Сънища за Иркутск

Иван Вирипаев (р. 1974) е актьор, режисьор и драматург. Автор е на пиесите "Сънища" (2000), " Градът там, където съм аз" (2001), "Денят на Валентин" и "Кислород" (2002). Днес трудно можем да повярваме, че още преди две години той беше принуден да се бори с чиновниците. Прогонен от Иркутск, сега той активно работи в московския Teatr.doc и представя руския театър на европейските фестивали.
- От две години не живея в Иркутск и много ми липсва. Там съм роден, там завърших актьорско майсторство в Театралната академия, а през 1968 г. основах малък студиен театър "Пространството на играта". Обаче никой не пожела да ни забележи. Пътувахме на гастроли в Новосибирск и във Франция. Колкото по-успешни бяха турнетата ни, толкова по-трудна ставаше ситуацията ни в Иркутск. Властите ни лишиха от възможността да работим, като ни отнеха помещението. Когато в Москва се откриваше Teatr.doc, получихме покана и се възползвахме от това предложение.
- Как ви прие Москва - вас и трупата ви?
- В началото, когато дойдохме от Иркутск в Москва, интересът към нас беше засилен. Всички подчертаваха, че в Сибир сме явление. Когато заживяхме в Москва и започнахме да работим, ние се "стопихме" в театралната среда. Започнах да пиша драми, които се поставят в страната и чужбина. Моята съдба се подрежда странно: обикновено не съм възприеман като актьор и режисьор (следвах режисура във Висшето театрално училище "Шчукин" в Москва), а като драматург. За мен това е парадоксална ситуация, с която все не мога да свикна. Принуден съм да пиша драматургични произведения, сценарии за телевизионни сериали. Напоследък не правя нищо друго, само пиша и пиша. Тежко печеля хляба си.
- Според мнението на московските критици Teatr.doc, на чиято сцена се играят две ваши пиеси, се превърна през последния сезон в значимо явление на театрална Москва. Вие и спектаклите ви сте канени на фестивали. Как се роди идеята да напишете първата си творба - "Сънища"?
- Много отдавна започнах да пиша проза, която харесвам повече от драмата. Необходимостта от поредния спектакъл в театъра ни бе причината да напиша драматургично произведение. Водихме дълги дискусии с актьорите и стигнахме до извода, че спектакълът трябва да е комерсиален и да привлече зрителите. Проблемът с наркоманията, а това е основната му тема, е много актуален за Русия, особено за нашия регион. Познавах живота на наркоманите не само от слуховете. Живях в ужасен квартал на Иркутск и наблюдавах поведението на тези хора. Моят приятел и съученик, който седем години бе зависим от хероин, накрая се разболя от СПИН. Той често ме посещаваше и разказваше за преживяванията си. След известно време осъзнах, че по тази тема не може да се направи конюнктурен спектакъл. Темата е значително по-дълбока и засяга проблема за човешката зависимост. Тя може да бъде описана единствено метафорично, в противен случай ще се получи твърде банално. При поставянето голяма помощ ми оказа сценографът Максим Ушаков, който наскоро, преди да започнем репетиции, престана да взима наркотици и излезе от болницата. Предложените от него рисунки повлияха на отделните сцени в постановката.
- Какви реакции предизвикаха "Сънища" в Иркутск?
- Местната власт първо забрани да се поставя тази пиеса и сложи върху текста клеймо "не подлежи на разглеждане". Един от чиновниците нищо не беше разбрал и каза, че пиесата му напомня на Хармс, с което доста ме обезпокои. След като пиесата заедно с още три други руски произведения бе избрана от Royal Court Theatre в Лондон и поставена от Declan Donellan по времето на Седмицата на руската драма, отношението на властите светкавично се промени. Един от чиновниците, който първоначално не беше съгласен да се поставя тази пиеса, се оправдаваше по следния начин: "Тогава нямах време, трябваше по-добре да обясните този текст. Сега вече виждам колко сте способен". Друг пък, който усилено се стараеше да "зачеркне" творбата, каза: "Всичко се случва, обаче ние ви обичаме." Спектакълът се радваше на огромен успех сред младежта. Трябва да кажа, че театърът в Иркутск е много традиционен, архаичен. Липсват представления, които говорят на младите хора с разбираем и ясен за тях език. Обаче не всички чиновници се примириха. Един от администрацията на губернатора се развика, че "трябва да се спре това богохулство." В един от вестниците се появи статия с констатации, че аз "деморализирам младежта и развалям морала". Хората повярваха, уплашиха се и представлението изгуби публика.
- Тази година спектакълът "Сънища" и Евгений Гришковец са представяли руския театър на Wiener Festwochen в Австрия. Недоброжелателите поясняват по различни начини избора на този спектакъл: че Русия продължава да е опасна, застрашителна, терзана от ширещата се наркомания, че естетиката на руския театър изостава във времето и носи белезите на 60-те.
- Участието на спектакъла във Виена дължа на един от организаторите, Стефан Шмидке, който търсеше съвременен оригинален текст. Това е второто задгранично участие на нашата трупа. Организаторите хвърлиха максимум усилия за възможно най-добрия превод. Като начало 15 немскоезични преводачи направиха 15 версии на "Сънища" и след това седнахме и те започнаха да ми задават въпроси и да анализират текста изречение по изречение. В резултат на тази среща се появи версия, по мнение на болшинството много вярна на оригинала. Когато на представлението видях потънали в благосъстояние и елегантно облечени виенчани, малко се уплаших. Помислих си, че те просто ще станат и ще напуснат залата по време на спектакъла. На финала обаче те станаха и дълго ръкопляскаха. Продължавам да не разбирам какво им е харесало. Миналата година през юни бях поканен на Международния фестивал във Варна, където известен млад режисьор, Галин Стоев, по поръчка на организаторите постави "Сънища" ("Археология на сънуването"). Приех постановката като шедьовър и останах възхитен. За съжаление аз самия не постигнах това. Българската постановка бе реализирана на една мансарда просто, без декори, с дълги паузи, с участието на най-добрите български актьори от киното и театъра. В Москва никой не би се осмелил да прави такива паузи. Стоев бе провъзгласен за втория Гротовски. Гледах представлението три пъти и всеки път впечатлението бе потресаващо. На моменти забравях, че чувам собствения си текст, който на български звучеше великолепно.

Сп. Teatr, бр.1-2, 2003 г.

Превела от полски Барбара Олшевска





С Иван Вирипаев разговаря Андрей Москвин