Македонийо, възжелана
или възпитаване на желанията
Основният проблем, който вълнува автора в тази монография, е ролята на държавата при съграждането на националната идентичност. И оттук вече двата подпроблема.
Училище и армия, армия и училище.
На тези два мертека - на училището и на казармата - се крепи билото и на повествованието на Наум Кайчев, и на Отечеството ни, разчертано и моделирано от строителите на националната държава. В това отношение нашият автор не е първооткривател. А и трудно би могъл да бъде. Още през ХVII в. сър Айзък Нютон скромно бе заявил, че "всички ние стоим на раменете на гиганти". Та и Кайчев не е пропуснал да отбележи тези, които преди него са започнали да проправят пъртината, която той разширява. И това му прави чест. Дваж повече, обаче, му прави чест, че не се съобразява с тях, а сам си избира посоката, която поема.
Повечето автори, които сега се занимават с това, което наричаме социализация - а преди десетилетия се наричаше къде образование, къде възпитание, са убедени - че този процес приключва в общи линии към двайсетата година на човека. Нататък, вари го, печи го, той ще си стои на вече изградените позиции. Ще се помества само неохотно и след силен натиск.
Пак същите тези автори или други от техния сой твърдят, че повечето хора, несетно за самите тях, цял живот подсъзнателно сверяват новите знания, които получават, с тези, които са усвоили в периода на социализация, с това, което са им набивали в главата в училище, а на по-късметлиите - и в казармата. Пак подсъзнателно са приемали потвържденията на вече изградените представи и са отхвърляли това, което противоречи на казаното нейде неотдавна от "госпожата" или "господина".
Неприятно е да осъзнаваш, че си предсказуем, че в теб, още когато си бил малък, е била вложена недотам сложна програма, че умели манипулатори знаят кое копче да натиснат, за да родят реакции автоматични и очаквани. Но за съжаление така е. Дори и днес, в епохата на "световното село", както го нарича един от изследователите на съвременното комуникационно обкръжение. Днес, когато си заливан от вестникарски новини, от радио новини, от телевизионни новини, от компютърни новини.
А какво е било на предците ни. Преди век или малко повече. Компютър няма. Телевизия няма. Радио няма. Вестници и списания има, но са скъпички. Не са много тези, които си ги позволяват редовно. Книги! Че кой купува книги! То колцина са грамотните на Балканите преди век! И какво наричаме грамотност? Умението да се подпишеш. Или умението да използваш активно писменото слово. Ако нагазим с този критерий в нашия регион на ръба на ХIХ и ХХ в., резултатите ще са отчайващи. Който се интересува какви точно - да прочете книгата на Наум Кайчев.
Първо училището, а после и казармата създават йерархични групи по различни показатели. На кой даскал си бил ученик, коя читанка си чел, те преследва цял живот (особено когато по-сетне рядко, ако ли въобще, си отварял друга книга), сближава те с другите, които също са слушали огнените речи на даскала за Душана или Симеона; пригласяли са на песните за Марко Кралевити или са се унасяли в елегиите на Жинзифов. Битието в казармата пък разчупва обичайните тесни хоризонти, позволява ти да се докоснеш и да осъзнаеш по-добре пределите на общото отечество, да се докоснеш до изящното "словесно" на ротния или фелдфебела, и цял живот си остава тема за раздумки и сластно предъвквани мазохистични спомени у тези, които са минали през горнилото й.
Това, което всъщност изследва Наум Кайчев при анализа си на училището и армията в Сърбия и България, е един от аспектите от изграждането на модерната нация. Това, което някои автори наричат "вторична митологизация". Изграждането на митологемите на съвременното общество. Защото още в Библията е казано "не хлебом единим жит человек". Вяра му трябва. Дали ще отразява действителността или не е друг въпрос. Ще рече човек, че в основите на нацията лежи стопанството, икономиката, но не. Идеята, образът, вярата, са далеч по-устойчиви от материалните темели.
А каква по-благодатна тема от изграждането на съвременната митология на Балканите от Македония - "възжелана" от мнозина и разпарчелосвана пак от мнозина. Македония, която не само в съзнанието на сърби и българи, но и в това на европейците се е превърнала в символ на клокочещите Балкани.
Македония е свързана с идентичността. Особено несигурна при народи малки, при народи, криещи наперено недотам високото си самочувствие, народи с претенции, които лесно стават мишени за претенциите на другите. Изграждането на съвременния национализъм, на съвременните нации се нуждае от митология, която да го дефинира пред себе си и пред другите. И това именно става в двете малки балкански страни в този четвърт век, делящ Берлинския конгрес от Балканските войни - не че процесът не е започнал по-рано, не че завършва с избухването на войните.
В книгата си Наум Кайчев изследва процеса на създаване на националната митология, на системата, която търси мястото на субекта в света и на нацията в обкръжението на другите, често по-силни нации. А съществуването на съвременна митология, на съвременен мит е признавано от всички авторитети.
Както във всяка митология и в митологията за Македония има сакрализирани текстове, сакрализирани имена, сакрализирани ситуации. Примери безчет в книгата "Македонийо, възжелана".
Дали може да се отдели митологичното от немитологичното за Македония? Като гледам някои популярни телевизионни предавания, водени от уж професионални историци, струва ми се, че е трудно. Немитологичното постепенно обраства с митологични елементи - нерядко с пряката помощ на съзнателни и несъзнателни митологизатори - било те институции или личности. Наум Кайчев се занимава предимно с първите. Вторите са отделен проблем, достоен за бъдещо изследване.
В образа на Македония присъстват всички основни съставки на мита - има ги основателите, има ги културните герои, има ги воините, ако използваме терминологията на Юнг. В случая със съзнателно изгражданата митология за Македония особено важен е образът на Покръстителя - било той Кирил и Методий, било Климент Охридски, бил Пърличев. Той покръства народа й във вярата, но не в християнската вяра, а в новата вяра на нацията.
Противоречие с християнството няма. Има взаимодопълване.
С други думи, една от основните теми на Наум Кайчев е как се гради, как се конструира, как се реконструира и как се сакрализира представата за Македония. И нека вметна, че харесвам особено една дума в заглавието на книгата му. "Градеж". Не строителство, което може и да е внимателно планиран автоматизиран процес, а градеж - често интуитивното полагане на камък върху камък, тухла върху тухла, внимателно, бавно, но упорито.
Както в повечето митологии и Македония е свързана в съзнанието на сърби и българи с травмиращи съзнанието ситуации. Има пострадавши от козните на враговете, има мъченици за каузата, които я осветяват с голготата си. Митологиите са взаимно отхвърлящи се. В християнството всички вярващи са равни пред Бога. Във възжеланата Македония равни няма, митологията, създавана от институциите в Сърбия и България, е отграничаваща, йерархизираща, противопоставяща. И ако мога да завърша с нещо по-фриволно, тя е мъжката митология. Национализмът, изследван от Наум Кайчев, е мъжки национализъм. Жени в книгата му на практика няма. Важно е мъжкото образование. От идеите - тези, които проникват в мъжкото съзнание. От представите - тези, насаждани в казармата, в мъжкото обкръжение. С други думи: и нацията е мъжки конструкт, извод, който може да докара до изстъпление днешните феминистки.
Ще бъдем прекомерно хвалебствени, ако кажем, че авторът е изяснил напълно темата си. Пък и защо да лишаваме от залък хляб и другите историци. Място за проучвания, за анализи, за размисли има за всички. Но собствената пътечка на Наум Кайчев е прокарана.

Иван Илчев



Наум Кайчев, Македонийо, възжелана: Армията, училището и градежът на нацията в Сърбия и България (1878-1912), издателство Парадигма.

Текстът на проф. Илчев е адаптация на словото, произнесено от него при представянето на книгата на 18 юни 2003 г. в Столичната библиотека.