Матрицата -
свободата след презареждането
Ако се вгледа човек, в началото на всеки значим период - наричан за краткост "векове" - има явление, което задава тона и стила на онова, което идва като съдържание на века. XIX век - векът на голямото говорене и писане - започва с писан текст: с първия автентичен роман - "Ема", на Джейн Остин. XX век - векът на многото гледни точки и на войните между тях - започва през 1907 година с рисуван текст: онази начупена, ръбеста и доста зловеща китара, рисувана от Пикасо и Брак.
XXI век започва с текст, съставен от движещи се картинки: "Матрицата". Тук си разчистваме сметките с XX век - и не само - и оглеждаме онова, което идва; проблематиките, с които ни предстои да се занимаваме и решаваме. Дори и без да сме гледали още третата част на филма, е ясно накъде отиват нещата.
На фона на богатото многотемие на "Matrix Reloaded" първият филм е сравнително ясно и просто учебно помагало на тема "свобода". В началото Neo - както повечето хора в повечето време - не подозира, че има свобода. Убягва му дори най-елементарната нейна форма: изборът между алтернатива А и алтернатива Б. Вярно е, че както повечето хора от не-чиновнически тип, Neo все пак практикува нещо като алтернатива Б - хакерства компютрите, които поддържа в легитимния си живот в алтернатива А. Но Neo не смята този свой скрит живот за легитимен, нито за пълноценна алтернатива на другия, официалния. Така, както всеки в подобно положение, дори когато работи против системата, Neo фактически я легитимира като нормата, от която той от време на време е девиант. Опитва се да практикува някаква скришна, своя си свобода, за която да не се знае. Това, разбира се, не е възможно. Свободата е голо, нагло и публично състояние. И системата не оставя Neo да си има тайната, приватна свобода. Много бързо го вкарва насилствено в ситуацията да избира между алтернативи.
"Избирате да идвате навреме на работа, или избирате да си намерите друга работа", му казва работодателят. "Има два изхода от тази сграда", му съобщава Morpheus по мобилния телефон минути по-късно. "Живеете два живота", обявява агент Smith, когато все пак тайната полиция го сгащва, "единият от тях има бъдеще". "Оттук има два пътя", казва Switch в колата под моста в големия дъжд, "нашият - и оня отвън". След което Morpheus му дава да избира между червеното и синьото хапче. И така нататък.
Макар елементарна, тази форма на свобода - изборът между А и Б - вече плаши повечето хора. Правенето на избор е поемане на отговорност за последствията от този избор. (Друг е въпросът, че отказът да правиш избор е също избор и там също следва отговорност...) Когато пък избереш алтернативата, която води до освобождаване от сегашното ти подчинение, се появява и болката като цена (сцените със спасяването на Neo и първите му дни на кораба на Morpheus).
По-висшата форма на свобода, естествено, не е да избираш между наличните алтернативи А и Б, а да конструираш своя - В, която да избереш. "Ще се налага да избираш - твоят живот или животът на Morpheus", предупреждава Neo Оракулът. Когато моментът идва обаче, Neo избира нещо трето - да спаси и двата живота. На върха на пирамидата от форми на свобода е, разбира се, състоянието, при което ти самият задаваш всички възможни алтернативи, между които да избираш - моментът, в който ставаш творец. Започваш да подреждаш и преподреждаш Матрицата, макар тя да е направена именно за да няма избор (всички алтернативи да са илюзорни). Това състояние постига Neo в края на първия филм.
Една от основните теми на втория филм е вече загатната в първия: на основата на какво конструираш своите решения и цели? И как (и кога) знаеш, че постъпваш свободно (самоопределено)? Ако действаш само на основата на разума, оставаш в Матрицата. Или: дори се връщаш в нея (предателят Cipher), защото, макар да знаеш нейната илюзорност и истинско предназначение, правиш прагматични сметки и избираш да живееш там, защото е по-лесно. От друга страна, ако конструираш своите постъпки само на основата на не-разумното, на "свръхестественото" - не ставаш Избраният. Това е смисълът на сцената, в която Оракулът съобщава на Neo, че той не е Избраният.
Има нещо трето. И това трето е в основата на смисъла на "Matrix Reloaded".
Вторият филм обаче не може да бъде анализиран по същия начин като първия - на принципа на вагонетките (вагонетка А бута вагонетка Б и т.н.). Разбирането на "Matrix Reloaded" е възможно на принципа "разсъбличане на глава лук" - слой по слой. Или, по израза на Мишел Фуко, налага се да проведем нещо като културна археология, отнемайки пласт след пласт, за да навлезем в същината.
Горният пласт на втория филм е същият този Фуко. Докато посланието на първия филм е американско ("свободата е възможна, ако не те е страх и си от добрите"), посланието на втория филм е френско ("свобода няма и всеки пробив отвъд подчинението е просто навлизане в нова територия на подчинение - и така до безкрайност"). "И двамата сме тук, защото не сме свободни", съобщава освободеният от подчинение на системата агент Smith на Neo, който очевидно се чувства доста свободен и дори всемогъщ в матрицата.
И наистина: във втория филм главните арени на свободата се оказват лъжи, добре прикрити системи на потисничество. Оракулът се оказва тяхна, на машините, програма за контрол. Целият героизъм на Избрания се оказва циклична софтуеърна грешка на системата, за която обаче машините отдавна са измислили лек. И всичко, което върши Избраният, е част от този лек. Неговият път е програмиран предварително, крачка по крачка, за да го доведе до предварително планирания от машините резултат: подновяване на робството на човечеството. На шестия поред Избран обаче - Neo - системата удря на камък. Машините не са успели да сметнат нещо много важно и това разваля схемата.
Всички разговори между машини и хора във филма имат една цел: да подготвят почвата, щото в решителния момент Избраният да изпълни онова, което се иска от него - онова, заради което го има. Да се върне в системата и поднови робството на човечеството.
Най-важният подобен разговор е с The Merovingian. "Всичко е причина и следствие", казва той с наглия си френски акцент. "Една верига, по която всички ние се движим." Ако е така, то свобода няма и не може да има дори във варианта "избор между А и Б", да не говорим за нейните по-висши варианти, като самодвижение, целеполагане, творчество и т.н. Тази постановка е сама по себе си дълбоко обезкуражаваща, но поне е очевидно, че ако това е така, то излизането оттук - пробивът към свобода - е просто да се прекъсне причинно-следственият свят: да има неща (постъпки, решения, действия), които да не са следствие. Да нямат причина.
Перфидната подлост на френскоговорящия обаче е в това, че той се опитва предварително да ликвидира подобна възможност за скъсване на причинно-следствената верига - като предлага фалшив изход. "Под нашата фасада сме всички изцяло вън от контрол", промърморва The Merovingian, преди да последва възбудената (от негова програма под формата на торта) до оргазъм дама към женската тоалетна.
В тази сценка свободата бива формулирана като "излизане извън контрол", а пътят, който се предлага, е заобикаляне на разума и отприщване на страстите. На мястото на Аристотелевата конструкция - основата на европейската култура - според която трябва да изстудим страстите си, за да не замъгляват разума, се предлага да освободим страстите и дръпнем шалтера на разума. Това се сервира като единствено възможната форма на, и път към свобода.
Нещо подобно предлага и Мишел Фуко (и не само той), тъй като не вижда как може да има свобода, докато човешките отношения се структурират от разума, а следователно - по оста власт/подчинение (причина/следствие).
Да освободим животното в себе си, да махнем преградите пред подсъзнателните импулси - това е нещо, което се предлага след провала на някакъв романтизъм и като преграда пред някакво настъпващо в създалия се вакуум господство. След Хайне идва Шопенхауер, а след него - Ницше. След "лятото на любовта" идва Ричард Никсън, а реакцията на контракултурата е да тръгне по посоката на тероризма ("Черните пантери", "Червените бригади"), както и на най-жестоки форми на сектантство, окултизъм и сатанизъм.
Ако Neo бе повярвал, че единствената възможна свобода е отприщването на страстите, освобождаване на похотливото и яростно животно, живеещо във всеки от нас, то той би се подчинил на поредния трик на матрицата, а не - освободил. При срещата си с Архитекта Neo би му размахвал среден пръст, би споменавал майка му (както правят някои от неговите Аз-ове на екраните зад гърба му) - и би поел към вратата, към която го тласка Матрицата. Не можеш да се освободиш от властовите капани на Фуко, като поемеш по пътя на освобождение, предлаган от Фуко.
Разумът в повечето случаи наистина е господство (Фуко е прав дотолкова), но страстите не са свобода. Не можеш да станеш свободен, като освободиш природното начало в себе си: в природата няма свобода. А това веднага поставя на дневен ред необходимостта да бъде преосмислено човешкото същество. Повечето, които са мислили по въпроса, са привърженици на някакъв вариант на концепцията, според която човек е комбинация от две същности: разум (божествената страна) и инстинкт/животно (природната страна).
Човешкото същество е и това, но не е само това - нито е сводимо до това. Не можем да разберем що е то човек, ако анализираме само разума и инстинктите и се опитаме да си представим, каква точно комбинация от тях формира същината на съществото "човек". Както значението на "Мона Лиза" не може да бъде изведено от анализ на химическия състав на боите, с които е нарисувана. Нито можем да търсим някакъв цялостен (и човешки) дневен ред в избора между А (разум) и Б (страсти): и двете са затворени частични състояния, които не дават системната отвореност, необходима като основа на дневни редове, и особено - на дневния ред на свободата.
Причинно-следствената гледна точка гледа назад. Гледната точка на страстите гледа в измерението долу-горе (ниско-високо). И двете са капани за онзи, който дири свободата. За да се стигне до възможността за свобода, "Matrix Reloaded" предлага друга гледна точка - телеологична.
Много от важните разговори във филма се въртят около темата "предназначение" (purpose, неточно преведено като "цел"). И, разбира се, от самото начало машините се опитват да вкарат и тази линия на търсене във философска задънена улица. Агент Smith говори на Neo за "причината (reason), предназначението, поради което сме тук". В случая Smith не само подменя погледа напред и навътре ("предназначение") с поглед назад ("причина"), но и вкарва допълнителен шум в "причина". Вместо причина-cause, както ще казва The Merovingian по-нататък във филма, Smith използва причина-reason. А reason е предимно и най-вече разум - Разумът (nous) на философите от Аристотел насам.
Капанът е ясен: ако се подвизаваш на територията на Разума, оставаш на арената на причинността - на миналото, което задава и контролира действията ти и изборите, които правиш.
По-нататък във филма Morpheus все по-упорито говори за предназначение и цел. Но след като предназначението не се намира на територията на разума, нито във веригата причина-следствие, нито в страстите, как можем да го разберем? Узнаем? Разпознаем и изпълним?
Как можем да избираме между различните предлагани ни версии за нашето предназначение? Според Архитекта на Матрицата, предназначението на Neo е да се върне в системата и поднови робството на хората. Според Morpheus, предназначението на Избрания е да изпълни пророчеството и освободи хората. Според самия Neo той просто трябва да направи онова, което трябва да направи. Или, по думите на Оракула: "Ние всички сме тук, за да направим онова, което сме всички тук да направим."
Кой е прав, как да разберем това; и на каква основа можем да разпознаем правотата?
Една от многото подлости на The Merovingian е това, че той и тук предлага вариант на решение, което като че отива в правилна посока - отвъд разума и причинността. А това решение е: да играем. Можейки онова, което можем, да не си задаваме въпроси от типа: В името на какво да правя онова, което мога да правя?, а да ползваме уменията си, за да спрем времето и да живеем в едно постоянно сега, в което си играем на такива роли и ситуации, на каквито ни се играе в момента. "It's only a game", казва френскоговорящият на жена си, когато тя му казва да изтрие червилото на възбудената дама от половия си орган.
Програмата "да си играем без крайна цел" е програмата на постмодернизма и особено - в неговия френски вариант. Това изглежда по следния начин. Тъй като няма легитимни мета-наративи (няма мерило, с което да отсееш валидните от невалидните), следователно - няма каузи, цели и предназначения. Сглобяваме каквито си искаме версии на света от парчетата, които заварваме след разпукването на модерната епоха - и знаем, че всяка възможна версия на света е еднакво валидна ("реална") като всяка друга. Това е и капанът на постмодернизма: изчезва самата възможност да отсъждаш кое е правилно и кое не.
Агент Smith пък демонстрира какво се случва, ако след края на модерността (във вариант XX век) продължаваш да се държиш за нея и да възпроизвеждаш нейните форми. В първия филм Smith е без остатък инструмент на системата - идеално социализиран и щастлив костюмар, който знае кой е и какво трябва да прави, защото системата му е казала. Във втория филм Smith се е освободил от системата, защото тя внезапно е дала късо съединение и нейната легитимност е рухнала в неговите очи: убитият от него Neo възкръсва и го побеждава по нейните, на системата (на които агентът е инструмент против такива като Neo) правила.
При разпадане или делегитимиране на системата всеки костюмар веднага развива огромно ниво на тревожност: вече не знае кой е и какво трябва да прави. По принцип решения има доста. Човек все пак може да си играе вътре в системата или по нейните граници. Може да се бунтува или воюва против системата с цел или да я срине и ликвидира всяка системност изобщо, или да я замени с друга система. Може да направи контра-свят на системата по нейните граници - там, в margins, където тя е най-тънка и слаба. И така нататък.
Костюмарът обаче е затворена в себе си лоша безкрайност. Той не може да поеме по подобни пътеки, защото те все пак изискват той самият да направи акт на творчество: сам да измисли кой е и какво да прави. И да захвърли костюма, тъй като костюмът е онова, което го държи в системата и го сигнифицира като неин инструмент и нейно притежание. Захвърлянето на костюма е онзи задължителен първи акт на скъсване (първата крачка по дългия път а ла Конфуций и Мао), отвъд който лежи творенето на себе си и на света около себе си. Костюмарът обаче затова е костюмар, защото той не може да захвърли костюма. Той е своят костюм и без него не съществува. И, останал без предназначение в системата, но не хвърлил костюма, единственото, което агентът може да продължи да прави, е да се възпроизвежда - да ражда други костюмари, чиято единствена възможна цел (бидейки системници отвън системата) е да раждат други костюмари. Агент Smith се размножава като рак вътре в системата - нещо, за което той обвинява хората в предния филм.
Когато предназначението на костюмара не е да служи на системата, неговата цел е да служи на себе си. Но тъй като костюмарът не съществува сам по себе си, той трябва да стане група - система вътре в системата - за да се чувства реален. Точно това направиха през 70-те и 80-те години тайните служби в комунистическите държави. Престанаха да служат на системата-Партия и развиха свой си дневен ред вътре в нея. И се размножиха до невероятни количества и се опитваха да превърнат всички в себе си, както агент Smith постоянно опитва ту с Neo, ту с Morpheus.
Разликата между това, костюмарите да се множат и свободните хора да се множат, е, че костюмарите нямат дневен ред, излизащ отвъд собствения интерес - а свободните хора имат. Костюмарите са стерилни, докато свободните творят, създават. Затова всекидневната работа на отряди като този на Morpheus - да освобождават хора от матрицата - има сама по себе си достатъчно смисъл. В сублимния момент обаче - когато от едно решение на Neo зависи дали всички живеят или всички умират - този печеливш подход вече не е приложим.
Трябва нещо друго - някакво внезапно чудо.
Преди да стигнем до чудото обаче, да закрием пистата "постмодернизъм". Самият Merovingian, който предлага играта като дневен ред, се натъква на нейните ограничения. "Игра ли?", пита жена му Persephone. "Ами играй тогава". Само че междувременно тя е убила негов приближен, дала е мощен съюзник (Ключаря) на нашите и си е припомнила вкуса на любовта чрез целувката (в мъжката тоалетна, докато на мъжа й въртят свирка в дамската) с Neo. "Убийте ги всичките!", е реакцията на френскоговорящия.
В тази сценка са заровени няколко фундаментални по своето значение скъсвания с XX век. Ясно е, че става дума за пробив отвъд самодоволната стерилност на постмодернизма. Лице в лице с любовта и смъртта той не издържа и се разпада. Но има и друго скъсване. Тук казваме Vaya con Dios и на Фройд (във варианта Ерос/Танатос). Не нагонът към смъртта (Танатос) обяснява действията на постоянно рискуващия живота си (и постоянно убиващ) Neo. Танатос е подтикът на Merovingian да убива. Не половият нагон (Ерос) обяснява бунта на Persephone срещу мъжа си и неговите дневни редове: тя е вкусила любов. Той е онзи, който се е отдавал на Ерос в същия момент - и той е онзи, който губи схватката.
Смъртта и любовта - не Танатос и Ерос - разбиват дневния ред "да играем" и отварят пътя напред, към дневния ред на "предназначението". Сбогом, Зигмунд, радваме се, че се познавахме.
Работата обаче е по-мащабна от подобни скъсвания. Neo изпълнява предназначението си и непрестанно побеждава при невъзможни обстоятелства не защото ползва разума си или отприщва страстите си, или си играе на постмодернист. Той не е олицетворение на което и да е от тези неща. Neo - личи от името му - е новото начало, новият човек. Най-важното негово качество: той не избира между задавани му от други алтернативи, не се подчинява на продуктите на чужди мисли. Той винаги прави нещо трето. Прави го все по-уверено, но все така не успява да го обясни или обоснове. Както си признава още в първия филм, когато в нарушение на предсказанието на Оракула (да избере между собствения си живот и живота на Morpheus) тръгва да спасява Morpheus: "Не мога да го обясня, но знам, че и двамата ще оживеем".
Това трето, за което става дума още в предния филм, най-сетне ни е разкрито при срещата на Neo с Архитекта. На Архитекта, общо взето, му е писнало от Избраници (Neo му е шестият), които влитат в кабинета му като революционери, но са всъщност програмирани от него да се върнат в системата и заробят човечеството наново. Колкото и да му е омръзнало обаче, той внимателно наблюдава Neo, за да разбере кое е онова, което го прави различен от неговите предшественици. И той го формулира по следната логика: В програмирането на Избрания е вложен "магнетизъм", по силата на който той (Избраният) може да вярва страстно в своето предназначение и същевременно да привлича последователи и предаността на свободното население на града Zion. В случая с Neo обаче този "магнетизъм" сработва по друг начин. Вместо да работи само на ниво "човечеството" (освобождаването му, привличането му като последователи), "магнетизмът" се концентрира върху един човек. Neo е влюбен.
Това е единствената разлика между него и неговите предшественици. По логиката на машините това е дефект - нещо, което го прави слаб. Оказва се обаче, че е точно обратното: това, което го прави различен - любовта - е онова, което го кара да направи различен от предшествениците си избор. Вместо да влезе във вратата, зад която изоставя възлюбената си Triniti, но спасява човечеството (макар в робство), Neo влиза във вратата, зад която - според Архитекта, който е програмирал всичко - Triniti я има, но тя вече е мъртва, а и освен това загива цялото човечество. Neo обаче връща Triniti от смъртта и очевидно в заключителната серия на филма ще спаси и човечеството - но не за това, хората да са роби на машините, а за да са свободни.
Любовта е онази основа, стъпвайки върху която Neo постоянно избягва избора между зададени отвън алтернативи и прави нещо друго - нещо свое, творческо, светообразуващо. Любовта е онова човешко нещо, което машините не са могли да сметнат - онова непобиращо се в техните представи явление, което прави от човека човек и го отличава едновременно и от животните, и от машините.
Тръгвайки по този път, ние разбираме и една друга постоянно появяваща се тема на филма: вярата. Morpheus, макар да го имат за луд, вярва в Предсказанието и в Избрания. Neo също вярва, че може да върши невъзможни неща и че има предназначение. На каква основа се гради тази вяра? На разума? Страстите? Нагоните? Подсъзнанието? Играта? Вярата се гради на друго и това е любовта: нещото, което повечето мислители са замитали под килима, оставяйки го в ръцете на поетите, музикантите и художниците.
Любовта не се вписва в нито една от големите философски школи, които се занимават с предназначението и същността на човека. Те я отчитат като някакво нещо, което, макар да съществува, не пасва на системата на сериозното мислене и затова е избутана в своеобразно гето, където да не пречи на сериозната работа на мисълта. А в "Matrix Reloaded" виждаме, че любовта е голямата вселена - голямото нещо, което побира в себе си всички други неща, но е по-голямо от техния сбор. И така става основата за вярата, която води до невъзможни действия, които раждат света на свободата.
"Въпросът е в избора", казва Neo в разговора с Архитекта - една доста невнятна на пръв поглед реплика, като се има предвид, че този материал е минат (и решение предложено) още в първия филм. Но след това Neo показва кой е изборът, в който е въпросът. Изборът е между всички алтернативи, които не са любов - и любовта.
Любовта е алтернативата на всичко друго и всеки избор, който не е любов, всъщност обслужва системата (матрицата). Единственият избор, при който системата не ти е проблем, защото не й обръщаш внимание, е любовта. Единственият начин трайно и уверено да изскочиш извън системата е любовта, тъй като системата не я разбира и не я е омотала със себе си.
Има филми, които са се занимавали с реалността на любовта. "Матрицата" обаче е първият, в който любовта не е затворено в себе си състояние между двама души, загърбили останалия свят. Тук любовта е активна, отиваща в света и променяща го - правеща го друг. Любовта е онази основа, на която може да имаш вяра в кауза за цялото човечество. Чрез любовта към един конкретен човек развиваш кауза за човечеството; докато мислиш с категорията "човечество", оставаш в рамките на системата и не обслужваш голямата кауза на човечеството. Любовта е и програмата, която така радикално къса със системата, че прави изцяло нов свят на основата само на себе си.
Бидейки цялостната алтернатива, любовта е и оръжие. Morpheus се бие доста добре с агент на покрива на ТИР. По едно време си докопва меча и всички си мислим: "След като се оправяше толкова добре с голи ръце, сега вече абсолютно уби рибата с меч в ръка!". Нищо подобно не се случва. С меч в ръка Morpheus се бие много по-зле. Не мечът го спасява при падането от ТИР-а - спасява го жената, която обича (и която обича него). Спасява го не войната, а любовта. А самият Neo, след като е избрал да спасява Triniti и следователно е спасил човечеството (и то не като роби, а като свободни хора), се превръща в оръжие дори вън от Матрицата, в "реалния" свят. В последните минути на филма, при бягството си от кораба, нашите биват нападнати от Стражите. Neo, вместо да бяга, се обръща към тях, вдига ръка и ги спира - все едно те не са направени от желязо, бълващи бомби и стрелящи с лазери оръдия на реално убиване, а поредната илюзия на матрицата.
Любовта дава вяра, кауза и силата да я постигаш. Любовта твори света и затова е висшата форма на свобода. Това е и предназначението на хората: да стигнат дотук, да престанат да се лутат по пътеките, предлагани от системата. Когато системата (и нейните теории относно човека) е заместена от любовта, тогава човек разбира за какво иде реч - събужда се от съня на Матрицата и, от обслужващ системата, става богоподобен, светотворец.
И няма вече нужда да има система, нито човек да се съобразява с нейните изисквания. Хвърляш костюма и тръгваш бос и татуиран.
Това е очевидно онова, което ще гледаме в третата серия на "Матрицата".

Евгений Дайнов