У нашето отечество многоначалие
                        

Захарий Христов Димитров е сред най-значимите представители на Самоковската художествена школа. В рамките на краткия си житейски път той е преди всичко деен представител на българското просвещение. Но неспокойният му нрав и критичен поглед към съвременността, будният интерес към политическия живот, без съмнение щяха да определят неговата активна революционна дейност.
Доколко Захарий Зограф се вълнува от политическия и обществен живот говори неговата икона от 1938 в църквата "Успение Богородично" в Копривщица. Победоносният римски пълководец, канонизиран като светец - Евстатий води армия от конници, призоваващи на бой с дълги тръби и развяващи бойни знамена. Жив е още споменът за Руско-турската война от 1828-1829 и подвига на българина Георги Мамарчев, жива е надеждата за политическо освобождение.
Мащабът на обществената просветителска дейност на Захарий Зограф проличава в кореспонденцията му с неговия "мудрословесен" учител Неофит Рилски. Контактите им продължават през целия живот на художника. В писмо от декември 1835, едва 25-годишният творец пише: "Знаете защо имах дерзост да напофалим истината, защо имаме една машала за нашата темнота, за то пишем у чорбаджийската книга, за да не престанеш да просвещаваш родо си... едно писмо да проводите до чорбаджията и доволно да му пишете, за да се събудят за народо болгарский... по-харно е перво да гледат нашио род болгарский да го просветят... едно сколио славянско у Филибе да има".
Освен борбата за българско училище в Пловдив, Захарий участва с учителя си и в реализирането на други общонародни просветителски начинания, като издаването на "Българска граматика" на Неофит Рилски (1835) - първото системно научно описание на особеностите на родния ни език.
Голямо е разочарованието на зографа от равнодушието към просветителските начинания на богатите български търговци и занаятчии в Самоков, Пловдив и Асеновград. През октомври 1852, само няколко месеца преди ранната си смърт, той пише на учителя си от Самоков: "Историята самоковска стана голема, но или от много паметил или совсем без памет. Известно ви е защо носим болгарски глави и едни сме грекомани и други туркомани и мачно се намира любородно сарце. Развращението царува и завистта! У нашето отечество многоначалие. Сколиото ни е совсем у загуба, защо се не намира человек да отбира от наредбата му. Проклета простота и у тая простота и ние и челядта ни ще се удавими".
Неуспехът на инициативата на Захарий Зограф за създаване на българско училище в Пловдив, го настройва остро срещу чорбаджиите. Той изобразява пловдивските и асеновградски големци в "геената огнена на Ада" в един от шедьоврите си - стенописта "Страшният съд" в църквата "Св. Николай Мирликийски" в Бачковския манастир (1840). Себе си там рисува наред с игумена и проигумена на обителта, като поставя с национално и творческо самочувствие надписа: "Захарий Зограф Болгарин". А в Преображенския манастир изписва назидателни битови сцени в духа на Просвещението, насочени срещу суеверието, измамата и пороците на своите съвременници. Тези изображения адресира до широките народни слоеве, идващи на поклонение в манастира. В сцените "Богаташът и бедният Лазар" и "Вадене душата на богатия" в църквата "Св. Архангели" на Бачковската обител и в католикона на Троянския манастир, Захарий изобличава остро нравите и морала на чорбаджийството, като намеква недвусмислено за социалното неравенство през 40-те години на ХIХ век у нас.
Въпреки редица новаторски изяви в своята църковна монументално-декоративна и в светската си кавалетна живопис и рисунка, Захарий - синът на големия самоковски зограф Христо Димитров, остава верен на балканските идейно-пластични традиции в техния български вариант. Той пръв и най-смело сред българските възрожденски зографи подчертава в настенните си творби, дори и на Атон, своя национален произход и творческа принадлежност. Пръв и напълно осъзнато утвърждава началото на развоя на светската живопис в България, като изгражда учудващо богата за времето жанрова структура в живописното си и рисунково творчество - портрет, пейзаж, битови сцени в рамките на евангелски сюжети със социално-критична идейност, цветя и животни от натура, както и рисунки със студийно предназначение за изучаване на линейната перспектива. Той е истински ренесансов художник, представител на началния период на същинския български Ренесанс в изобразителното изкуство.
От двата най-сполучливи автопортрета на Захарий Зограф - кавалетният и настенният в Троянската обител, ни гледа творец-личност, чиито духовни измерения са много по-големи от тези на редица прославени европейски художници, но се губят в тъмнината на тежкото робство. Захарий Зограф още не е намерил своята реална оценка в историята на европейската живопис.

Проф. Вера Динова-Русева

От 14 юни Градската художествена галерия в Пловдив представя изложбата "Зографии Захариеви у Филибе". Тя се посвещава на 150-годишнината от смъртта на Захарий Заграф (1810 - 14 юни 1853).