С Умберто Еко
по следите на намереното време
То е като с Япония. Казват, че прекараш ли една седмица в тази страна, си готов да напишеш книга. Застоиш ли се месец, може да излезе статия. А проточи ли се престоят ти година, я отрониш някое и друго изречение, я не. Така е и с Умберто Еко: навлезеш ли във вселената на този писател (но една ли е тя?), понесе ли те нейният вихър, рискуваш да останеш ако не без дъх, то с малко думи.
Срещата ни е с поредния - четвърти - литературен опус на прочутия професор по семиотика, озаглавен по името на героя си "Баудолино": пъстър, шумен, игрив, дяволит, волен роман пикареска, леещ се с удивителна за побрания несметен материал лекота, написан сякаш на един дъх с видимо - и заразително - забавление на автора. И достъпен, според вече утвърдената за неговите художествени творби традиция, за българския читател - благодарение на проникновения превод на Бояна Петрова, изтъкнат ековед още от времето на "Махалото на Фуко".
Повече от двайсет години след "Името на розата" (1980) - един от най-впечатляващите дебюти в романното поприще, - след тамплиерите, розенкройцерите и нишките на тайнствени заговори от "Махалото" (1988), след търсенето на Соломоновите острови и изследването на географските дължини в ХVII век с "Островът от предишния ден" (1994), Умберто Еко се завръща към епоха, в която плува - и е малко да се каже - като риба във вода. Но не това го подтикнало, както споделя в едно интервю, да напише книгата си. Всъщност мислел за роман за група журналисти, които създават нов вестник и фабрикуват фалшиви сензации. Тогава му хрумнало, че най-голямата фалшива сензация в историята е случаят със знаменитото писмо на презвитер Йоан - владетел и първосвещеник ("Rex Sacerdos"!) на приказно богато и щастливо, освободено от всякакви злини християнско царство в най-далечния Изток, досами Земния рай. Този текст, който мистериозно се появява и разпространява по времето на император Фридрих I Барбароса (допуска се дори, че е съчинен в неговата канцелария), дотолкова разпалва въображението и жаждата, че вдъхновява повеждането на Третия кръстоносен поход и помамва към непознатите земи множество пътешественици, включително Марко Поло. От друга страна, своеобразно завръщане на Еко към собствените му корени го отвежда в годините на възникването на родния му град Александрия (или Алесандрия, както го наричат италианците, в Пиемонт), съграден по благодатно съвпадение тъкмо тогава, за да се противопостави на император Фридрих. А светец покровител на Александрия е... свети Баудолино.

Центробежното Средновековие

И така, отново Средновековието - но вече съвсем различно, сякаш обратната страна на "центростремителното" (по авторово определение) Средновековие, възкресено в "Името на розата", където цялата вселена на книгата е побрана между стените на един манастир, на строго вглъбеното, отмервано от молитвите и съсредоточено в скриптория монашеско Средновековие, чийто свидетел (но и участник) и хронист става Адсон от Мелк. В "Баудолино" читателят е понесен на вълните на едно "центробежно", бурно, карнавално Средновековие, изпълнено с пътешествия, приключения и изненади, с кръстоносни походи, битки, обсади, любовни истории, устремено към нови срещи и незнайни земи, населени с митични животни и странни човекоподобни същества, Средновековие не на монаси книжовници, а на селяни и воини. Това предопределя и съвсем различния език, на който са написани двата романа: от една страна "учения", изграден по подобие на латинския, ерудирано издържан език на "Името на розата", от друга - разговорния, бликащ като простонародната реч на епохата изказ, на места с неправилни граматични конструкции, с диалектни думи, но и със заемки оттук и там или направо измислени говори, изпъстрен с отгласи от всички гами, от куртоазната традиция и лириката на трубадурите през дворцовия етикет, средновековните бестиарии и религиозните представления, та до кръчмарската поезия и по-цветистите обръщения в някой премного задълбочил се богословски спор. Кой, ако не професор Еко, би дал на всичко това така изразителна словесна плът? (А само преводачът си знае как се постига то на неговия език...)

Езиковата вселена

Без предупреждение, стъписването връхлита читателя от първите редове (но той не бива да се плаши, нали вече знае, че подобно начало си е слабост на Еко, а и по-нататък книгата се чете с голяма лекота): пред очите му се занизва чудат, непонятен, непредаваем на никакъв друг език текст, осеян със зачерквания и поправки, в който се натъква на танцуваща смесица от простонароден латински, старинни пиемонтски, генуезки и ломбардски говори, провансалски и "алемански" (с готически шрифт, както се полага), там, където не се препъва в неподдалите се на изстъргване в палимпсеста остатъци от класически латински фрази - първото несръчно писмено упражнение на невръстния и още неограмотен в официалния език на епохата си Баудолино. Страниците нямат филологически претенции, всичко е игра, и все пак в развеселението (защото е написано смешно) усещаш и тръпката по гърба си: вероятно именно така, с малко изместване във времето, са се родили първите писмени съчинения на онова, което вече не е латински, а още не е италиански или друг романски език. И Еко с намигане вплита в текста част от стихчето, познато като "Веронската гатанка" - един от най-ранните известни образци на този езиков преход.
Неслучаен за този автор, у когото границата между художествените и научните съчинения е тъй тънка, че често недоловимо се преминава в едната или в другата посока, е и чудният дар на героя, даден му според неговия баща Галяудо от Света Мария Роборетска, а иначе отреден само на апостолите: за Баудолино е достатъчно да послуша няколко часа как двама души разговарят на какъвто и да било език, за да го усвои веднага. Той с такава лекота сменя плавния си литературен гръцки с езика на простолюдието или кралската реч, та събеседникът му да се запита само една душа ли има това същество, което така мени говора си, че да изразява различни души. И ето че в образ, обратен на объркването на езиците при Вавилонското стълпотворение, строителите на Александрия изведнъж заговарят еднакво, на общия език, омесен от Баудолино (станал "номотет") от разните им говори.
Съвършеният език (който има "формата на мирозданието, тъй че всяко име в него изразява същината на това, което означава"), отколешен блян на професор Еко, на чието преследване той е посветил множество задълбочени изследвания, размишления, съчинения, лекции1, не може да не намери място в щастливото - щом е толкова щастливо - царство на отец Йоан. Тъкмо Свещеният език, даден от Бог на Адам и човеците преди объркването, мами нататък, наред с десетте пръснати племена на Израил, един от спътниците на Баудолино, раби Соломон - макар че според друг източник Адамовият език е възстановен на остров Хиберния (иначе казано, Ирландия) от 72-ма мъдреци с частици от всичките 72 говора и е гаелският език, който има девет части на речта, колкото материалите, вложени във Вавилонската кула... Като със Светия Граал, търсенето продължава.

Структурата

Пренесли сме се някое и друго столетие преди събитията, описани в "Името на розата". Годината е 1204. В малка кула сред пожарищата на плячкосвания от кръстоносците Константинопол - най-големия, най-богатия, най-красивия, най-изтънчения град на света, който изгаря "като ароматична клада", - Баудолино разказва историята си на Никита Хониат, дворцов оратор и логотет на Тайните на Византийската империя, както и "историк на множество Комнини и Ангели", когото току-що е спасил от група озверели латинци - за да съгради той от частиците случки и късчетата събития "повест, пронизана от замисъла на Провидението". И Никита с нетърпение чака разказът да израсне, за да стигне до основното - не се досеща, че самият Баудолино още не е стигнал и разказва именно за да стигне до него. Никита е неговият "жив пергамент" - защото "който разказва истории, винаги трябва да има някой, на когото да ги разказва, само така може да ги разказва и на себе си" - и майсторски избран контрапункт в ролята на слушателя, който уравновесява, отмерва и структурира повествованието ту с въпросите, ту с коментарите и философските си тълкувания. Така във формата на диалога, с постоянно и много живо пренасяне във времето и пространството (с помощта на хрониста, който осъществява връзката между епизодите), в 40 глави, чиито заглавия според средновековната традиция започват винаги с името на героя и въвеждат накратко в онова, което ще се случи, пред читателя се разгръщат преживените от Баудолино събития от над половин век история: походи, сражения, раждане (само веднъж, а много по-често умиране) на градове, изменчиви съюзи на италиански общини едни срещу други или "за" и "против" императора, поява на папи и антипапи, изгряване на университети, строеж на катедрали, коронясвания и убийства на владетели... Оживяват във великолепна фреска, която с пъстроцветието си идва да опровергае още веднъж - и по-ярко от всякога - старата неласкава слава на Средновековието като мрачна епоха. Наситеността и богатството на детайлите са поразителни и всяко нещо е изваяно с истинска наслада: от живота на парижкото студентство до великолепието и изтънчеността на Константинопол - в най-нагледните подробности на плана му - на фона на недодялания западен свят, дори козметичните процедури, на които се подлага един византийски велможа и кулинарните рецепти за любимите му ястия (от кое ли съчинение в 50 000-томната си лична библиотека ги е изровил Еко?)!

Малките истории и голямата История

А животът на Баудолино е необикновен. Роден в затънтената Фраскета, някъде по средата на пътя между Генуа и Милано, на 13 години той спасява Фридрих Барбароса, който се е заблудил сред блатата, и дотолкова впечатлява императора със способността си да вижда лъворози и главно светци в мъглите, а и да влага в устата им подходящите думи, че той го осиновява и след като го изучва при докторите в парижкия studium, го прави свой най-близък съветник. Така Баудолино, който твърде рано е започнал да се меси във въртенето на света (още с изчегъртването на Отоновата хроника, което принуждава епископа да напише повторно и по новому Gesta Friderici, "а тъй като благодарение на тях утре ще се говори за това, което Фридрих е направил или не е направил, излиза, че ако не бях изстъргал първоначалния текст на Chronica-та, той нямаше да е направил това, което казваме, че е направил"), постепенно набира размах. И воден от бляна си по измисленото от самия него царство на отец Йоан, благодарение на вълшебната сила на лъжите (винаги благородни!), родени от неизчерпаемата му фантазия, къде с подправяне на пергаменти, къде с тънка дипломация, Баудолино (заедно с дружината си приятели) узаконява империи, спасява градове, канонизира светци, повежда кръстоносни походи... Накратко, пише Историята - сякаш в илюстрация на парадокса, че светът не е толкова сериозен, колкото изглежда, и светът е по-сериозен, отколкото изглежда, защото една шега, или една игра, изиграна с въображение, може да промени завинаги бъдещето.

Митовете

Тук, проследени до смътните им корени в игра (отново!) на преследване от извор на извор, преплетени в лъкатушните им нишки, са всички митове, белязали колективното въображение на епохата. Като се започне от Светия Граал с неговата изплъзваща се природа, различни имена - в компанията се утвърждава "Градалът"- и вечно търсене, каквото обещава Баудолиновият приятел Борон. (Наистина само няколко години след разказаните събития Робер дьо Борон ще напише поемата си за Йосиф Ариматейски, която ще стане сюжетен прототип на цял цикъл романи за Граал; на някой си Киот пък - както се казва друг от спътниците - се позовава в своя "Парцифал" немецът Волфрам фон Ешенбах). И се стигне до плащаницата от Торино с нейното обкръжение от произведени реликви. До еднорози, феникси, саламандри, химери, мантикори, тинсирети, песоглавци и всякакви измислени хибридни създания и същества "с телесни отклонения" (но аз съм най-големият реалист измежду писателите, смее се другаде Еко, всички те могат да се видят по тимпаните на готическите катедрали). Или до влъхвите (с възхитителния епизод на преобличането им в епископски одежди - "както хората си представят, че трябва да бъдат облечени"), от чиито множество имена според разните източници Баудолино избира веднъж завинаги Балдазар, Мелхиор и Гаспар, защото са "по-лесни за изговаряне" от другите "прекрасни кихавици", и чийто брой варира, според нуждите на дружината, между трима и дванайсет. Тук са също и провансалските трубадури - тези ранни космополити, - предвождани от любимия на Еко Джауфре Рюдел с неговата далечна принцеса...
В брилянтна игра между истинско и фалшиво - но кой е критерият и не е ли понякога по-истинско тъкмо фалшивото? - се смесват реални събития, измислици, близки до действителността, догадки и фантазия от най-чиста проба - дотолкова, че зашеметеният от този фойерверк читател вече съвсем не знае плод на въображението ли е канонизирането на Карл Велики, а и пренасянето на влъхвите в Кьолн, или все пак са се състояли. И дълго гадае удавил ли се е в Киликия император Фридрих (с големия осъзнат грях на неговия живот - избиването на монасите от един български манастир край Одрин), или е жертва на съвършеното престъпление, извършено с помощта на "нечуваните чудатости" на хидравликата или пневматиката в замъка на Ардзроуни. Верен на себе си, ненадминатият майстор на средновековния трилър обърква следите и множи лъжливите писти... И не иска бележки под линия - за да има читателят пълната свобода да разбира и интерпретира според собствената си ерудиция, интереси и проницателност.

Срещата на културите

Наистина баснословен е животът на някогашното селянче от блатата между Танаро и Бормида: оттам тръгва Баудолино, за да опознае после императорския двор на Фридрих, да слуша докторите в парижкия studium и да срещне жадни за открития приятели от разни земи (един от тях води на арабски - "без съмнение най-подходящият език за философията" - записките си по диалектика, а на провансалски пише стиховете си), да чуе староирландски сказания или бретонски легенди и да се рови в ръкописите и картите на Сен Виктор, когато не е зает с по-активно овладяване на знания по улиците и кръчмите на Париж; години по-късно да се докосне до учението на хипатиите, после да стане свидетел на плячкосването, рушенето и скверненето на всичко, което може да се оскверни в града на "схизматиците" от понеслите пак християнския кръст поклонници... След дълги скиталчества и перипетии Баудолино се добира и до преддверието към царството на отец Йоан (но съществува ли то?), населения от най-разновидни нестандартни твари Пндапетцим. По-странното е обаче, че тук са се отложили всички прогонени от Запада ереси от ранните векове на християнството, по една за всеки вид (представени - а и как иначе - от Еко с тънко познаване на въпроса). И уродите, които отдавна са престанали да забелязват телесните различия помежду си, са за сметка на това крайно чувствителни и към най-неумопостижимото в дребнотата си богословско разногласие, анатемосват се на "богомил" и "павликянин" за най-малко отклонение от "правата вяра" и всеки страни от другите, защото всички те "мислят лошо". Със свои средства романът откликва на жизненоважни за съвремието ни въпроси: за срещата между различните култури, за толерантността, за формите, които може да приеме расизмът.

* * *

"Когато не бях в плен на съблазните на този свят, прекарвах нощите си в мечти за други светове. (...) Още не бях разбрал, че като си представяш други светове, в края на краищата променяш и този." Изречени сякаш между другото от Баудолино, Ековото "друго аз", думите въздействат като поетическа декларация за ролята на писателя в този роман възхвала на човешкото въображение, на търсенето, на инвенцията и мечтата, на утопията, която движи света и го превръща в хубаво място за живеене (но внимание - предупреждава авторът, - докато не се сбъдне).
И макар да не сме спасявали Еко от горящия Константинопол, ние като читатели му даваме бъдеще - на него, който ни връща в неузнаваеми одежди част от нашето минало, за да прозрем по-добре в себе си и да прогледнем в настоящето. Нали от него започва и утрешният ни ден...

Толя Радева


Толя Радева е преводач на свободна практика.
От италиански е превела Марта Морацони ("Момиче с тюрбан"), Мария Корти ("Принципи на литературната комуникация"), Умберто Еко ("Търсенето на съвършения език в европейската култура" и романа "Островът от предишния ден"), Алесандро Барико, Алдо Бузи...
Работила или сътрудничила в "ЛИК", "Паралели", "Куриер на ЮНЕСКО", "Lettre Internationale".



































































































































































1 Вж. напр. "Търсенето на съвършения език в европейската култура", сп. "Lettre Internationale"/"Летература", бр. 9, 1995.