените са все пак по-активни. Струва ми се, че това е свидетелство за дълбочината на кризата в посткомунистическото общество.
Преди няколко години с огромен зрителски успех се ползваше "Брат" 1 и 2 на Алексей Балабанов. Това беше героят на новото време - симпатичен младеж, който не пие и много успешно е намерил своето място в живота след казармата. Той може да бъде представен и по друг начин - като човек, когото в армията са научили много добре да убива и той с голям успех става наемен убиец. Към това трябва да се добави и силният национализъм във втората серия, за да се разбере успехът на филма сред широките маси в Русия.
Днес няма такъв герой в руското кино. Армията и военните умения са загубили своята привлекателна сила, която притежаваха дълги десетилетия в съветското кино. Единствено Александър Сокуров в "Баща и син" все още се възхищава, че в казармите има толкова много млади, здрави, красиви момчета в униформи. За останалите автори армията е преди всичко ужасната война в Чечня, която е продължение на повече от 200-годишни битки. Това е болката за загиналите. Това е ужасът от пленничеството. Чечня вече е символ. Зад него се провижда пребиваването на съветския контингент в Афганистан, войните на територията на бившия Съветски съюз, потоците от бежанци.
Това са темите, които наистина дълбоко вълнуват руското общество. И тук са истинските постижения на фестивала. В "Кавказка рулетка" Фьодор Попов е намерил добрия баланс между позициите на враждуващите страни. Авторите показват трагедията на войната в Чечня чрез чувствата на майките, независимо от политическите измерения на конфликта. И това е едно от достойнствата на филма. "Шик" на Бахтиар Худойназаров (познат също от СФФ) се опитва да улови състоянието на постсъветското общество - всички връзки са прекъснати, всички мечтаят да заминат някъде, всички се чувстват неуютно в сегашното си положение. Главната героиня на филма "Бабо" (реж. Лидия Боброва) не по своя воля напуска дома си и чергарства. След тихия героизъм на живота, отдаден на отглеждането на децата и внуците, тя вече не е необходима на никого. Жената приема своята съдба с великото примирение на природно мъдрите хора. Смятам, че този филм засяга много по-генерален, общочовешки проблем, отколкото неблагодарността на новите руснаци към поколенията, които са ги отгледали.
"Старици" на Генадий Сидоров отново се обръща към опита на бабите. Те носят предразсъдъците от старото социалистическо време, но заедно с това доброта, човечност, мъдрост. Може би този филм най-добре от всички показва съвременното руско общество. И прави това на ръба между реализма и метафоричността.
Днешното руско кино е като младо вино - ако го употребявате в голямо количество, ще ви боли главата.

Александър Янакиев